Дейвид Балдачи
Виновните (8)

8

Участъкът си беше на старото място, макар да бе ремонтиран и подсигурен с повече решетки и стоманени врати. Роби паркира и се запъти към тухлената сграда. Беше облечен с джинси, риза с къс ръкав и мръсни мокасини. Закачи слънчевите си очила на джобчето на ризата.

Табелата до вратата изискваше от посетителите да натиснат белия бутон. Роби го направи. Няколко секунди по-късно от високоговорителя, монтиран на рамката на вратата, прозвуча глас. Говореше бавно и провлачваше думите, изяждайки много съгласни.

— Тук помощник-шериф Тагърт. С какво мога да ви помогна?

Роби разбра, че помощник-шерифът е жена. Забеляза охранителната камера над главата си. Помощник-шериф Тагърт не само го чуваше, но и го виждаше.

Той си пое дъх. Новините в южняшките градчета се разпространяваха мълниеносно, независимо от липсата на социални медии и дори на интернет.

— Казвам се Уил Роби. Идвам на свиждане с баща ми, Дан Роби.

Гласът замлъкна за четири дълги секунди, преди да попита:

— Мога ли да видя документ за самоличност?

Роби извади шофьорската си книжка и я поднесе към обектива.

— Ооо-Кей? — произнесе напевно Тагърт.

— Да, окръг Колумбия.

— Носите ли оръжие?

— Не.

— Ще проверим. Имаме метал детектор. Искате ли да отговорите отново на въпроса, господин Роби?

— Не, не съм въоръжен.

Електронната ключалка избръмча, Роби хвана дръжката на бравата и дръпна. Озова се в сумрачно фоайе и примигна няколко пъти, за да приспособи зрението си към оскъдното осветление. Един металдетектор препречваше коридора, който водеше към вътрешността на сградата. До него стоеше униформен мъж, сложил ръка върху ръкохватката на деветмилиметров пистолет. Беше по-висок от Роби, с изпъкнало бирено коремче, но с широки рамене и дебел врат, над който главата му изглеждаше несъразмерно малка.

Униформеният го огледа и каза:

— Нещо против да дойдеш насам?

Не прозвуча като въпрос.

Полицаят го претърси и го подкани да мине през металдетектора, който не издаде звук.

Следващото помещение, в което се озова Роби, беше чакалнята. Не беше единственият тук. Млада чернокожа жена, слаба, ако не и кльощава, люлееше в скута си бебе с увиснал памперс. В далечния ъгъл седеше възрастен бял мъж, опрял глава на стената. Помещението вонеше на пот, превряло кафе и мухъл. Съчетанието от тези миризми блъсна Роби като удар в слънчевия сплит. Не защото бе непознато, а защото бе твърде познато.

Помощник-шериф Тагърт излезе иззад надрасканото дървено бюро, върху което бе поставен компютър с тумбест монитор. Беше висока към метър и седемдесет, здрава, набита, с къса червеникава коса и тясно лице. Тъмните й очи го гледаха изпитателно.

— Уил Роби?

— Да — кимна той.

— Аха. Може ли да видя отново документ за самоличност?

Подаде й шофьорската си книжка. Тя я огледа отблизо и вдигна глава, за да сравни лицето му със снимката.

— Познавам ли ви? — попита Роби и присви очи.

— Казвах се Шийла Дювал, преди да се омъжа за Джимбо Тагърт.

От дълбоки те кътчета на паметта му се появи кльощава войнствена хлапачка със сърдито изражение, която сякаш живееше, за да се сбие с всяко момче в обсега на кокалестите й юмруци. Когато бяха на осем, Роби й бе насинил окото, в отговор, на което тя бе разкървавила носа му и едва не го бе счупила. Спомни си и високо момче със сламеноруса коса, което винаги си мълчеше. Казваше се Джимбо.

— Виждам, че окото ти се е оправило, докато аз понякога имам проблеми с дишането през носа — подхвърли той с усмивка.

Помощник-шериф Тагърт обаче не се усмихна. Върна му шофьорската книжка и попита:

— Искаш да видиш баща си, така ли?

— Затова съм дошъл.

— Щях да получа сърдечен удар, когато чух името ти и те видях да стоиш пред вратата — каза тя, наклони леко глава и го погледна.

— Мога ли да го видя? — попита Роби.

Тя се поколеба.

— Мисля, че се кани да обядва в момента.

Роби погледна празния стол в стаята.

— Ще го изчакам.

— Той знае ли, че си тук?

— Едва ли.

— Как тогава разбра, че е арестуван? — попита тя, изпълнена с подозрения.

Едва сега Роби си спомни, че като дете, а по-късно и като тийнейджърка Шийла Дювал бе изключително умна и наблюдателна.

— От приятел на приятел.

— Аха! — каза тя и добави с по-рязък тон: — На глупачка ли ти приличам, Уил Роби?

Роби чу проскърцването на кожения колан на полицая, застанал до металдетектора. Той влезе в стаята и застана зад гърба му, вероятно чул как помощник-шериф Тагърт повишава глас.

— Не, съвсем не. Изглеждате ми умна и компетентна, какъвто би трябвало да бъде един полицай.

Тя примигна и каза делово:

— Можете да седнете в чакалнята.

— Да, госпожо.

Роби седна срещу чернокожата жена с бебето. Тя го изгледа за миг, преди да забие поглед в пода. Но продължи да люлее бебето с тънките си слаби ръце, покрити със синини и охлузвания.

Старецът се бе събудил и също зяпаше Роби. Лицето му бе загоряло, а косата му — или онова, което бе останало от нея — бе съвсем побеляла и разрошена. Гушата му бе провиснала, а сбръчканото му лице говореше за десетилетия, прекарани под жаркото южно слънце. Беше облечен с раиран памучен панталон с червени тиранти, бяла риза с петна от пот под мишниците и износени бели мокасини на бос крак.

Роби не познаваше мъжа и се чудеше дали той е разпознал името му. Предполагаше, че всички тук познават Дан Роби. А арестуването му за убийство на свой съгражданин сигурно беше най-голямата новина за годината в градче като Кантрел.

— Колко време смяташ, че ще му трябва? — попита тихо Роби.

Тагърт вдигна поглед от бюрото.

— Казах ти вече. Обядва в момента. Нямам представа колко време ще му отнеме. Не му броя залъците.

Роби се облегна назад. Полицаят, който го бе посрещнал до металдетектора, се подпря на стената, скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в Роби, който го погледна за миг и извърна глава.

Изминаха трийсет минути и той преброи шест мухи, които жужаха из топлото влажно помещение с допотопен вентилатор на тавана, който може би правеше последните обороти в своето съществуване.

Минута по-късно Роби забеляза, че Тагърт взема телефона, разговаря шепнешком и връща слушалката на място. След което се надигна и се запъти към него.

Роби се изправи.

— Приключил ли е с обяда? — попита той.

— Не иска да се среща с теб — отвърна равнодушно тя.

— Значи някой му е казал, че съм тук. Ти ли?

— Можеш да си вървиш — продължи Тагърт, без да отговаря на въпроса му.

— Изминах доста път, за да го видя.

— Да. Чак от Ооо-Кей. Не знам какво да ти кажа, освен „сбогом“.

Думите й бяха посрещнати със сумтене от другия полицай.

— Не мога ли поне да говоря с него по телефона?

— Не. Тук не процедираме така.

— Това ли е всичко?

Тя не отговори.

— Повдигнато ли му е вече обвинение?

— Ще му бъде повдигнато утре сутринта в съдебната зала.

— Можеш ли да ми кажеш поне как се е случило? Това с Шърман Кланси.

— Имам работа, Роби. Нямам време за разговори с такива като теб.

— Такива като мен? Та аз съм от Кантрел.

— Ти беше от Кантрел.

— Кой му е адвокат?

— Не е моя работа.

— Можеш ли да ми препоръчаш къде да отседна?

— Че защо ще оставаш тук? — попита тя.

— Защото баща ми е арестуван за убийство. На мое място нямаше ли да останеш?

— Не съм на твое място. Имам си достатъчно проблеми и на моето.

Това предизвика ново изсумтяване от страна на колегата й.

Въпреки това помощник-шериф Тагърт се върна на бюрото си, записа нещо върху лист хартия, сгъна го и го подаде на Роби.

— Добри цени и чисти чаршафи. Не мога да направя нищо повече.

— Благодаря.

— Моля — отвърна тя и му обърна гръб.

Роби си тръгна. Усещаше как погледите на всички са вперени в гърба му.

Качи се в колата и разгъна листа.

Свършвам работа в пет. „Мама Лулу“ на Литъл Чокто стрийт.