Дейвид Балдачи
Виновните (52)

52

Звукът не прозвуча отново. Поне за известно време.

Роби и Рийл обаче бяха търпеливи. Можеха да седят с часове, с дни, със седмици дори, в очакване на мишената, която трябва да ликвидират. В крайна сметка търпението им бе възнаградено.

Изпука скършено клонче. Зашумоляха листа в храсталака. Някой издиша твърде бързо и шумно.

Те пристъпиха към източника на звука с пистолети, насочени към бъдещия им пленник.

— Не стреляйте! Исусе, мили! Да не ме застреляте? Моля ви!

Пит Кланси вдигна ръце и падна на колене. Целият трепереше от страх.

Роби и Рийл се спогледаха, преди да свалят оръжията.

— Какво правиш тук, Пит? — попита Роби. — И къде, по дяволите, беше досега?

Пит свали ръце и вдигна поглед. Посъвзе се и отговори:

— Бягах, човече. Знаеш защо.

— Ставай — нареди Рийл.

Когато Пит се изправи, тя го претърси и откри нож с късо острие в предния джоб на панталона му.

— Нямаш ли пистолет? — попита го.

— Не обичам оръжията — каза неловко Пит. — Купувам ги само защото така е прието тук.

Джесика прибра ножа в джоба на якето си и отстъпи крачка назад.

— Кои бяха онези типове в дома ти? — попита Роби.

— Чух, че след това си ги убил в гората.

— От кого го чу?

Пит сви рамене.

— Не помня — промърмори той. — Има ли значение?

— Може и да има — отвърна Роби. — Да оставим това засега. Кои бяха онези бандити? Главорези, изпратени от „Ребъл Йел“ ли?

Пит изглеждаше объркан от думите му.

— „Ребъл Йел“? Казиното?

Роби и Рийл се спогледаха отново.

— Да — каза Роби.

— Не, не бяха техни хора.

— Добре, след като не са били от казиното, кои бяха тогава? — настоя Роби. — Освен това знаем за снимките в компютъра ти. За мъжа и онези малки деца.

Пит изглеждаше объркан в първия момент, но после кимна.

— Така направи пари баща ми. После ги вложи в „Ребъл Йел“ и изкара още повече.

— С други думи, никой не е откривал нито петрол, нито газ във фермата? — попита Роби.

— Той ми обясни, че това е само… прикритие.

— Добре, ще попитам още веднъж. Кои бяха онези типове?

— Не знам точно. Но сте видели снимките, нали?

— Казах ти, че ги видяхме — започна да се ядосва Роби. — Кой е мъжът на тях?

— И това не знам — отвърна плахо Пит. — Баща ми не ми каза.

— А децата откъде са се взели?

— Нямам представа.

— Има ли конкретна причина тези деца да са все чернокожи или латиноси? — попита Рийл.

— Не знам! — възкликна Пит. — Не разбирате ли? Включих се прекалено късно в играта.

— Защо изобщо баща ти е споделил с теб тези неща? — учуди се Роби.

Пит изсумтя презрително.

— Защо ли? Защото беше пиян до козирката.

— Но онези очевидно са знаели, че криеш нещо. Защо иначе ще идват у вас?

Пит не каза нищо.

— Прибра се заедно с тях. Как стана това?

— Сграбчиха ме тъкмо когато излизах от един бар.

— И те заведоха у вас, за да вземат онова, което си пазил в компютъра допълни Рийл. — Как обаче са разбрали?

Пит сви рамене.

Роби го блъсна в едно дърво.

— Повдигането на рамене няма да ти помогне, Пит — ядоса се Роби. — Нито тези глупости, които се опитваш да ни пробуташ. Разбрали са за теб, защото си се опитал да ги притиснеш. Не си можел да го направиш, ако не разполагаше с някаква информация. Питам за последен път: кой е мъжът от снимките?

Когато Пит не отговори, Роби опря пистолета си в челото му.

— Последна възможност — каза той.

Пит изсумтя.

— Няма да ме застреляш. Това ще е убийство. Ще те хвърлят до живот в някой затвор в Мисисипи.

— Роби, ако ще го убиваш обади се Рийл, — използвай това.

Тя извади заглушител от джоба си и му го подхвърли. Той го улови и започна да го навива на дулото на пистолета си.

— Можем да го изкормим — добави Рийл, — а после да го хвърлим в онова блато, покрай което минахме. Така белите дробове няма да се надуят и тялото му ще остане на дъното. Алигаторите ще го докопат. Ще излапат каквото е останало от него. Така че давай, убий го. Скоро ще съмне, а ни трябва време да се отървем от тялото.

— Вие сте убийци! — възкликна Пит.

— Мамка му, ти си истински гений! — отвърна Рийл.

Роби притисна заглушителя в челото на Пит и пръстът му се плъзна към спусковата скоба.

— Нелсън Уендъл — изрече в паника Пит.

— И кой по-точно е Нелсън Уендъл? — попита Роби.

— Мъжът на снимките с онези деца.

— И?

— Той е президент на „Коустъл Енерджи“. Въглища, газ, нефт… каквото се сетите. Един от най-богатите хора в Мисисипи. Какво ти Мисисипи, в целите южни щати. Трябва да сте го чували.

— Не. Но той явно си пада по деца — отвърна Рийл.

— Предполагам.

— И как баща ти се е сдобил с тези снимки?

Пит изглеждаше притеснен.

— Не искам да казвам.

— Налага се да преодолееш тази твоя деликатност каза Роби и притисна заглушителя по-силно към челото му.

— Добре, добре. Имаше една барака в задната част на фермата…

— Знам, виждал съм я. Още е там.

— Да. Доста е отдалечена. Баща ми… баща ми е позволявал на този тип да води децата там.

— И е получавал пари за това?

— Да.

— И как един богаташ е допуснал да попадне в ръцете на баща ти?

— Казвал е на баща ми, че води там любовниците си. Предполагам, че това е звучало по-приемливо. По онова време мъжете масово са изневерявали. Искам да кажа, че се е случило много отдавна.

— И продължават да го правят — отбеляза Рийл.

— Но баща ти е открил, че не става въпрос за пълнолетни жени, нито за секс по взаимно съгласие?

— Той наблюдавал мястото. Видял децата. Направил снимки. После започнал да изнудва онзи тип.

— И измъкнал от него достатъчно пари, за да стане съдружник в казиното?

— Приблизително така е станало — призна Пит.

— А първата му жена? Онази, която беше в съда? — попита Роби. — Тя знаела ли е?

— Нямам представа. Баща ми никога не е споменавал. Кълна се в господа!

— Тя сигурно се е досещала, че парите не са от петрол или газ, тъй като никой не е правил сондажи във фермата.

— Предполагам.

— А твоята майка, тя знаеше ли?

— Никога не сме разговаряли за това. Но едва ли. Мама нямаше да одобри такова нещо. Беше добра християнка, ходеше на църква всяка неделя.

— А може да е разбрала и затова да се е развела — каза Роби.

— Възможно е — призна Пит.

— Което ни връща на снимките. Как баща ти се е запознал с човек като Уендъл? — попита Роби. — Той е богат, а баща ти е бил беден по онова време.

— Преди години Уендъл не е бил толкова богат. Двамата с баща ми са се засекли някъде. Татко не искаше да остане фермер през целия си живот. Винаги търсеше начини да забогатее. А Уендъл все пак имаше пари. Семейството му по-точно. — Пит вдигна поглед към „Дъбовете“ и каза: — Като хората, които живееха тук преди.

Роби проследи погледа му и попита:

— Като семейство Барксдейл?

— Аха.

— Знаеш ли какво е станало с тях?

— Не съвсем. Помня, че баща ми ги спомена няколко пъти. Каза, че са си събрали багажа и са заминали най-неочаквано. Никой не разбрал, че са напуснали, до момента, в който обявили къщата за продан. — Огледа се и продължи: — Никой не идвал тук, ако не е бил поканен на гости, а очевидно това не се е случвало често.

— Ти познаваше ли ги? Лора и брат й Емит? — попита Роби. — Виждал ли си ги в града?

— Не, мисля, че са заминали, преди да се родя.

— А Шърман познавал ли се е с Хенри Барксдейл, бащата?

— Дори да се е познавал, никога не го е споменавал пред мен.

— Как баща ти се е сдобил със снимките?

Пит извърна поглед.

Роби насочи пистолета към него, но той вдигна ръце.

— Добре, добре. Каза, че е сключил сделка с човека, който ги е направил.

— Каква сделка?

— Дал е снимките на баща ми при условие никога да не споменава, че е забъркан в това… нещо.

— Следователно този човек също се е възползвал от децата, така ли? — попита Рийл.

— Да… предполагам…

— И е дал на Шърман Кланси снимките с Нелсън Уендъл при условие Кланси да не споменава участието му в тази история?

— Точно така.

Роби обмисли думите на Пит и попита:

Знаеш ли кой е бил този втори мъж?

— Баща ми не ми каза.

— Ще те попитам още веднъж. Знаеш ли кой е бил другият?

— Не, кълна се! Не знам. Знаех само за Уендъл.

— И се свърза с хората на Уендъл, защото искаше да продължат да плащат? — попита Роби.

— Нали видяхте къщата и всичко останало. Имотът е занемарен. Банковите сметки на баща ми се оказаха празни. Кучият му син прахоса и последния цент, който имаше. Не ми остави пари дори за бензин на поршето. Какво трябваше да направя?

— Не знам, да си намериш работа например каза възмутено Рийл.

— Ей, аз съм израснал в богато семейство — отвърна сърдито Пит. — Не съм подготвен за живот като обикновен бачкатор. Вината не е моя.

Рийл погледна Роби и каза:

— Мога ли да го застрелям?

— Къде да търсим Нелсън Уендъл?

— В гробището в Тюпълоу.

Роби го изгледа изненадан.

— Да не би да е мъртъв?

— Да. Умря месец преди баща ми.

— Това означава, че не си комуникирал с него? И не той е изпратил онези главорези. Кой тогава?

— „Коустъл“ планират да пуснат акции на Нюйоркската фондова борса.

— Откъде знаеш? — попита Роби.

— Направих си труда да проверя — отвърна предизвикателно Пит. — Изкарах цял семестър по бизнес администрация в колежа. Не съм глупав.

— Добре, господин Бизнес администратор, каква е връзката?

— Нелсън Уендъл ръководеше „Коустъл“ до самата си смърт. Обзалагам се, че от компанията не искат това да се разчуе. Може да попречи на сделката. Може да струва милиарди на семейството. А и общественият скандал ще ги злепостави.

— Следователно семейството те преследва, така ли? — попита Рийл.

— Предполагам, че предложението ми не им е допаднало. Сигурно са решили да вземат снимките и да ме пратят при Уендъл, без да ми платят и един цент. Жалки отрепки!

— Подобна възможност изобщо ли не ти мина през ума по-рано? — попита смаяно Рийл.

— Вижте, тази работа с изнудването е съвсем нова за мен. Стори ми се лесна, като гледах баща ми.

Рийл въздъхна и попита:

Какво да правим с него, по дяволите?

— Защо дойде, Пит? — поинтересува се Роби.

— Чух, че си отседнал тук. Трябва ми охрана.

— И защо това да е наш проблем?

Пит Кланси заговори бързо:

— Аз съм важен свидетел. Мога да разкажа неща, които да извадят баща ти от килията. Много хора имаха причини да убият моя. Убият ли мен обаче, всичко отива по дяволите.

Роби въздъхна и каза:

— Добре, ще те заведем в полицейския участък, където ще запишат показанията ти и ще те поставят под охрана.

— Няма да загазя, нали?

— Не зависи от мен, но предполагам, че ако им съдействаш, ще си затворят очите за някои неща.

— Виж какво, човече, няма да отида в затвора. Не мога да лежа в някаква килия…

— Имаш късмет, че не лежиш в ковчег — каза Рийл. — Защото си толкова глупав!

— Я млъквай — отвърна нагло Пит.

Рийл притисна дулото на пистолета си в челото му и нахалният поглед угасна.

— Искам да ме разбереш колкото се може по-ясно — каза тя. — Не ми пука дали ще умреш. Нищо чудно аз да съм тази, която ще натисне спусъка. Забъркал си ужасна каша. Затова престани да се правиш на голям умник и приеми ситуацията като въпрос на живот и смърт. Аз лично бих заложила на твоята смърт.

Тя отстъпи крачка назад, прибра пистолета в кобура и си тръгна. Пит Кланси сякаш щеше да припадне всеки момент.