Дейвид Балдачи
Виновните (9)

9

Роби трябваше да убие няколко часа, преди да се срещне с Тагърт в „Мама Лулу“, заведение, което знаеше, че се намира на три преки от участъка. Реши да разгледа родния си град.

Потегли с наетия автомобил по пътя, по който бе дошъл. Забеляза, че всички минувачи се извръщат и гледат след него. Сякаш караше луноход, ако се съдеше по вниманието, което привличаше. Туризмът очевидно не бе процъфтяващ бизнес по тези места, не че Роби бе очаквал нещо друго.

Напусна миниатюрния център на Кантрел и половин час по-късно сви по тесен черен път, който завършваше пред оградата на малка ферма.

Не бе избрал мястото случайно. Това беше домът, в който бе израснал.

Къщата бе стара и малка, не повече от деветдесет квадрата, а точно зад нея се намираше плевнята, в която някога събираха сеното. По-голямата част от осемдесетте декара бяха покрити с гори, макар семейство Роби да бе отглеждало зеленчуци в градината и да бе садило царевица за продан. Имаха няколко коня, крави и, разбира се, пилета.

Предният двор бе потънал в мръсотия, а храстите и останалата оскъдна растителност изглеждаха занемарени. Дъсчената веранда бе провиснала. И сякаш това не бе достатъчно доказателство, че строгият му суров баща вече не нарича мястото свой дом, ами и три малки голи до кръста чернокожи момчета тичаха в кръг из двора, докато двайсетинагодишната им майка ги гонеше по шорти и бял потник.

Майката спря, когато видя Роби да паркира и да излиза от колата. Трите деца се скупчиха около широките й бедра и го загледаха уплашено. Очите им бяха станали големи колкото капачки на шишета.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената, като отстъпи крачка назад и придърпа децата. — Мъжът ми е вътре. Чисти пушката си — каза тя предупредително и добави: — Току-що се върна от лов. Убил е някакъв дивеч.

Роби погледна зад нея.

— Преди доста години това беше моят дом. Баща ми, Дан Роби, притежаваше фермата. Откога живеете тук?

Тя изглеждаше объркана, но после разпозна името и това смекчи чертите на лицето й.

— Роби? Дан Роби ти е баща?

Той кимна и погледна къщата.

— От него ли я купихте?

— Ъъъ… нанесохме се преди две години, но я купихме от семейство Харпърс. Те се преместиха в Чатануга.

Роби кимна.

— Добре, благодаря.

Обърна се и тръгна към колата.

— Чухме, че баща ти е убил човек — извика жената зад гърба му.

Роби се извърна и каза:

— И аз чух същото.

Потегли сред облак прах. В огледалото видя, че жената бърза да влезе вътре, за да съобщи на мъжа си за посещението му.

Караше обратно към Кантрел и съжаляваше, че не е попитал жената дали знае къде живее сега баща му. И тъй като не го бе направил, трябваше да получи информацията по друг начин. Можеше да попита някого в градчето. То бе достатъчно малко и все някой щеше да знае. Не искаше обаче да пита. Срещите с Тагърт и младата майка му бяха достатъчни, за да не иска да гледа израженията на хората, щом осъзнаеха, че пред тях стои синът на убиец.

Предполагаем убиец, поправи се той.

Подкара по главната улица, която разделяше Кантрел на две приблизително равни половини, и откри мястото, което бе забелязал по-рано. Стара телефонна кабина. През мръсното стъкло се виждаше телефонен указател, увиснал на верижката, с която бе захванат за стената.

Спря до бордюра, влезе в кабината, взе тънкия указател и прелисти няколко страници, докато открие баща си.

Даниъл Роби. Настоящ адрес „Дъбовете“.

Роби прочете името още два пъти, за да се увери, че не е сбъркал нещо.

Това не беше улица, а къща, която той познаваше отлично. Навремето бе излизал с момиче, чието семейство живееше там.

Бащата на Лора Барксдейл можеше да проследи предците си до първите европейски заселници, пристигнали в Мисисипи. „Дъбовете“ бе класическа южняшка плантация, навремето обслужвана от цяла армия роби. Прадедите на Барксдейл бяха командвали полковете на Конфедерацията. Те бяха оглавявали и местните комитети, създадени, за да поставят чернокожите на мястото им, когато движението за граждански права бе достигнало Мисисипи. Бяха видни личности, влиятелни и богати, и…

А сега баща му притежаваше имението им?

Роби излезе от телефонната кабина и видя двама чернокожи на няколко метра от себе си, които го оглеждаха. Единият бе висок и едър, с избелели джинси, бели маратонки и сива тениска.

Другият бе по-дребен, сух и жилав, но с широки рамене и огромни бицепси, които се виждаха добре, тъй като бе облечен с потник и широк черен панталон.

Роби им кимна и понечи да мине покрай тях.

— Уил Роби? — попита по-едрият.

Роби се извърна и го погледна. Беше на около двайсет, което означаваше, че не е бил роден по времето, когато той бе напуснал градчето.

— Да?

— Познавате ли баща ми?

— Нямам представа. Кой е баща ти?

— Били Фалконър.

В съзнанието му изникна образът на едър младеж с огромни рамене, силни ръце и сърдечен смях, който звучеше често.

— Едно време играехме футбол заедно — отвърна Роби. — Беше страхотен ляв защитник. Пазеше ме доста добре.

— Последната година в гимназията сте станали шампиони на щата. Удостоили са ви с парад и какви ли не почести. Татко още говори за това.

Били Фалконър трябва да бе станал баща доста рано, пресметна Роби. Скоро след гимназията. В Кантрел това бе съвсем обичайно. Абитуриентите не се втурваха към колежите. Обикновено изпадаха в паника, парализирани от една-единствена мисъл: Какво ще правя сега, по дяволите?

— Беше страхотен шампионат — каза Роби. — Дотогава никой местен отбор не беше побеждавал отбор от Джаксън.

— Баща ми говори много и за вас. Казва, че сте напуснали града една нощ, след като сте завършили гимназията. И оттогава никой не ви е чувал.

Роби не искаше да навлиза в подробности за това.

— Как е Били?

— Зле. Има рак на белите дробове. Няма да изкара дълго.

— Искрено съжалявам да го чуя.

Високият млад мъж го погледна изпитателно.

— Дошли сте заради баща си, нали? Затова сте се върнали.

— Как се казваш?

— Кръстен съм на татко. Но всички ми викат Малкия Бил.

— Доста си едричък за подобно име.

— Баща ми е по-едър… или поне беше, преди да се разболее.

— Какво знаеш за смъртта на Шърман Кланси? Защо са арестували баща ми за убийството му?

Малкия Бил сви рамене.

— Почти нищо не знам. Само, че са били в лоши отношения.

— Каква е причината?

По-дребният младеж каза:

— Съдебните заседатели не осъдиха стария Кланси и това е вбесило баща ви. Така мисля.

— За какво е трябвало да го осъдят?

— Задето уби онова момиче — отвърна Малкия Бил. — Джанет Чизъм. Беше свястна. Докато някой не направи… каквото е направил.

— Не знам нищо за това. Дори не съм чувал за семейство Чизъм.

— Дойдоха тук преди време. Джанет беше хубаво момиче. Едно от трите в семейството. Излязла една вечер и не се прибрала. На другия ден я откриха в река Пърл, заплетена в клоните на едно дърво. Простреляна в главата. Някакъв алигатор се бе нахранил с нея.

— И Кланси е бил арестуван за убийството й? Защо?

По-дребният отвърна:

— Някой го видял с момичето. А и къщата му се намира близо до тази част на реката. Има и други неща, за които ченгетата знаят по-добре.

— Но съдебните заседатели са го оправдали?

— Да, оправдаха го — отвърна по-дребният.

— Защо?

— Кланси има доста приятели — обясни Малкия Бил, потри палец и два пръста и добави: — И много пари.

Приятелят му го изгледа странно, но не каза нищо.

Роби бе объркан.

— Пари?! Когато аз живеех тук, Кланси бяха едно от най-бедните фермерски семейства!

Малкия Бил поклати глава.

— Всичко се промени. Откриха някакви залежи в земята им, нефт ли, газ ли, не знам. Взеха парите и се сдушиха с онези от казиното. Направиха много пари. Адски много. Купиха си голямо имение на брега на Пърл.

— Имаха пари — поправи го приятелят му. — Вече нямат нищо.

— Добре, но защо баща ми ще се ядоса до такава степен, та някой да си помисли, че е убил Кланси? — попита Роби.

— Защото той беше съдията — отвърна Малкия Бил.

Роби го зяпна смаяно. По времето, когато напусна Кантрел, баща му държеше скромна адвокатска кантора, с която едва успяваше да свърже двата края. Повечето клиенти изплащаха хонорарите му със земеделска продукция.

Малкия Бил като че ли прочете мислите му.

— Баща ви беше съдия повече от десет години. Нещата се променят. Така си е. Дори в Кантрел.

— Прав си — съгласи се Роби. — Предай много поздрави на Били.

— Непременно. Защо не се отбиете някой път? Живеем на Тиара стрийт, последната къща вляво. — Погледна Роби право в очите и добави: — Не му остава много, господин Роби. Но ще му се отрази добре да си припомни миналото. Доброто старо време. Може би единствените хубави години в живота му.

— Ще гледам да мина — кимна Роби.

Качи се в колата си и потегли. Съзнанието му не успяваше да осмисли всички нови факти.

Баща му бил съдия.

Кланси били богати.

А Джанет Чизъм — мъртва.

Едва сега успя да насочи мислите си към мястото, където се бе запътил. „Дъбовете“. А то събуждаше куп спомени.

Спомени от последната му вечер в Кантрел.