Дейвид Балдачи
Виновните (42)

42

— Малкия Бил тук ли е? — обърна се Рийл към Анджи Фалконър, когато се озова лице в лице с нея на прага на дома й. — Приятелка съм на Уил Роби. Помоли ме да му предам нещо.

— В момента е на работа.

— Можете ли да ми кажете къде?

— За какво става въпрос? — попита Анджи, изпълнена с подозрения.

— Роби каза, че синът ви го бива с компютрите. Иска да му възложи една работа. Добре платена работа — добави Рийл, която вече бе огледала мизерната къща.

— Добре, ще ви кажа. Работи в търговския център. В магазина за видеоигри.

— Не знаех, че тук има търговски център.

— По-скоро пешеходна улица с магазини. Половината от тях са затворени, но не и този. Децата си падат по компютърните игри.

Тя упъти Рийл и каза, че ще позвъни на сина си, за да го предупреди за появата й. Рийл се качи в колата и се озова на мястото след двайсет и пет минути, които измина по тесни пътища с множество завои из гористи райони, осеяни с блата.

Както бе казала Анджи, търговският център бе полупразен. Плочките по тротоарите бяха хлътнали и от пукнатините стърчеше трева. Асфалтът на паркинга бе на вълни, а колите се брояха на пръстите на двете ръце. Всички те обаче бяха сирели пред магазина за видеоигри, който явно се радваше на голям интерес.

Когато влезе вътре, звънчето над вратата издрънча. Тя се огледа одобрително. Магазинът бе чист, витрините привличаха окото, а игрите на стелажите бяха подредени като по конец. В магазина имаше двайсетина души, предимно тийнейджъри, но и няколко възрастни.

Към нея се приближи висок, едър младеж.

Вие ли сте Джесика?

— Да, а вие трябва да сте Бил.

— Мама ме предупреди. Каза, че сте имали някакъв компютърен проблем.

— Уил Роби има проблем. Което означава, че проблемът е и мой. Доста клиенти имате. Моментът подходящ ли е?

— О, да. Всички знаят какво искат. Просто се мотаят, изпробват различни игри. Колкото по-дълго останат, толкова по-голяма е вероятността да си купят нещо. Освен това има още двама продавачи. Елате отзад.

Той я поведе към задната част на магазина, където бяха наредени няколко бюра, стелажи и купчини кашони. На едно от бюрата имаше лъскав компютър „Епъл“.

— Е, какъв е проблемът? — попита Малкия Бил.

Рийл извади флашката.

— Тук е записана информация, която ни трябва, но явно е кодирана. Не знам дали това е компютърен проблем, но реших да попитам.

— Мога ли да я видя?

Тя му я подаде. Малкия Бил седна зад бюрото и пъхна флашката в компютъра. С няколко кликвания извади на екран списъка на файловете.

— Ъъъ… мама каза, че ще ми платите?

— Какво ще кажеш за двеста долара?

— О! Звучи ми добре!

— Разбираш ли нещо от кодиране? — попита Рийл, докато надничаше през рамото му.

— Голяма част от игрите, които продаваме тук, съдържат кодове, които играчът трябва да разбие, затова имам известни познания в тази област.

Провери файловете и отвори един.

— Откъде сте взели това? — попита Малкия Бил.

— Предпочитам да не казвам.

Той я погледна изпитателно.

— Защо?

— Предпочитам да не отговарям и на този въпрос.

— Да не би да е нещо незаконно?

— Приеми го като нещо, което може да доведе до разкриването на истината — дипломатично отвърна тя.

— Свързано ли е с бащата на Уил Роби?

— Може би.

— Ще ми бъде от полза, ако знам откъде идва информацията.

— Защо?

— Просто ще ми бъде полезно.

Рийл обмисли думите му и отвърна:

— От Пит Кланси.

Малкия Бил се усмихна.

— В такъв случай мисля, че ще се справя.

— Защо?

— Защото Пит е сред най-добрите ми клиенти. А тези безсмислици ми приличат на тактическия код от една игра, която му продадох преди време.

— Тактически код?

— Да, Питър е мързелив. Не би си губил времето със създаването на собствен код. Би използвал вратичка в кода, оставена от друг.

— Къде отиде добрият стар „Пакман“?

— Имаме и „Пакман“. Вече е в категорията на класическите игри. Но има изцяло нов интерфейс и страхотна графика.

— Благодаря, въпросът беше реторичен.

Малкия Бил се обърна към екрана.

— Колко време мислиш, че ще ти трябва, за да разбиеш кода?

— Един час би трябвало да е достатъчен. Искаш ли да отидеш някъде и да се върнеш?

— Не, ще стоя тук, докато работиш. И, Бил…

— Да?

— Постарай се да не запомниш нищо от това, което може да видиш в тези файлове.

— Защо?

— Би се отразило зле на здравето ти, когато тази бомба избухне в лицата ни.

 

 

— Благодаря ви, че ми отделяте от времето си, господин Лонгстрийт.

Роби седеше в просторния кабинет на адвоката, чиито стени бяха покрити с ламперия. Стюарт Лонгстрийт бе прехвърлил шейсет, имаше кремавобяла коса, гладко избръснато лице, чифт апатични сини очи и голям корем, който напираше изпод сакото му, като че ли шито по поръчка именно за да скрие провисналите му телеса. Изражението му издаваше неприкрито задоволство.

— Случилото се с баща ви несъмнено е трагедия заяви той с тон, който наведе Роби на мисълта, че ситуацията, в която се е озовал баща му, доставя радост на адвоката.

— Надявам се справедливостта да възтържествува.

— Да, да, разбира се — побърза да отвърне мъжът без следа от искреност. Поведението му подсказваше, че няма търпение да приключи този разговор. — Някакъв юридически проблем ли имате?

— По-скоро бих искал да получа информация.

— Така ли? — Лонгстрийт го изгледа с любопитство.

— Относно семейство Барксдейл.

Изражението на задоволство отстъпи пред подчертано недоверие. Уж апатичните сини очи се превърнаха в искрящи пламъци на газови горелки. Роби почувства как колелцата в мозъка на юриста се завъртат.

— Семейство Барксдейл, казвате?

— Познавах ги, когато живеех тук. Бяхме приятели с Лора Барксдейл. Чудех се какво ли е станало с тях. Както знаете, баща ми купи старата им къща.

— Да, „Дъбовете“ — отвърна разсеяно адвокатът. — Все още е прекрасно място. Въпреки промените, които направиха там — изсумтя неодобрително той и продължи: — Останах изненадан, както и мнозина от нашите… среди, когато баща ви купи имението.

— Сигурен съм.

— Делото срещу нефтената платформа.

— Да.

Лицето на адвоката доби по-сурово изражение.

— Струваше на Кантрел много работни места. Някои дори казват, че това дело е съсипало града.

— Не се съмнявам, че мъжете, които са загубили живота си, биха изразили различна гледна точка. Както и оцелелите.

— Да, разбира се. Трябва да призная, че се възхищавам на професионализма и решимостта му.

Докато ти би се огънал в мига, в който горилите на компанията се появят в кантората ти, помисли си Роби.

— Да се върнем на семейство Барксдейл. Доколкото разбрах, вие сте движили делата им тук.

— Кой ви го каза?

— Нима информацията ми е невярна?

Роби забеляза, че ръката на адвоката се е свила в юмрук, стиснат толкова силно, че показалецът му започна да побелява от липса на кръвообращение.

— Не, не. Нашата фирма с гордост се е грижила за делата на фамилия Барксдейл повече от сто години. Дядо ми ги е представлявал, както и прадядо ми преди него.

— Но вече не.

— Не. Те не живеят тук.

— Това е причината да се обърна към вас. Знаете ли какво се е случило с тях?

— Не, нямам представа — отвърна адвокатът и потри носа си с пръст.

Лъжата причинява физиологична реакция, която прекъсва притока на кръв към капилярите на върха на носа. Това предизвиква лек сърбеж, който обикновено кара лъжеца да почесва или потрива мястото. Роби знаеше това.

За разлика от Лонгстрийт.

— Чух, че са заминали внезапно. И повече никой не ги е видял.

— Наистина ли? — отвърна адвокатът.

— Така ли е било според вас?

— Не мога да ви кажа.

— А свързаха ли се с вас, преди да заминат?

— Дори да са се свързали, а аз не казвам, че са го направили, пак не мога да ви го съобщя, защото това е поверителна информация между адвокат и клиент. Става въпрос за принцип, който не бива да нарушавам.

— Мислех, че отношенията адвокат — клиент засягат съдържанието на разговора, а не факта, че сте се видели или разговаряли с някого.

Лонгстрийт се усмихна снизходително.

— С удоволствие бих поспорил с вас по правни въпроси, но ще се въздържа, тъй като не сте юрист и би било несправедливо спрямо вас. Нещо друго?

Роби се надигна от мястото си.

— Не, мисля, че ми казахте всичко, което исках да науча. Благодаря.

Сините очи на адвоката проблеснаха гневно при думите му.

Когато Роби напусна сградата, се зачуди дали Лонгстрийт ще се обади на някого. Явно в това заспало южняшко градче се случваха доста неща.

Телефонът му иззвъня. Беше Рийл.

— Малкия Бил оправда очакванията ти — каза тя.

— Какво има във файловете?

— Няма да повярваш!

— Кажи ми.

— Не, трябва да го видиш, Роби.