Дейвид Балдачи
Виновните (24)

24

Не беше трудно да ги забележи. Роби бе сигурен, че те искат да открие присъствието им зад гърба си. В седана имаше трима мъже. Не бяха Пит Кланси и антуражът му. Този път противникът изглеждаше доста по-внушително. Бяха на неговата възраст, облечени в костюми, със сурови изражения на лицата. Роби бе готов да се обзаложи, че под саката си имат пистолети.

Продължи да кара със същата скорост, като от време на време поглеждаше в огледалото. Шофираше по път, настлан с макадам, който се виеше между дърветата. Беше пуст, с изключение на двете коли.

Седанът ускори и го изпревари, след което намали и спря. Роби можеше да го заобиколи и да продължи напред, но реши да не го прави. Спря зад него.

Тримата мъже слязоха от седана и тръгнаха към колата му. Един откъм страната на шофьора, двама от другата.

Роби свали прозореца си, а мъжът от неговата страна бръкна в джоба на сакото.

— От местното поделение на ФБР в Джаксън, нали? — попита Роби. — Доста далече от дома сте се озовали, момчета.

Мъжът извади ръката си от сакото, но Роби излезе от колата и го подкани:

— Не, не, покажете ми служебната си карта. Това ще ме накара да се почувствам по-добре.

Мъжът го послуша.

— Специален агент Джон Уърцбъргър — прочете на глас Роби.

— Как разбрахте, че сме от ФБР? — попита Уърцбъргър, докато другите двама наблюдаваха зорко Роби, който кимна към колата им.

— Ако искате да останете незабелязани, първо свалете правителствените номера. — Той посочи костюма и вратовръзката на Уърцбъргър. — Стандартно облекло за служители на Бюрото. Ако бяхте от лошите, щяхте да ме засечете при изпреварването. Но не го направихте, защото, одраскате ли колата, ще има да пишете обяснения цял месец.

Уърцбъргър прибра служебната си карта и попита:

— Откъде знаете толкова много за ФБР?

— Имам приятели, които работят за Бюрото във Вашингтон. Понякога излизаме да пийнем бира, да си поприказваме.

— Проучихме миналото ви, господин Роби. Не открихме почти нищо.

— Струва ми се логично, след като не съм се занимавал с почти нищо. И не съм направил нищо. С какво мога да ви помогна?

— Баща ви е обвинен в убийството на Шърман Кланси.

— Да, знам.

— Интересува ни самият Кланси.

— Защо?

— Свързан е с някои казина.

— Това защо да е проблем? В този щат хазартът е разрешен.

— Вие сте външен човек, господин Роби. Проверихме това. Не сте се връщали тук повече от двайсет години. Това е една от причините да се свържем с вас по този начин.

Роби се облегна на бронята на взетия под наем автомобил и огледа тримата агенти.

— Защо придавате такова значение на случая?

— Вярвате ли, че баща ви е убил господин Кланси?

— Нямам представа. Както вече казах, току-що пристигнах.

— Ако не е той, би трябвало да има друго обяснение.

— Имате предвид съдружниците на Кланси в хазартния бизнес?

— Защо споменавате това? — Уърцбъргър изглеждаше заинтригуван.

— Вие сам повдигнахте въпроса за връзките му с казината. А доколкото чух, въпросните хора са опасни типове, които е възможно да са имали мотив да го убият.

— Кой ви каза това?

— Не си спомням точно. Но мисля, че почти всеки в Кантрел ще ви каже същото, ако го попитате. Местни клюки?

— Които нерядко се оказват абсолютно верни.

Уърцбъргър го изгледа с любопитство.

— Тук сте заради баща си, нали?

— Да.

— Но въпреки това смятате, че би могъл да убие Кланси, така ли?

— Установил съм, че при определени обстоятелства хората са способни на почти всичко.

— И сте стигнали до този извод благодарение на житейския си опит, макар че „не сте се занимавали с почти нищо“?

— Обичам да наблюдавам хората, агент Уърцбъргър. Човек може да научи много, като си държи устата затворена, а очите и ушите отворени.

Уърцбъргър кимна и подаде визитка на Роби.

— В такъв случай, ако видите или чуете нещо, ще ми позвъните ли?

Роби взе визитката.

— Не ми казахте защо ФБР се интересува от случая.

— Прав сте, не ви казах. Приятен ден.

Уърцбъргър и хората му се върнаха в колата си и потеглиха сред облак прах.

Роби седна зад волана и също потегли.

 

 

Малко по-късно той спря пред „Дъбовете“. Волвото бе паркирано отвън. Влезе в къщата. Присила го посрещна на вратата.

— Къде е Виктория? — попита Роби.

— Горе с детето. Как мина в съда? Тя не каза нищо.

— Не се случи почти нищо. Той пледира невинен, а съдията настоя да си вземе адвокат.

Не спомена заплахите за живота на баща му. Качи се на втория етаж тъкмо когато Виктория излизаше от стаята на Тайлър.

— Видях, че си взела решение относно изслушването днес — отбеляза той.

Тя не помръдна от мястото си, застинала на прага на детската стая.

— Отлагах го до последния момент. Затова закъснях. Седях в колата и… — После пристъпи крачка напред и попита: — Как мина?

— Той влезе в ролята на свой адвокат, пледира невинен и поиска определянето на разумна гаранция.

— Ще го пуснат ли под гаранция?

— Щяха, ако Обри Дейвис не бе заявил, че са получили сериозни заплахи за живота му и в килията ще бъде в по-голяма безопасност. Съдия Бенсън трябва добре да обмисли решението си. За момента остава в затвора.

Виктория се хвана за гърлото.

— Какви са тези „сериозни заплахи“?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Дан никога не ми е споменавал, че някой го заплашва.

— Създал си е немалко врагове покрай делото срещу онази петролна платформа, което е спечелил.

— Това е било преди години.

— Някои хора помнят дълго.

Аз ли не знам това, помисли си Роби.

— Не, не го вярвам. Имали са достатъчно възможности досега да му навредят. Или да ни навредят. Но не са го направили. А и за какво са тези заплахи? Ще те убием, ако… какво? Направиш нещо? Или не направиш нещо?

Роби трябваше да признае, че думите й звучат логично. Знаеше, освен това, че ако иска да намери отговорите на който и да било от тези въпроси, ще трябва на първо място да направи онова, заради което бе дошъл тук.

Да се срещне с баща си.

Обърна се и слезе бързо по стълбите.

— Къде отиваш? — извика Виктория.

Роби не й отговори.