Дейвид Балдачи
Виновните (58)

58

Вечерята премина в напрегната атмосфера. Всички се чувстваха неловко. Само малкият Тайлър като че ли успяваше да преодолее мрачното настроение. На всеки няколко минути той се пресягаше и докосваше баща си по бузата.

Роби не помнеше баща му да се е усмихвал, когато той беше дете. Но не можеше да отрече положителното влияние на Тайлър върху баща му. Усмихна се и той, когато Дан се протегна и разроши косата на Тайлър.

Долови погледа на Виктория, но тя бързо извърна очи и се зае със сервирането на храната.

Рийл наблюдаваше всичко, което се случваше, не пропускаше жест или дума и изглеждаше крайно недоволна от резултата.

Дан отпи от чая си, остави чашата, изтри устни и заяви:

— Тони ми разказа всичко, преди да изляза от ареста. Честно казано, не мисля, че щях да се намирам в толкова благоприятна позиция, ако не бяха усилията и на двама ви. Всъщност не мисля, а съм сигурен.

— Смятах, че искаш да обориш съмненията не само на съдебните заседатели, но и на всички в Кантрел — намеси се Роби.

— Искам, разбира се. Но за момента ще приема реалностите такива, каквито са. — Той погледна първо Тайлър, после Виктория и добави: — Поради две причини.

Тайлър протегна ръце и баща му го повдигна нежно на скута си. Целуна го по главата и каза на жена си:

— Изглеждаш уморена. Да не би да не си спала добре?

Виктория се покашля.

— Не особено добре. Поради очевидни причини.

— Надявам се тази вечер да спиш по-добре.

— Сигурна съм. Нали ти отново ще бъдеш до мен.

— Какво ще кажеш да изведеш Тайлър и да видиш дали Присила му е приготвила сладолед в кухнята, скъпа? — помоли я Дан. — Трябват ми десетина минути насаме с Уил и Джесика. — После добави шепнешком: — Не искам Тайлър да слуша.

Виктория взе Тайлър на ръце и го отнесе в кухнята. Щом вратата се затвори след тях, Дан придърпа стола си по-близо до масата.

— Боби Уендъл ще загази сериозно.

— Само ако е наел онези убийци — отвърна Роби. — А все още не сме го доказали.

— Не смятате ли, че той е наредил убийствата на Кланси и сестрите Чизъм?

— Не — каза Роби.

— Обри Дейвис няма да оттегли обвиненията срещу мен, освен ако не му предоставим категорично доказателство в моя полза.

— Не бих очаквал нещо друго от него.

— Разкажете ми повече за този сериен убиец.

Роби и Рийл се редуваха да му предадат сведенията от специален агент Уърцбъргър.

Дан потри брадичката си.

— Знаете ли, струва ми се прекалено удобно тук изневиделица да се появи сериен убиец и да ликвидира трима души, които с действията си са дали на други хора достатъчно мотиви, за да ги убият.

— И ние си мислим същото — призна Рийл.

— Как ще обясниш уликите срещу теб, оставени на местопрестъплението? — попита Роби.

— Изфабрикувани са.

— В такъв случай се съмнявам, че това е работа на серийния убиец. Защо му е да натопява именно теб?

— Изобщо не му трябва — отвърна Дан. — Няма никаква причина да го прави. Затова си мисля, че тези агенти на ФБР са тръгнали по грешна следа.

— А това ни връща на най-важния въпрос. Кой ги е убил?

— Ако убиецът е само един — отвърна Рийл. — Възможно е Кланси и Джанет да са убити от един и същ човек. Но нищо чудно друг да е застрелял Сара.

— Възможно е — съгласи се Дан. Макар това да усложнява нещата. И то прекалено много. Опитът ми като юрист показва, че повечето убийства се разкриват сравнително лесно, тъй като бързо става ясно кой е виновният.

— Защо не остана в затвора? — попита Роби. — Там щеше да бъдеш в по-голяма безопасност.

— Подобен въпрос може да зададе само човек, който не е лежал зад решетките. В килията не е никак забавно. Освен това предпочитам да бъда тук и да защитя семейството си, в случай че някоя откачалка реши да ми види сметката.

— Ето защо сме тук.

— Дори да е така, грижата за семейството ми е моя отговорност. — Дан помълча. — Знам, че всичко това ти дойде като гръм от ясно небе — че съм се оженил, че имам малък син. Надявам се с Виктория да се разбирате добре. Ще усетя, ако между вас се появи напрежение.

— Всичко е наред — увери го Роби. Тя е много мила. А и виждам колко те обича. Освен това е страхотна майка и се грижи добре за Тайлър.

— Да, така е. Извадих голям късмет. Никога не съм предполагал, че ще получа втори шанс да намеря щастието — каза Дан и се ухили като малко дете.

— Дан, все още не си отговорил на един важен въпрос — каза Рийл.

Той я погледна.

— Нека позная. Аз ли съм карал роувъра онази нощ?

— Получаваш шест плюс. А най-добре ще направиш, ако ни отговориш.

— Истината е, че не помня — каза Дан.

Роби и Рийл се спогледаха.

— Не ми ли вярвате? — попита Дан.

— Няма значение дали ти вярваме — отвърна Роби. — Но ако държиш да получиш отговор, той е: не, не ти вярваме. Важното в случая е в какво ще повярват съдебните заседатели. А никой от тях няма да се върже на това, че не си спомняш дали си карал роувъра онази нощ.

— Да не би да прикриваш някого? — попита Рийл.

Дан я изгледа рязко.

— Кого например?

— Не знам и затова питам. Разбрахме, че Виктория, Тайлър и Присила са били извън града. Кой друг може да заслужавала рискуваш живота си за него?

— Никой, защото не прикривам никого. Може да съм излязъл онази нощ. А може и двамата свидетели да не са видели онова, което твърдят, че са видели. Не съм единственият в Кантрел, който има рейндж роувър. Кланси има същият.

— По дяволите! — промърмори Роби и стана рязко.

Рийл го последва. Тръгнаха заедно към вратата.

Дан извика след тях:

— Къде отивате?

Никой не му отговори.