Дейвид Балдачи
Виновните (80)

80

Няколко часа по-късно малкият реактивен самолет се устреми към ясното небе над Мисисипи.

Роби, Рийл и Синия бяха единствените пътници на борда. Роби гледаше през прозореца, докато хълмистият пейзаж на Мисисипи, Щата на магнолиите, чезнеше в далечината. Сбогува се мълчаливо с горите, с безбройните пилета, които се отглеждаха тук, с река Пърл, с алигаторите, които дебнеха във водите й.

И с призраците от миналото си, които продължаваха да го преследват, но вече не така настойчиво.

Когато самолетът премина в хоризонтален полет, Синия стана и наля три питиета от малкия бар. Поднесе чашите на Роби и Рийл, преди да се върне на мястото си.

— Така и не ми каза защо дойде тук — рече Роби.

— Наистина ли? Да, може и да си прав.

— И? — подкани го нетърпеливо Рийл.

— Причината да дойда тук се нарича управление на активите — отвърна Синия и отпи от чашата си. — Вие сте ми активите и е мой дълг да се грижа добре за вас. Това включва намесата в подобни ситуации, които на пръв поглед изглеждат лични, но могат да се отразят на професионалните умения.

— Този отговор не обяснява нищо — отвърна Рийл. После повдигна чашата си в мълчалива наздравица.

— Какво каза на баща ми за мен? — попита Роби.

— Казах му, че има син, който служи вярно на страната ни, при това в най-трудните условия, които човек може да си представи, и непрекъснато рискува живота си.

— А той какво отговори?

— Защо, важно ли е за теб?

— Може би.

Синия изгледа и двамата.

— След като възстановите здравето си, ще се върнете ли на работа?

— Имаме ли избор? — попита Роби.

— Разбира се, че имате. — Погледът на Синия заснова между тях, преди да се спре окончателно на Роби. — Просто в твоя случай отговорът може да се окаже малко по-сложен.

— Ще ти призная, че не съм готов да отговоря на този въпрос.

— Звучи ми съвсем разумно и ще отложа разговора за след време. Това се отнася и за двамата.

След малко повече от два часа самолетът им кацна на частно летище и те слязоха по стълбичката. Роби буташе инвалидния стол на Рийл, а Синия вървеше до него.

— Каза, че не е очаквал нищо по-малко — заяви Синия.

— Кой?

— Баща ти, когато разбра с какво се занимаваш.

— Защо си мисля, че лъжеш?

— Може да съм добър лъжец и да извъртам фактите. Но заедно с това знам кога е време да кажа истината. Току-що го направих. А сега трябва да се погрижа за превоза.

Синия им обърна гръб и се запъти към колите, които ги очакваха на пистата.

Рийл се пресегна и хвана Роби за ръката.

— Знаеш, че ще се оправиш, нали? — попита тя.

— И как го разбра? — отвърна той.

Поради две причини, но те се допълват взаимно.

— Които са…?

— Ти имаш мен, Роби. А аз имам теб. Може понякога да допускаме грешки, но като цяло двамата заедно сме непобедими.

Пет минути по-късно потеглиха с една от колите. Къде? Никой от тях не знаеше.

Знаеха обаче, че се връщат в своя свят, изпълнени с увереност, че каквото и да ги очаква там, ще го посрещнат заедно. Нищо друго нямаше значение за Уил Роби и Джесика Рийл, за които всеки ден можеше да се окаже последният в живота им.