Дейвид Балдачи
Виновните (47)

47

Роби седеше срещу Рийл в стаята си в „Дъбовете“. Наближаваше време за вечеря и от кухнята на долния етаж се чуваше тракане на тенджери и чинии.

Не бяха видели нито Виктория, нито Тайлър. Топлият влажен вятър довя песента на цикадите. Слънцето залязваше, но без да отнесе със себе си дори малка част от влажната жега.

Рийл наблюдаваше как погледът на Роби блуждае из стаята.

— Какво има?

Той се обърна и тя се взря в него.

— Познавам този поглед, Роби. Отнесъл си се нанякъде.

— Това беше нейната стая.

— На Лора ли?

— Да.

— Защо не си се опитал да поговориш с нея, преди да заминеш?

— Защото тя очевидно бе взела друго решение.

— Мога да простя подобна наивност само защото си бил на осемнайсет.

— Какво означава това, по дяволите?

— Минали са повече от двайсет години, затова не съм убедена, че има смисъл да ти обяснявам.

Подразнен от отговора й, Роби реши да смени темата.

— Как предлагаш да процедираме с Чизъм довечера?

— Както обикновено. Отиваме по-рано и ликвидираме всички, които се появят.

— Ами ако става въпрос за сериен убиец?

Рийл сви рамене.

— Няма да проявявам дискриминация. Ще ликвидирам и него.

— Наистина ли смяташ, че това е работа на сериен убиец?

— Не знам. Твърденията на Уърцбъргър ми се струват доста убедителни. В същото време обаче, както ти сам изтъкна, този случай се различава от останалите.

— Нещо ме притеснява.

— Какво?

— Баща ми не иска да каже дали той е шофирал роувъра онази нощ.

— Има ли значение? Смяташ ли, че е убил Кланси?

— Ако не е, защо не иска да каже кой е карал колата му?

— Баща ти е сложна личност. Ти приличаш на него. Смятам, че трябва да открием Пит.

Телефонът на Роби иззвъня. Беше Тагърт. Съобщи му, че разговорът на Сара Чизъм не може да бъде проследен. Поинтересува се дали това е важно.

— И да е важно, няма как да разберем — каза Роби, затвори и погледна Рийл.

— Може би трябва да включим полицията — каза тя.

— Тагърт е добър полицай. И е почтена. Но не познавам останалите. Не искам нещо да се обърка. Това може да се окаже единственият ни шанс.

— Добре — съгласи се Рийл.

На вратата се почука. Роби отвори. На прага стоеше Виктория, облечена с джинси, бяла блуза с къси ръкави и обувки на висок ток.

— Имате ли време за едно питие преди вечеря? — попита тя. — Или се налага да стоите на заключени врати и да заговорничите?

Слязоха на долния стаж, където на задната веранда ги очакваше кана с водка мартини. Виктория изпи чашата си на един дъх. Роби отпи бавно от своята. Рийл просто държеше чашата си.

— Видяхме се днес с баща ми — каза Роби.

Виктория погледна Рийл.

— Какво мислите за него?

— Нямах време да му правя психоанализа.

— А какво подсказва интуицията ви?

— Добър човек, корав, горд, неотстъпчив. Не може да понася глупаци.

Виктория изглеждаше впечатлена.

— Притежавате добра интуиция.

— Имам много практика.

— Е, смятате ли, че ще откриете какво се е случило в действителност с Шърман Кланси?

— Надяваме се.

— Напредвате ли?

— Малко по малко.

Виктория изпи на един дъх още една чаша.

— Къде е Тайлър? — попита Роби.

— В стаята си. Днес е уморен. Мисля, че е от горещината. Тя може да изцеди силите на всекиго, дори на привикналите с местния климат. Предполагам, че затова животът тук тече с по-бавно темпо. Ако хората се движат по-бързо, могат просто да се разтопят.

 

 

След вечеря Рийл се върна в стаята си, а Роби се присъедини към Виктория за разходка в задната градина. Когато стигнаха басейна, седнаха на ниските шезлонги.

— Струва ми се, че Джесика е човек, на когото можеш да разчиташ каза Виктория.

— Така е. Разчитал съм на нея неведнъж.

— Близки ли сте?

— Нямам по-близък човек от нея.

— Това е добре, Уил, защото всеки има нужда от такъв човек.

— Баща ми сподели ли с теб идеята си?

— Имаш предвид предложението двамата с Тайлър да напуснем града?

— Да.

— Няма да стане. Казах му го в очите. Твърдо решена съм да остана тук, каквото и да се случи.

— Казах му, че решението ти ще бъде именно такова.

Тя се усмихна.

— О, това означава ли, че за теб съм отворена книга, Уил Роби?

— Не съм казал нищо такова. Но не ми приличаш на човек, който може да изостави някого с лека ръка.

Лицето й помръкна за миг, преди да възвърне самообладанието си.

— Не съм — отвърна твърдо Виктория. — Бих искала и други, които познавам, да мислеха така. Да проявяваха същата непоколебимост.

— Това означава ли, че са те изоставяли? — попита Роби.

— В известен смисъл, Уил, всички ние сме били изоставяни. Не смяташ ли? Просто някои не го осъзнават.