Дейвид Балдачи
Виновните (74)

74

След като Роби разказа последните събития на агент Уърцбъргър, той се съгласи да организира ДНК тест, за да провери теорията им, че Хенри Барксдейл е вероятният убиец.

След като приключиха, Рийл и Роби се върнаха в „Дъбовете“. Сумракът бе започнал да отстъпва пред пълната тъмнина. Насред пътя климатикът в колата им се повреди и те се принудиха да отворят прозорците.

— Божичко, винаги ли е толкова влажно тук? — възкликна Рийл.

— Помня, че през януари и февруари не беше чак толкова зле.

— Затова ли избяга? Решил си, че си попаднал в ада, и си се опитал да избягаш от него.

— Това не беше единствената причина.

Тя го изгледа със свъсени вежди.

— Така и не ми каза за какво разговаряхте с баща ти.

— Изобщо не разговаряхме. Казах му неща, на които той не обърна никакво внимание. Както винаги.

— Тоест никакъв напредък в това отношение?

— Все пак научих нещо, което не знаех.

— Какво?

— Лора е идвала у дома след заминаването ми. Искала е да разбере къде съм. Баща ми й е казал, че съм заминал и съм зарязал и него, и нея, за да започна нов живот. Можеш ли да повярваш?

— Ако е бил ядосан от заминаването ти, да, мога.

Той я погледна строго.

— Не вземай неговата страна!

— Не вземам ничия страна, Роби. Просто правя опит да се ориентирам в една наистина сложна ситуация.

— Не е толкова сложна. Баща ми е гадняр, който направи всичко възможно да съсипе живота ми.

— Ако смяташ така, не мисля, че ще се справиш с проблемите си и ще се върнеш на работа. Нали това искаш? Да се върнеш на работа?

Следващите няколко минути преминаха в мълчание.

— Не знам — каза най-сетне Роби.

— Може би трябва да намериш отговора на този въпрос преди останалите.

— Едно не разбирам. Писах и звънях на Лора, след като заминах. Но не получих никакъв отговор. Никога. Тя обаче се е появила в дома ми два дни след заминаването ми и е питала къде съм.

— В такъв случай с възможно да не е научила за тези писма и обаждания.

— По дяволите! Всичките тези години…

Мълчанието се проточи още няколко минути. Накрая Рийл каза:

— Да се заемем с нещо по-належащо. Хенри Барксдейл.

— Добре, но как ще го открием? — попита Роби.

— Ако убива хора в Кантрел, трябва да живее някъде наблизо.

— Питам се как ли е подмамил Джанет и Сара Чизъм. Не би трябвало да ги е познавал. Те са се преместили тук сравнително скоро.

— Красив ли беше?

— Да, поне преди двайсет години. Висок, с представителна външност. Вероятно се е запазил. На мъжете това се удава по-лесно, отколкото на жените.

— Може пък да е толкова просто: възрастен мъж им казва, че има пари. Знаем, че се правили секс срещу пари.

— Но Ема Чизъм явно смяташе, че Джанет знае нещо важно за някого и така ще изкара пари.

— Може да е сгрешила. Или да е излъгала. Доста я бива в лъжите.

— Възможно е — отвърна Роби, изпълнен със съмнения.

— При всички случаи трябва да открием Хенри Барксдейл.

— Питам се дали е посещавал Джейн Смит.

— Според Дугън само Емит е идвал в клиниката.

— Не можем да бъдем сигурни. И след като Емит не е сред живите…

— Мислиш, че баща й може да е ходил на свиждане? — попита Рийл.

Роби извади мобилния си телефон и позвъни на Дугън, който му каза, че никой не е търсил Джейн Смит след посещението им. Роби го помоли да ги уведоми, в случай че някой поиска да се види с нея.

— Да наблюдаваме сами? — попита Рийл.

— Да — съгласи се Роби.

Тя направи обратен завой и двамата поеха към психиатричната клиника.

 

 

Час по-късно Рийл взе последния завой и пред погледа им се появи старата тухлена сграда. С ярко осветените си прозорци сред околния сумрак тя наподобяваше многоок звяр, който се кани да погълне нищо неподозиращата си жертва.

Паркираха отпред и излязоха от колата. В следващия миг чуха сирената. Двамата се спогледаха инстинктивно. Воят се усилваше.

— Явно идват насам — каза Рийл.

Клиниката бе единствената сграда в района. Търговският център с ресторанта на „Макдоналдс“ се намираше на няколко километра.

Роби и Рийл хукнаха към входа.

Във фоайето видяха Дъг Дугън и куп разтревожени хора. Когато заместник-директорът ги забеляза, се втурна към тях и възкликна:

— О, боже мой!

— Какво се е случило? — попита рязко Роби.

— Джейн Смит… Повиках полицията.

Роби и Рийл вече тичаха по коридора към стаята й.

Вратата бе отворена. Лампата светеше. На масичката до леглото имаше табла с недокосната храна.

Погледът на Роби обходи стаята и се закова на прозореца. Той пристъпи бавно към него. Стъклото беше напукано. В средата му имаше малка дупка, от която тръгваха пукнатини, наподобяващи паяжина.

На пода, точно под прозореца, лежеше Джейн Смит. По средата на челото й имаше дупка. Под тялото й се бе събрала кръв. Очите й бяха отворени и безжизнени. Никога вече нямаше да се смее и кикоти.

Рийл отиде до прозореца и погледна навън.

— Нищо — каза тя и сведе поглед към Джейн. — Кръвта е започнала да се съсирва. Не се е случило много скоро. Който и да я е убил, е изчезнал отдавна.

На прага се появи Дугън. Роби отиде при него.

— Какво се случи, но дяволите? — попита той.

— Един от служителите ни влязъл да отнесе таблата от вечерята и… и я открил.

— И тогава повикахте полицията?

— Да.

— Кога я намерихте?

— Преди десетина минути. Веднага щом разбрах, позвъних в полицията — каза Дугън и се заслуша в сирените, които вече се чуваха в двора на клиниката.

— Изстрелът е дошъл през прозореца — каза Рийл. — Някой да е видял нещо?

— Нямам представа. Но и не съм питал.

— Джейн Смит имала ли е посещение, след като говорихме по телефона?

— Не! Никой не е идвал, освен вас двамата.

— А днес да е имало необичайни посетители на свиждане на други пациенти?

— Какво означава „необичайни“?

— Които не са се появявали преди — отвърна Роби.

— Не, не мисля… не.

— Това не ни върши работа каза Рийл. — Трябва да бъдем сигурни.

— Аз… аз ще проверя.

Роби се сети за нещо друго.

— Някой звънял ли е днес да пита за Джейн Смит? Например в коя стая е настанена?

Дугън го изгледа объркан.

— Защо?

— Трябвало е да разберат в коя стая е, за да могат да стрелят отвън — обясни нетърпеливо Роби. — Можеш ли да провериш, моля те?

Дугън изтича от стаята и се върна след две минути.

— Никой не се е обаждал. И не е имало необичайни посетители.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Роби погледна Рийл.

— Откъде, по дяволите, стрелецът е разбрал, че тя е точно в тази стая? Отвън няма табло с номерата на стаите на пациентите, само вътре.

Откъм паркинга долетя скърцане на спирачки и воят на сирените спря.

— Мамка му, пристигнаха! — каза Дугън. — Трябва да вървя! — И той излезе тичешком от стаята.

Роби се огледа, видя вратата на банята, отвори я и забеляза кутийка с клечки за уши на лавицата. Извади една и се втурна към Джейн Смит.

Пъхна клечката в устата на жената, после огледа лицето й.

— Трябва да вървим — подкани го Рийл. — Идват.

— Съжалявам — изрече тихо той пред мъртвото тяло.

В следващия миг Роби и Рийл вече тичаха по коридора към задния край на сградата. Напуснаха клиниката през една странична врата и заобиколиха отпред. Когато прецениха, че е чисто, се качиха в колата си и потеглиха.

Щом излязоха на шосето, Рийл натисна газта и колата полетя по асфалта.

Роби вдигна клечката за уши.

— Трябва да занесем това на Уърцбъргър — каза Рийл.

Той кимна, но не каза нищо. Рийл го погледна и видя, че лицето му сякаш се е вкаменило.

— Съжалявам, Роби.

— Не знаем дали това е Лора — отвърна той.

— Надявам се да не е тя.

— Която и да е Джейн Смит, сега е мъртва. Някой я е убил.

— А ние ще открием кой.

— На всяка цена — зарече се Роби.