Дейвид Балдачи
Виновните (51)

51

Късно същата вечер Роби отвори очи веднага щом чу звука, и се изправи в леглото. Тялото му бе напрегнато, а умът му нащрек.

Чу го отново.

Отвън.

Не, отвътре.

Не, едновременно и отвън, и отвътре. Обърка се за миг, но мисълта му бързо се проясни.

Два звука, отвън и отвътре. Два източника на звуци.

Стана, обу панталона си и взе пистолета. Реши да проверява отвътре навън.

Коридорът на горния етаж беше пуст. Роби приклекна до вратата с насочен пистолет. Завъртя се и оръжието описа полукръг. Зачака, като се ослушваше. Погледна наляво, тъй като отново чу същия звук.

Плач. Някой плачеше.

Не беше Рийл. Знаеше го със сигурност. Тя никога не плачеше.

Не беше и Тайлър, защото плачът бе на жена, а и Тайлър не издаваше никакви звуци.

Възможно бе да е Присила, но стаята й се намираше на долния етаж, при това в другия край на къщата. Оставаше Виктория.

Пристъпи тихо до вратата й и почука.

— Виктория?

Плачът незабавно спря.

— Какво? — попита тя с дрезгав глас.

— Добре ли си?

— Доб… не, не съм добре.

Роби затъкна пистолета на гърба си и попита:

— Мога ли да вляза?

Чу стъпки. Виктория прекоси стаята и няколко секунди по-късно отвори вратата.

Застана на прага по тениска и къси копринени панталони от пижама.

Очите й бяха подпухнали, а косата в безпорядък.

— Искаш ли да поговорим? — попита Роби.

— За какво да говорим? — отвърна рязко тя. — Животът ми е съсипан. Точка. Сигурно ще плача до края на дните си.

— Не можеш да знаеш това, Виктория.

Тя се пресегна, взе хартиена кърпичка от кутията, оставена на нощното шкафче, и издуха носа си.

— Мога да го знам. И го знам. Дори да оправдаят Дан, какво от това? Хората ще продължат да се съмняват. Това ще го убие, както биха го убили присъдата и изпращането в затвора.

Роби се замисли. Баща му бе казал същото и пред него. Вероятно бе повторил думите си и пред нея.

— Трябва да живееш ден за ден. Не се опитвай да надникнеш твърде далече в бъдещето. Не мисли прекалено много за тези неща. Това ще те съсипе. — Той замълча и след малко добави: — Освен това имаш Тайлър.

Виктория кимна, но от очите й потекоха сълзи.

— Сигурно щях да полудея, ако не беше той.

— Имаш него. Имаш и мен.

Тя го погледна.

— Присъствието ти тук много ми помогна, Уил. Казвам го съвсем искрено, от сърце. — Тя се наклони леко напред, прегърна го и го целуна по бузата. После избърса очите си с кърпичката. Благодаря ти, че ми помогна да се съвзема. Сигурна съм, че на сутринта всичко ще ми изглежда по-малко отчайващо.

— Ще открием истината, Виктория, обещавам ти.

Виктория го погледна със зачервени очи.

— Ами ако истината не ти хареса? Тогава какво?

— Ще реша този проблем, когато се изправя пред него.

— Предполагам, че това се отнася за всички ни.

— Лека нощ, Виктория.

— Лека нощ, Уил. Трябва да се наспиш. Съжалявам, че те събудих.

Той напусна стаята й и затвори вратата след себе си. Баща му се беше оженил за добра жена. Силна жена. Имаше нужда именно от такава спътница в живота.

И тогава се сети. Звукът отвън.

Чу стъпки по коридора. Обърна се светкавично и насочи пистолета си към източника на звука.

Джесика Рийл се взираше в него, също с пистолет в ръка.

— Какво има? — полита тя.

— Чух шум.

— Аз също. Отвън.

— Да проверим.

— Стори ми се, че някой плаче. А на теб?

— Беше Виктория. Просто имаше нужда да поговори с някого. Много й се беше насъбрало.

— Какво й каза?

— Че ще открием истината. Като за начало да започнем с онзи, който се крие отвън.