Дейвид Балдачи
Виновните (15)

15

Роби се обърна с гръб към водата и каза:

— Ще ми покажеш ли къде са открили телата на Кланси и Чизъм?

Тагърт го погледна изпитателно.

— Защо?

— Любопитен съм. Проблем ли е?

— Не, стига да не си пъхаш носа в разследването, което все още не е приключило.

— Разследване? Или разследвания?

— Има ли значение?

— Може и да има.

— Нямам предвид евентуалната връзка между двата случая. Може да я има, може и да я няма. Говоря за твоята намеса.

— Нямам намерение да се намесвам.

Тя се усмихна скептично.

— Това е най-неангажиращото обещание, което някога съм чувала.

— Не мога да обещая нищо повече, Шийла.

Тагърт го изгледа продължително.

Очите й се впиха в него като през оптичен мерник. Не пропуснаха нищо.

— Да вървим тогава — каза тя.

 

 

Спряха в края на камениста пътека и слязоха от колата.

— Къщата на Кланси се намира ей там — посочи надясно Тагърт. — Доста е голяма и луксозна. Има ограда с огромна порта.

— Кой живее там сега?

— Само Пит и от време на време някое глупаво пияно момиче, което е забърсал случайно.

— Нали каза, че другите деца на Кланси могат да предявят претенции към наследството?

— Да. Няма да се изненадам, ако цъфне и втората му жена. Ще се нахвърлят като лешояди на мърша и ще се опитат да отмъкнат и последния цент на покойния Кланси.

— Значи са го намерили в бентлито му.

Шийла кимна и го поведе по пътеката, която навлизаше в гората и лъкатушеше сред дърветата покрай реката.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди го тя. — Змиите са доста агресивни по това време на годината.

Роби видя една гърмяща змия да се шмугва под някакъв храст, а когато приближиха реката, зърна и един едър воден мокасин да се носи по гладката черна повърхност на Пърл.

Тагърт спря на една полянка и посочи някакво дърво.

— Ей там. Бентлито беше паркирано под дървото, а той беше вътре зад волана. Мъртъв.

— Имаш ли снимки на раната на гърлото?

Тя постави ръце на кръста си и попита:

— Нали те предупредих да не си пъхаш носа в разследването? Каква част от думите ми не разбра?

— Ядосваш се, защото искам да погледна снимките от местопрестъплението?

Тагърт го изгледа с присвити очи.

— Баща ти е служил в морската пехота.

— Да, знам.

— Награждаван е с „Пурпурно сърце“ и „Бронзова звезда“ във Виетнам. Той е герой от войната.

— Баща ми никога не е говорил за преживяното там.

— Нали знаеш, че онези, които имат най-големи заслуги, говорят най-малко. В деветдесет и девет на сто от случаите е така. Работата е там, че морските пехотинци се обучават да убиват. Учат ги как да прерязват гърлата на своите противници.

— Така ли смята полицията?

Тя извърна поглед.

— Искаш ли да видиш къде извадиха Джанет Чизъм? Не е далече.

Качиха се в колата и изминаха триста-четиристотин метра по пътя покрай Пърл. Повървяха няколко минути пеша сред дърветата и се озоваха на мястото. Тагърт му показа къде точно са открили трупа на момичето, оплетен в клоните на повалено дърво.

Роби погледна нагоре и надолу по реката, която бе доста тясна в този участък.

— Тялото вероятно е било изхвърлено по-нагоре, но течението го е понесло насам и то се е заплело в дървото.

— Да, така смятаме и ние. Експертизата показа, че момичето е било убито дванайсет часа преди да открием трупа му. Беше нахапано от алигатор.

— Направихте ли анализ на течението на реката, за да откриете най-вероятното място, където трупът е бил изхвърлен във водата?

— Откъде знаеш такива неща? — попита рязко Шийла.

— Гледам много криминални сериали.

— Аха. В интерес на истината, да, поискахме такъв анализ. Предвид силата на потока, времето, което е прекарала във водата, и всичко останало, вероятно трупът й е бил изхвърлен приблизително на мястото, където намериха Кланси.

— Чух, че причината за смъртта е огнестрелна рана в главата.

— Точно така.

— Открихте ли оръжието?

— Не, но специалистите ни смятат, че става въпрос за „Смит и Уесън“ с патрони четирийсети калибър. Кланси имаше такъв, но когато го поисках за балистична експертиза, заяви, че го е изгубил.

— Колко време е изминало между двете убийства?

— Това на Чизъм е станало доста по-рано. Логично, нали? Кланси беше арестуван и съден. Подобни неща изискват време. Бих казала… около три месеца.

— А между освобождаването на Кланси и убийството му?

— Само пет дни.

— В такъв случай вероятно има връзка.

— Това е една от причините баща ти да седи в ареста.

— Ако Кланси не е убил Чизъм, кой тогава?

— Разследването продължава. Роби, така че няма как да знаем.

— Какво каза баща ми в полицията?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Да не си изгубил доброто си възпитание, когато напусна Кантрел?

— Не можеш да ми се сърдиш, че се опитвам да науча повече, Шийла. Кой е прокурорът по случая?

— Предполагам, че мога да ти кажа името му. Обри Дейвис.

— Обри Дейвис? Онзи, с когото учехме заедно в гимназията?

— Същият — отвърна тя примирено.

— Та той беше най-арогантното копеле от всички, понеже семейството му имаше пари, а баща му беше член на щатския конгрес.

— Мога да те уверя, че изобщо не се е променил. Освен това има зъб на баща ти. Съдия Роби често му сритваше задника в съдебната зала.

— Защо?

— Да речем, че добрият прокурор трябва да спазва закона и да не прибягва до мръсни номера, за да извоюва осъдителна присъда. Работата е там, че Дейвис се оказа доста амбициозен. Сега е прокурор, но след време ще се кандидатира за Конгреса. Трябва само да спечели номинацията и избирането му е в кърпа вързано. Осъждането на съдията, когото някои смятат за прекалено мек към престъпниците, може да се окаже добра отправна точка за предизборната му кампания.

— И въпреки това лично отношение към баща ми са му позволили да бъде прокурор по делото?

— За бога, Роби, в нашия окръг има само двама прокурори, а другият получи сърдечен удар. Така че остана единствено Обри.

— Кой е адвокат на баща ми?

— Още не си е взел.

— Но нали каза, че изслушването е утре?

— В десет часа.

— От доста време е в ареста. Защо делото се е забавило толкова много?

— Трябваше да намерят друг съдия, който да го поеме. А тук съдиите не растат по дърветата. Ангажираха един чак от Билокси. Графикът му позволи да дойде едва сега.

— Ще присъствам на изслушването.

— Както и всички останали жители на Кантрел.

— Какво още можеш да ми кажеш?

— И бездруго ти казах твърде много. Ако забравиш предупреждението ми да не си пъхаш носа в разследването, ще се озовеш в килия като баща ти. Чу ли ме, Уил Роби?

— Да, чух те — отвърна той.