Дейвид Балдачи
Виновните (71)

71

Роби и Рийл се върнаха в „Дъбовете“, където завариха Малкия Бил Фалконър. Чакаше ги на верандата.

— Всичко наред ли е? — попита Роби.

Малкия Бил поклати глава и Роби видя зачервените му очи и подпухналото му лице.

— Баща ти ли?

Младежът кимна и избърса очите си.

— Почина тази сутрин. Мама го открила в караваната.

— Много съжалявам — каза Роби.

Рийл сложи ръка на рамото на Бил и каза:

— Знам колко е трудно.

— Беше само на четирийсет и една. Прекалено млад беше, за да умре — отвърна той.

— Прекалено млад — съгласи се Роби.

— Погребението е в четвъртък, ако искате да дойдете.

— Ще бъдем там — отвърна Роби. — Двамата с майка ти имате ли нужда от нещо?

Малкия Бил поклати глава.

— Ще се справим. А и знаехме какво предстои.

— Да — каза тихо Роби.

Младежът се качи в старата си раздрънкана кола и потегли. Роби го проследи с поглед. В гърдите му се надигаше гняв.

— Добре ли си? — погледна го Рийл.

— Трябва да отида на едно място.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, трябва да го направя сам.

 

 

Трийсет минути по-късно Роби спря пред кабинета на доктор Холоуей.

Подмина с енергична крачка сестрата на рецепцията, която забърза след него, възмутена от безцеремонното нахлуване.

Когато Роби влетя в кабинета на Холоуей, го завари да прелиства някакви документи. Лекарят вдигна поглед и видя Роби и сестрата зад него.

— Той няма записан час, докторе — обясни сестрата. — Опитах се да му попреча да влезе…

— Всичко е наред, Гладис — отвърна той. — Ще го приема.

Роби затвори вратата и застана пред Холоуей, който погледна превръзката му.

— Как е ръката?

— Чухте ли? — попита Роби.

— За кое?

— За Били Фалконър! Починал е!

— Да, чух. Анджи ми позвъни.

Роби остана изненадан от думите му.

— Анджи ви е позвънила?

— Да, в края на краищата бях негов лекар. Искате ли да седнете?

— Не, ще остана прав — отвърна гневно Роби.

— Добре. Доколкото разбирам, не приемате начина, по който лекувах Били, нали така?

— Да.

Холоуей кимна.

— Затова поисках позволението на госпожа Фалконър да споделя с вас подробности около диагнозата и лечението на нейния съпруг. Разпоредбите на Закона за защита и достъп до медицинските данни на пациентите не ми позволяват да обсъждам подобни въпроси с трети лица, без предварително да съм получил съответното разрешение.

— Знам — отвърна рязко Роби. — И тя ли каза, че можете да говорите с мен относно болестта и лечението на Били?

— Да. Моля ви, седнете, господин Роби. Ще отнеме известно време.

Роби придърпа един стол и седна.

— Знам, че сте от Кантрел — започна Холоуей, — а това означава, че разбирате историята на нашия щат, която е изпълнена с… как да се изразя… с доста мрачни страници.

Роби не реагира.

Холоуей събра длани и продължи:

— Баща ми, господин Роби, също беше лекар. Добър лекар. Опитен професионалист, който умееше да намира подход към проблемите на своите пациенти. — Докторът помълча и уточни: — Стига тези пациенти да бяха бели. Ако бяха чернокожи, той се държеше по различен начин, най-вече защото отказваше да лекува чернокожи. И ги обиждаше с най-ужасните епитети, за които можете да се сетите.

— Бил е расист?

— Абсолютно. В най-висша степен. Което бе нещо обичайно за хората от неговото поколение, особено в най-южните щати. Ако беше жив, тази година щеше да навърши деветдесет и четири. Аз бях най-малкият от седем деца. Единственият, който тръгна по стъпките на баща ни и стана лекар. Половината от братята и сестрите ми последваха примера му и изповядват расовите му възгледи, останалата половина прекрачиха смело в двайсет и първи век. Причислявам себе си към втората група.

— Добре — каза Роби нетърпеливо, — но какво общо има това с Били?

— Когато господин Фалконър дойде при мен, аз му направих задълбочени изследвания — рентгенови снимки, кръвна картина и всякакви тестове, включени в диагностичния протокол. Може да съм лекар в малък град, но получих отлично образование, а в началото на медицинската си кариера бях хирург трансплантолог. В дългата си практика съм се сблъсквал с множество случаи на ракови заболявания, някои безнадеждни, други лечими.

Реших да проявя повече предпазливост от обичайното и изпратих резултатите от изследванията на господин Фалконър на мой добър приятел и колега, който е ректор на Факултета по радиационна онкология към Медицинския център в Университета на Мисисипи. Той е световен авторитет в тази област. Потвърди диагнозата ми за рак на белите дробове в четвърти стадий. Метастазите му бяха достигнали други жизненоважни органи, включително мозъка и черния дроб. Костите също. Съществуват известни варианти на терапия на този етап, но нито един от тях не дава реалистичен шанс за удължаване на живота. Става въпрос за силно агресивен рак с много ограничени възможности за лечение.

Въпреки това обсъдихме различните варианти, включително лъчетерапия, химиотерапия и комбинация от двете. Проучих дори някои експериментални лечения, които се провеждат в различни щати, но за съжаление, по различни причини господин Фалконър не отговаряше на критериите за участие в тях. При всички случаи лечението щеше да бъде тежко и да му осигури едва няколко месеца повече. И нямаше да подобри качеството на живота му. Обсъдих това със семейство Фалконър, което взе решение да се откаже от каквото и да било лечение. Целта бе да доживее отреденото му време колкото се може по-комфортно и безболезнено.

— Но Били ми каза, че не взема нищо, освен кислород!

— Били така и не разбра голяма част от нещата, които му обясних. Не притежаваше медицински познания, а мозъкът му вече бе увреден от рака. Краткосрочната му памет беше в лошо състояние, пропускаше важни детайли…

— Но си спомни най-подробно финала на щатското първенство по футбол! — прекъсна го Роби.

— Това не ме учудва. Както вече казах, засегната бе краткосрочната му памет. Спомените отпреди много години биха могли да бъдат кристално ясни. Когато краят наближи, съзнанието търси… известна утеха. Някакво щастие. Предполагам, че това прави последните мигове по-поносими.

Роби кимна.

— Вероятно — каза тихо той.

— Анджи Фалконър обаче е много интелигентна и добре разбираше какво правим. Били поемаше дневната си доза морфин и прочие обезболяващи посредством интравенозен порт на предмишницата му. Той получаваше всички възможни грижи и медикаменти предвид обстоятелствата. Целта им бе да ограничат максимално страданията му. Често го посещавах, за да му дам лекарствата лично и да проверя състоянието му, а когато нямах възможност, Анджи се заемаше с тази задача. Инструктирах я най-подробно какво да прави. Следяхме състоянието на Били с помощта на портативна сензорна система, която носеше под дрехите си и която засичаше съответните показания на всеки два часа. На тази основа променях дозировката на болкоуспокояващите.

— Нямах представа за тези неща.

— Господин Роби, уверявам ви, че Били не е страдал много. Направихме за него всичко, което можеше да бъде направено.

— Когато го видях в онази каравана с кислородната маска на лицето, реших, че е изоставен.

— С Анджи се опитахме да го убедим да постъпи в хоспис. Можеше да избира между разположен наблизо хоспис, който бях открил — дори се бях уговорил с ръководството му, — и домашен хоспис, осигурен от местна агенция, която се ползва с отлична репутация. Попълних всички необходими формуляри, можехме да получим и средства от държавата. Нямаше да му струва нищо. Всичко беше готово.

— Но Били не е пожелал да напусне караваната каза тихо Роби.

— Да, Били не пожела да я напусне. А кой съм аз, че да се противя на последното желание на човек, който се намира на смъртно легло?

Роби погледна лекаря с разкаяно изражение.

— Съжалявам, доктор Холоуей. Очевидно не бях прав и се държах ужасно.

— Не, просто проявихте загриженост към стар приятел.

— Беше много мило от ваша страна — каза Роби. — Не съм сигурен, че го заслужавам.

— Бях свидетел как тесногръдието и омразата на баща ми унищожават не само брака и семейството му, но и самия него. От съвсем ранна възраст се зарекох да не бъда като него. И не съм.

— Били е извадил късмет с лекар като вас. А сега е на по-добро място.

— Искрено вярвам в това. Баща ми ходеше на църква всяка неделя и се преструваше, че разбира бог, който е посветил делото на своя живот на любовта и братството между всички хора. Аз също ходя на църква всяка неделя. Чета Библията всеки ден. Моля се на бог, който не обръща внимание на цвета на кожата, и съм убеден, че всички ние трябва да следваме примера му. Не ви обвинявам за това, което сте си помислили. Бог ми е свидетел, че тази страна е пълна с расисти, не само в Мисисипи, но и навсякъде другаде. За щастие, аз не съм сред тях.

Двамата си стиснаха ръце те.

— Благодаря ви — каза Роби.

Холоуей посочи превръзката.

Погрижихте ли се за ръката?

— Още не. Имам недовършена работа.

Холоуей кимна.

— Ще дойда на погребението.

— Аз също — отвърна Роби.