Дейвид Балдачи
Виновните (76)

76

Източникът на светлина се измести встрани и Роби видя, че това е фенер за къмпинг, който работеше на батерии.

Едва сега успя да различи човека, застанал в единия ъгъл на бараката. Не Хенри Барксдейл държеше пистолет, насочен към Роби.

А Виктория, която го наблюдаваше с едва доловима усмивка.

Роби я зяпна изумен, тъй като не бе в състояние да проумее какво става. Тя направи две крачки напред.

— Моля те, остави оръжието си на пода и го ритни към мен нареди тя. — Знам, че имаш още един пистолет на колана отзад. Видях го по-рано. Направи същото и с него.

Когато Роби не помръдна, Виктория насочи дулото към Рийл.

— Следващият куршум ще я убие.

Роби остави пистолета си на пода, извади другия, който бе затъкнал отзад, и подритна и двата към нея.

— Моля те, направи същото и с твоята партньорка.

Роби се подчини и Виктория без изобщо да откъсва поглед от него — използва крака си, за да запрати пистолетите в далечния ъгъл зад гърба си.

— Коя си ти? — попита Роби.

— Този въпрос ме изненадва, Уил. Мислех, че вече си разбрал.

Роби погледна към Рийл.

— Джес има нужда от лекарска помощ. И то спешно!

— Няма да стане.

Роби коленичи и провери състоянието на Рийл. Куршумът бе пронизал тялото й и излязъл от другата страна. Раната кървеше обилно. Роби използва превръзката на ръката си, за да спре кървенето.

— Отстъпи от нея, Уил.

— Ще умре, ако не спра кръвта.

— И двамата ще умрете, така че това няма значение. Изправи се!

Той я погледна и видя, че сега пистолетът сочи към Тайлър. Момчето изгледа майка си с неистов ужас.

— Ти… ти ще застреляш собствения си син? — попита бавно Роби.

— Изправи се! — повтори тя с ледено спокойствие в гласа, което въздействаше също толкова силно, колкото и страховит крясък.

Роби се надигна бавно.

— Коя си ти? — попита той отново.

— Как мина пътуването ти до Източното крайбрежие, Уил? Забавно ли ти беше да пътуваш сам? Не ти ли липсвах поне малко, след като напусна Кантрел?

Роби се вцепени, сякаш го бе ударил ток.

— Не може да си… — Не успя да довърши мисълта си.

— Може. И съм.

— Лора Барксдейл е мъртва. В онази психиатрия.

— Да, в известен смисъл си прав, Лора е мъртва. Но не и в едно много важно отношение. — Тя прокара длан пред себе си. — Доказателството стои пред теб, Уил.

Роби поклати упорито глава.

— Изобщо не приличаш на нея. Ти си по-висока. Блондинка. Лицето ти… Гласът ти… Не си Лора.

— Пораснах с пет сантиметра, когато бях на деветнайсет. Очевидно това е отличителна черта на всички Барксдейл. И тялото ми се промени. Лицето? Пластична хирургия. Косата? Боядисана е. Гласът? И ти не говориш както едно време. Напусна Мисисипи и акцентът ти се промени. А кафявите ми очи станаха сини благодарение на чудесата на лазерната хирургия.

— Не го вярвам.

— Колко хора според теб биха познали съучениците си от гимназията след двайсет и пет години, Уил? Хората се променят много между осемнайсет и четирийсет. Напълняват или отслабват, оплешивяват или се изрусяват. Но ние си ги спомняме като по-високи или по-ниски. Тя помълча и добави: — Трябва да призная обаче, че аз съм се променила повече от другите.

— Защо? Защо си направила всичко това?

— Защото не исках в мен да остане нищо от предишната Лора. Никак не я харесвах, Уил. Или по-точно, не харесвах онова, което се случи с нея. Онова, което другите й причиниха.

— Не е възможно — каза Уил. — Ти не си Лора.

— Да ти повторя ли последните думи, които ми каза преди двайсет и две години? Помня ги, все едно си ги изрекъл преди двайсет и две секунди. Искаш ли да ги чуеш, Уил?

Когато Роби не отговори, тя продължи:

— Каза ми: „Винаги ще бъда до теб, Лора“. Това ми обеща до онази каменна стена във великолепната градина на скъпата ми майка.

Роби отстъпи крачка назад и очите му се разшириха от изумление, когато най-после осъзна истината.

— Но ти не беше винаги до мен, Уил. Всъщност никога не си бил до мен, нали така?

Рийл простена и Уил погледна към нея, после се обърна към Виктория.

— Моля те, позволи ми да й помогна. След това прави с мен каквото искаш.

Виктория поклати глава.

— Не става така. Аз диктувам правилата на играта, не ти.

Роби обаче коленичи до Рийл и постави ръка на рамото й, за да я успокои, след което стегна превръзката около раната й в опит да спре кървенето.

— Казах ти да не го правиш. Няма да повтарям!

Роби се изправи.

— Защо уби всички тези хора?

— Не го направих в пристъп на лудост, ако това си мислиш. Не всички, които убиват, са луди, Уил. И ти си убивал, нали? Дан ми каза, че си служил на страната си по начин, който изисквал да убиваш хора. И ти ли си побъркан? Луд? Съмнявам се.

Роби не отговори, но дишането му се учести. Имаше чувството, че огромна длан е притиснала гърдите му.

Виктория се облегна на стената, но пистолетът й остана все така насочен към него.

— Ако искаш обяснения, ето ги. Джанет Чизъм беше долна пачавра. Сама се предложи на Шърман. Сестра й също. Направиха го за пари. Сприятелих се и с двете. А после ги убих.

— Ема Чизъм каза, че Джанет щяла да изкара пари от някакви тайни на важни хора в града.

Виктория изсумтя презрително.

— Джанет Чизъм беше лъжкиня. Но все пак сподели с по-малката си сестра част от истината. Аз бях „важните хора“, които щяха да платят на Джанет. След смъртта й заявих на Сара, че е възможно баща й да е убиецът. Че се е побъркал на тема религия. Че тя трябва да напусне града и ще й помогна, защото ми е жал за нея. Защото заслужава по-добър живот. — Виктория добави презрително: — Друг път! Стари развратници и глупави алчни момичета. Това не ми харесваше. Затова сложих край. Но трябва да призная, че не очаквах да бъдете там, когато убих Сара. Това усложни нещата. Извадих късмет, че я видях същия ден в града и й казах да се срещнем край пътя, а не на поляната. В противен случай щяхме да проведем този разговор много по-рано.

— Прострелях роувъра, а ти си прикрила дупката със стикер на „Ню Орлиънс Сейнтс“. След което си изстреляла куршум в роувъра на Кланси, за да създадеш впечатлението, че именно той е използван при убийството. Но очевидно си забравила, че Дан е привърженик на Каубоите.

Тя сви рамене.

— Всички правим грешки. А и не разполагах с много време. Едва успях да измия проклетата кола, преди вие двамата да се появите. Но после отвлякох вниманието ти, като полях Тай с маркуча и той се заигра. Затова не си зададе въпроса защо ми е притрябвало да мия и двете коли. Та нали се предполага, че след арестуването на баща ти никой не е карал роувъра?

Роби поклати бавно глава и се укори мислено, че е пропуснал тази подробност.

— А Шърман Кланси? — попита той. — Открих твоя снимка като тийнейджърка в колата му. Той знаеше ли, че си Лора?

Тя се засмя.

— Представа си нямаше. Отидох у тях и подхвърлих снимката в нощта, когато убих Сара. Тогава прострелях и неговия роувър.

— Защо?

— Защо не? Вече бях прерязала гърлото му. А той си въобразяваше, че ще правим секс, защото му бях казала, че искам точно това. Така се озова преждевременно в гроба. Реших да оставя малка подсказка кой е истинският му убиец. Полицаите вече бяха претърсили колата. Съмнявах се, че ще се върнат.

— Защо изобщо ти е трябвало да убиваш Кланси? Нали каза, че те е изнудвал заради онзи твой проблем с наркотиците?

— Не, това беше лъжа. Но се нуждаех от Кланси. Разбираш ли, макар хората да смятаха, че аз съм неговото алиби за убийството на Джанет, той всъщност беше моето алиби. Бях се уговорила с Джанет да се срещнем онази вечер. Заминах за Билокси и оставих Тай в стаята на Присила. После се върнах в Кантрел и отидох направо в дома на Кланси, както се бяхме разбрали. Знаех, че Пит няма да е там. Кланси искаше да останем сами. Започнахме да пием. Само че той пиеше, а аз изливах чашата си в мивката. Започнах да флиртувам, позволих му да ме опипва, за да задържа интереса му. После сложих приспивателно в чашата му. Когато заспа, отидох и убих Джанет. След което се върнах при него.

— А после той започна да си припомня едно друго? — предположи Роби.

— Именно. Като например обстоятелството, че не съм била там, когато се е събудил от това, което смяташе за пиянски ступор. А когато разбра, че Джанет е била убита същата вечер, събра две и две. По ирония на съдбата тъкмо той бе арестуван за смъртта й, макар аз да я бях убила. Наложи се да се намеся, за да спася горкия Шърм, като му осигуря алиби, а всъщност той гарантираше моята невинност. Когато излезе от затвора обаче, се срещнахме тайно. И той ми каза до какви изводи е стигнал. След което се опита да ме изнуди. Знам, че беше натрупал богат опит в тази сфера, но не му се получи. Затова трябваше да умре. В интерес на истината, вече бях решила да го убия.

— Защо?

— Че как иначе можех да уредя ареста на добрия ти стар баща? При това по обвинение в убийство? Невярната съпруга? Вбесеният съпруг? Мъртвият любовник? Арестът? Съсипването на един почтен човек? Получи се чудесна история. И всичко си пасна толкова добре. Разбираш ли, именно той беше целта на моето отмъщение, защото не знаех къде да те открия. А те търсих, Уил, но така и не успях да те намеря. След което ти се появи изневиделица в Кантрел. Не можех да повярвам на късмета си, когато те видях в „Дъбовете“.

— Значи ти си подхвърлила всички доказателства срещу баща ми?

— Разбира се. Аз съм доста умна и прилежна.

— Защо му причини всичко това? Той никога не ти е направил нищо лошо.

Усмивката й изчезна и в гласа й се прокрадна стоманена нотка.

— Така ли? Когато отидох у вас, за да попитам какво е станало с теб, той ми каза, че си заминал без мен. Така си бил решил. Зарязал си и двама ни. Според баща ти така било най-добре. Обясняваше ми, че принадлежим към два различни свята. Аз обаче знаех какво има предвид. Че не съм достатъчно добра за теб. Че ще те тегля назад. Бях толкова бясна, че исках да го убия още тогава, но не събрах кураж.

— И въпреки това се омъжи за него? И му роди дете?

— Точно така. Родих второто си дете.

Роби направи крачка назад и едва не се спъна в купчината дърва, оставена на пода.

— И кое е първото?

— Познаваш я, Джейн Смит.

— Но тя е на твоята възраст!

— Не, тя само изглеждаше на моята възраст. А всъщност е на двайсет. Или по-скоро, беше на двайсет.

— Значи Емит е бащата?

— Емит? — изкиска се тя. Божичко, не! Не е Емит. Оказа се прекалено страхлив, за да изнасили по-малката си сестра, макар сигурно да му се е искало. Подобно желание очевидно е оставило дълбоки следи сред мъжете от рода Барксдейл. Вероятно в резултат на близкородственото кръстосване. Замълча и каза: — Не, не беше Емит. — Отново замълча. — Беше баща ми.

— Забременяла си от баща си?

Роби протегна ръка и се подпря на стената. Трудно му беше да осмисли думите й. Досетил се бе, че Хенри Барксдейл е перверзен тип, но не бе очаквал да посегне на дъщеря си.

— Той ме изнасили. Направи го много пъти, Уил. Помниш ли, когато бяхме тийнейджъри, ти ме питаше какво не е наред? Е, сега знаеш отговора. — Тя се усмихна. — Все пак преодолях случилото се. Или поне по-голямата част от него, като убих онези, които ме нараниха. Например Емит. Разбираш ли, скъпият ми брат ме натискаше във ваната, докато онова… нещо излезе измежду краката ми. Цялата вана беше в кръв. А болката… Имах чувството, че умирам. Мисля, че го видя във ваната. Нямаше много кръв, но се справих добре предвид обстоятелствата. Отровата, която му инжектирах? Това е нещо, което научих, докато работех за онази фармацевтична компания. Голяма гадост. Първо инжектираш по-малка доза, която само да парализира жертвата, а по-късно още една, която да я убие. Взех телефона и лаптопа, защото там можеше да има неща, които не исках никой да узнае.

— Но защо си отразяла…?

— Защото той нямаше топки да се опълчи на баща ми. И след като никога не ги бе използвал, реших да му ги взема.

— Значи Емит е бил в „Дъбовете“?

— Да, ти се оказа прав, той наистина беше претърсвал колата ми. И ми беше оставил бележка. Искаше да се срещнем. За мой късмет, намерих бележката преди теб. И наистина се срещнахме.

— Как се е досетил, че си Лора?

— Заподозрял е нещо, когато е чул, че съдия Роби се е оженил и новото семейство е купило „Дъбовете“. Каза, че ме е наблюдавал един ден, видял е неща, които предполагам, че не бях забелязала и следователно не бях променила. Ходил е в съда и е проверил подписа ми върху документите по покупката на „Дъбовете“. Открил е, че почеркът ми съвпада с този на Лора, който той познаваше много добре. Не очаквах да се окаже толкова умен.

— Защо е искал да се срещнете?

— За да се помирим, мисля. Не обърнах внимание, защото бях прекалено заета да планирам смъртта му. Нямах представа къде да го открия. Също като теб. Но той сам се появи в живота ми. Освен това искаше да поема грижите за Джейн. Оказа се, че Емит страда от нелечима болест. Сам ми го каза. Сигурна съм, че аутопсията ще го покаже.

— Защо се е грижил за Джейн?

— Предполагам, че брат ми е изпитвал вина за случилото се. За разлика от мен. Затова напуснах Кантрел. Нямах представа къде е тя, докато Емит не ми каза.

— Зарязала си собствената си дъщеря?

— Тя не ми беше дъщеря! — озъби се Виктория. После продължи по-спокойно: — Беше дъщеря на баща ми. Аз бях просто съсъд, който да я доведе на бял свят. Затова напуснахме Кантрел толкова бързо. Бях бременна. Скъпият ми баща не искаше да понесе срама. Но и не ми позволи да направя аборт, защото беше прекалено богобоязлив. От самото начало стана ясно, че Джейн не е наред с главата. Разбираш ли, кръвта й беше синя, а не червена. Затова подобни връзки са забранени със закон. Баща ми обаче беше Барксдейл и стоеше над закона. Аз нямах никакво намерение да живея с това същество и да се грижа за него. Но съм сигурна, че си забелязал приликата, когато си отишъл в клиниката.

— Реших, че това си ти. Но как е възможно да изглежда толкова възрастна, след като ти е била дете?

— Когато баща спи с дъщеря си, генетиката се обърква. И никога не знаеш какъв ще бъде резултатът.

— Линии на хомозиготност — каза Роби.

— Много добре, Уил. Значи си погледнал гърба на онази снимка?

— И Левит, Глава осемнайсета.

— По ирония на съдбата тя не забранява изрично връзката между баща и дъщеря. Забеляза ли този пропуск?

Роби поклати глава. Виктория се усмихна.

— Повечето изследователи вярват, че подобно деяние е толкова отвратително, че авторите на Библията са сметнали за излишно да си правят труда да го забраняват.

— А кой е Калвин?

— Жан Калвин. Френски философ. Виждаш ли, четох доста по въпроса. Той не вярвал, че в Левит се забранява на бащите да правят секс с дъщерите си. Но вярвал, че това е неморално. Какво прозрение! Жалко, че баща ми не се оказа толкова просветен.

— Но ти си убила Джейн?

— Емит ми каза коя е стаята й. Успях да го убедя, че ще се грижа добре за нея, че искам да поема отговорност. Убих първо него, а после и нея. Това е моята представа за поемане на отговорност.

— Мога да разбера защо си убила Емит. Но Джейн?

— Какъв живот водеше тя? Щеше да си остане завинаги на четири години. Почуках на прозореца й. Тя дойде. Мъничкото й лице бе озарено от изненада. Пуснах куршума право между очите й.

Роби само поклати глава при това безсърдечно признание.

— Джейн не заслужаваше да умре. Тя е нямала никаква вина за случилото се.

— А ти смяташ, че аз съм виновна за всичко, така ли, Уил? Повярвай ми, имах съвсем други планове. Да не би да смяташ, че съм искала това да се случи? Мисля, че се справих доста добре предвид обстоятелствата.

— А Присила? Тя какво ти е направила?

— Каза ти, че Тай често спи при нея. В „Дъбовете“. Но и когато пътуваме. Рано или късно щеше да я попиташ дали Тай е спал при нея, когато бяхме в Билокси. Защото това беше единственото ми алиби за смъртта на Шърм. По-късно през деня видях Присила да ме гледа подозрително. Явно се беше досетила. Защото добре помнеше, че Тай спа при нея онази нощ в Билокси. А това означаваше, че съм разполагала с достатъчно време да убия Шърм. Присила беше умна. Беше въпрос на време да се обади в полицията. — Виктория щракна с пръсти и каза: — Затова — пуф! Присила трябваше да изчезне!

— Имаш нужда от помощ — изрече бавно Роби. — Ти си болна.

Тя се усмихна снизходително.

— Неотдавна желаеше това „болно“ момиче твърде силно, Уил. Когато седяхме в моята спалня. Усещах топлината, която излъчваше. Искаше да ме обладаеш.

— Никога не съм се чувствал по този начин — възрази Роби. — Никога. Въобразяваш си.

Виктория обаче не го слушаше.

— Искаше ме, защото вече ме беше имал преди години, когато и двамата бяхме изпълнени със страст тийнейджъри. И знаеше колко хубаво може да бъде. Помисли си само. Спала съм и с бащата, и със сина. А когато позволих на баща ти да ме чука до полуда, след като излезе от ареста, през цялото време лежах със затворени очи и си представях, че си ти, Уил. — Тя го погледна с престорена свенливост. — Ако разполагах с достатъчно време, щях да вкарам в леглото си и теб. Знаеш, че щях да го направя. Защото и ти като всички мъже си слаб. Оставяш се нагонът да те води.

— Ти ли си била източникът на онези „сериозни заплахи“ срещу баща ми?

— Разбира се. Докато той беше в ареста, бях свободна да ходя, където трябва, да правя каквото трябва.

— А баща ти?

— Добрият ми татко? — Тя потропа с крак по пода. — Почива в мир под тази барака, където е водел онези нещастни деца, за да може Нелсън Уендъл да се забавлява с тях.

— Значи знаеш за това?

— Разбрах, макар и със закъснение. Баща ми беше прекалено изтънчен, за да работи. Затова изкарваше парите си по старомодния начин — като експлоатираше нещастието на другите.

Роби сведе поглед.

— Наистина ли е погребан тук?

— Стори ми се подходящо място, където да остане завинаги, не смяташ ли? Един потомствен жител на Мисисипи трябва да бъде положен в земята на този щат. Надявам се, че целият оборски тор от околните ниви се събира на това място. В крайна сметка лайно при лайно отива.

— Защо пожела да живееш в „Дъбовете“? След всичко, което си преживяла там?

— Трябваше да поема контрол над собствения си живот. Обичах имението. Не обичах само хората, с които живеех там. Майка ми почина от рак. За неин късмет, защото, ако болестта не я беше убила, щях да го направя аз.

— Значи тя е знаела?

— И си държеше устата затворена, както подобава на една жена от фамилията Барксдейл. Разчуеше ли се, това щеше да съсипе репутацията й. А тя не би могла да го понесе. Моето здраве съвсем не заемаше първото място в списъка й с приоритети.

— Но не си убила баща ми. Само си го зашеметила.

— Не го направих от сантиментални подбуди, Уил. Отдавна съм ги надмогнала. Ако го бях убила, щях да го лиша от възможността да страда от загубата на двамата си синове.

— Откъде знаеше, че ще дойда тук?

— Че как можеше да пропуснеш? Толкова усилия положих, за да ме държите в течение на разследването. Толкова дискретни въпроси задавах. Помпиш ли? Разбрах, че подозирате баща ми. И разбрах, че сте научили за това място. Ако не бяхте дошли тук, щях да се появя сама, цялата в рани, с прокъсани дрехи и да разкажа напълно достоверната история за отвличането ни с малкия Тай. И тъй като той е ням, нямаше да оспори нито една моя дума. Просто щях да те убия друг път. Ти обаче дойде тук. Сигурна бях, че ще го направиш.

— Ти ли уби всички онези хора, чиято смърт разследва ФБР?

— Човек се усъвършенства с практиката. Уил. Винаги съм вярвала в това. Похотливи стари развратници и глупави алчни хлапачки? Е, вече ти казах какво мисля по този въпрос. Защо да не освободя света от няколко такива двойки? Намирам подобно занимание за полезно и приятно. Чудиш се на какво се дължи голямото разстояние във времето между последните убийства в Арканзас и тук? Срещнах баща ти, оженихме се, забременях, родих Тай. Всичко това изисква време.

— Извършила си толкова убийства — каза Роби. — Не може да има оправдание за тях.

Тя насочи пистолета си в главата му.

— Ами ти? Нали каза, че ме обичаш? Така и не дойде да ме вземеш. Обясни ми това!

— Ти не се появи на срещата. Дойдох до дома ти. Видях те в стаята ти.

— В заключената ми стая. Баща ми разбра какво съм намислила. Преби ме, изнасили ме и ме заключи. Измъкнах се след няколко дни и отидох да разбера какво се е случило с теб. Тогава баща ти ми обясни как стоят нещата.

— Лора, ако знаех какво се случва, щях да вляза у вас и да те отведа с мен.

— Глупости! Би трябвало да се досетиш, че щом не съм дошла, значи нещо не е наред. Трябваше да ме спасиш. Но не, ти просто си тръгна. Защото така си искал.

Предположих, че си променила решението си.

— Хората, които обичат, не променят решенията си. Искал си да продължиш живота си без мен, както каза баща ти. Това означава, че не си ме обичал истински. Това означава, че си ме излъгал.

— По дяволите! Не е вярно! Аз… аз ти писах. Звънях по телефона. Оставях съобще…

— Тя стреля. Куршумът прелетя толкова близо до ухото му, че Роби усети въздушната струя. Наведе инстинктивно глава.

Виктория го изгледа със смразяващо безразличие.

— Писма? Писал си ми писма? И си оставял съобщения на телефонния секретар? Наистина ли смяташ, че това е достатъчно? Баща ми се е погрижил да не ги получа. Би трябвало да се досетиш.

Роби се изправи.

— Опитах се, Виктория. Наистина се опитах.

— Е, не си се опитвал достатъчно упорито.

Роби възвърна самообладанието си и попита:

— Как ще свърши всичко това?

Тя погледна Тай.

— Джейн Смит беше грешка на генетиката, изрод, благодарение на скъпия ми баща. Тай… сега Тай е моя грешка. Той дори не говори. — Тя поклати глава. — Вината сигурно е в мен, Уил. Винаги съм обвинявала баща ми, но може аз да съм проблемът.

— Можеш да убиеш мен, но не наранявай него, Виктория. Той е само едно малко дете.

— Не казвам, че не изпитвам чувства към Тай. Изпитвам, и още как. Не искам да го нараня. Той е много мил. Но и той е генетична грешка, Уил. Също като Джейн. Или като баща ми. Като мен, по дяволите.

Виктория насочи пистолета към главата на Тайлър.

— Лора, не го прави! — побърза да я спре Роби.

— Не ме наричай така! — извика тя.

— Добре, добре, извинявай, Виктория! Моля те, не го прави!

— Молиш ме? Толкова си слаб! Толкова… отблъскващ, Уил. Очаквах повече от теб. Но в края на краищата никога не съм имала добър вкус по отношение на мъжете.

Ръката с пистолета описа дъга и се насочи към главата му.

— Когато се срещнете с баща ми в ада, предай му много поздрави от мен.

Викът прониза нощната тишина с такава изумителна сила, че Роби едва не падна на земята, а Виктория за малко да изпусне пистолета.

Беше Тай.

Устата му бе отворена и той крещеше толкова гръмогласно, сякаш от раждането си насам бе събирал сили именно за този миг.

Бърз като светкавица, Роби грабна една цепеница и я запрати към Виктория. Тя залитна, събори фенера и бараката потъна в мрак. Но успя да се изправи на крака и да избърше кръвта от лицето си, където парчето дърво я бе ударило.

Когато се съвзе от изненадата обаче, Роби вече бе грабнал Тай и се бе втурнал към вратата. В следващия миг вече тичаше към гората.