Дейвид Балдачи
Виновните (26)

26

— Сети се имената на трима адвокати и ми кажи кого би наела, ако загазиш?

Роби се взираше в Шийла Тагърт, която седеше зад бюрото си.

— Трябва ти Тони Моузес.

Роби я изгледа скептично.

— Тони Моузес? Що за име е това?

— Нямам представа. Но ако ти трябва опитен адвокат, тя е човекът.

— Жена?

— При това чернокожа — отвърна Тагърт. — А другият й голям плюс е, че двамата с Обри Дейвис не могат да се понасят. Обзалагам се, че би направила всичко, за да поеме случая.

— Толкова ли е добра?

— През последните десетина години пое тринайсет дела за убийства, предвиждащи смъртно наказание. Тук, в Билокси, чак в Хатисбърг и дори едно в Джаксън. Спечели ги всичките. Бих казала, че е дяволски добра, особено като се има предвид, че повечето й клиенти бяха чернокожи. А да спечелиш подобни дела в Мисисипи не е малка работа. Истинско чудо е!

— Къде да я открия?

— Съседка ни е. Твърди, че близостта с ареста й допада, тъй като лесно може да дойде и да си избере клиент. И бездруго това било единственото й физическо усилие.

— Добре ли я познаваш?

— Като всички тук.

— Благодаря.

— Явно срещата с баща ти е минала добре, щом още си жив и му търсиш адвокат.

— Нещата бяха на косъм от провала.

— Искаш ли лед за тази подута буза?

— Добре съм.

 

 

Когато излезе навън. Роби се огледа нагоре и надолу по улицата, докато погледът му не спря на черна метална табела, окачена на спретната тухлена сграда, боядисана в бяло. Застана пред нея и прочете табелата:

Тони Моузес, доктор на юридическите науки, адвокат.

Почука на вратата. Веднага прозвуча жуженето на електрическа брава. Той отвори вратата и влезе. Озова се в малка приемна. Една млада жена седеше зад бюрото. Върху него имаше модерен компютър и купчина папки. Жената няма трийсет, прецени Роби. Имаше дълга червена коса, лице, осеяно с лунички, и красиви зелени очи. Тя стана от мястото си да го посрещне.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Тони Моузес.

— За кого да предам?

— За Уил Роби. Бих искал да обсъдим възможността да поеме защитата на баща ми.

Погледът й издаде, че много добре знае кой е баща му.

— Изчакайте една минута, господин Роби.

Жената изчезна в кабинета. Десет секунди по-късно вратата се отвори и Тони Моузес застана на прага.

Беше висока не повече от метър и петдесет, на ширина бе колкото на ръст, а бюстът й бе огромен. Къдравата й черна коса покриваше раменете. Носеше очила на плетена връвчица вместо ланец. Панталонът и сакото й бяха възтесни за пищната й фигура, покачена на обувки с висок ток.

Имаше дебели вежди и големи очи, по-черни от косата й. Плътните й устни бяха начервени в малиново. Ноктите й бяха дълги и с ярък лак.

Когато тя заговори, Роби прогони външния й вид от мислите си.

— Къде беше? — попита тя с настойчив тих глас, който въпреки това прозвуча като гръмотевица.

— Моля? — изрече Роби и отстъпи крачка назад, а тя направи крачка напред.

— Къде беше? Елементарен въпрос.

— Току-що излязох от ареста.

— Аха. Разбрах всичко, което трябваше да знам, десет секунди след като пресече границата на окръга. Влизай. Трябва да поговорим.

Моузес се обърна и докато влизаше в кабинета си, каза през рамо:

— Баща ти е заплашен от смъртна присъда. Затова времето е от огромно значение.

Младата жена бе излязла от кабинета на Моузес и гледаше съчувствено Роби.

— Искате ли кафе? — попита тя.

— Не. Не носете и на нея. Стига й толкова.

— Роби! — извика Моузес. — Докарай си задника тук!

Той побърза да изпълни нареждането, а младата жена затвори вратата след него.

Роби огледа тясното помещение, задръстено — освен от Моузес, разбира се — от огромно бюро, отрупано с документи.

— Седни — нареди тя и посочи стол, върху който имаше купчина папки. — Разкарай ги тези хартии, скъпи. Не там, ей тук, на пода… вдясно — каза тя, когато Роби понечи да ги сложи на друг стол. Не бива да разхвърляме.

Той седна и двамата впериха погледи един в друг.

— Е? — попита адвокатката. — Дошъл си да ме ангажираш от името на баща си?

— Той не знае, че съм тук. Но да, говорих с него.

Тя посочи охлузването на лицето му.

— Виждам как сте говорили. Ти колко пъти успя да го удариш?

— Има нужда от адвокат.

— Дума да няма! Решил е той да се защитава! Проклет глупак! Сам е наричал така не един и двама обвиняеми в съдебната си зала. Мога да ти го цитирам дума по дума: „Да си бъдеш сам адвокат е като да играеш руска рулетка с револвер, в който има не един, а шест патрона. Нямаш шанс да останеш жив“.

— Препоръчаха ви горещо.

Тя наклони глава.

— Чудех се кога най-сетне ще помолиш Шийла Тагърт да ти препоръча адвокат.

— Тя се изказа много ласкаво за вас.

Моузес кимна.

— Условията ми не подлежат на коментар. Плащаш ми почасов хонорар, който не е малък, но ако го сравниш с тези в Ню Йорк и Вашингтон, ще ти изляза направо без пари. Скъсвам си задника от бачкане по всеки случай, не оставям камък необърнат. Спечеля ли, не искам премия.

— А ако загубите?

— Получавам хонорара си в пълен размер. Без да се сърдиш.

— Чух, че имате голям опит в областта на углавните престъпления.

— В Мисисипи има куп закони, които могат да те убият, ако ги нарушиш. Е, тук не екзекутираме хора с това темпо, с което го правят в Тексас или Флорида, но определено се опитваме да ги догоним. Основната причина да не пращаме повече хора на смърт е, че бедните окръзи — а в нашия щат те преобладават — не могат да си позволят да назначат служебен защитник на местните обвиняеми, които са в изобилие. При това положение смъртната присъда няма шанс да издържи пред Апелативния съд. Затова съдиите предпочитат доживотната. Така всички са щастливи — заяви тя със саркастичен тон.

— Тъжна картинка — отбеляза Роби.

— Това е положението. Едно от най-големите предимства на баща ти е, че е бял. В Мисисипи екзекутират много малко бели, особено такива с пари или положение в обществото, а баща ги има и двете. За последните два века щатът ни е екзекутирал приблизително осемстотин души и осемдесет процента от тях са чернокожи, така че шансовете са на страната на Дан.

— Добре — каза Роби.

— И така, при процес за убийство нещата протичат на два етапа. Първо, трябва да се определи дали подсъдимият е виновен или не. В случай че е виновен, минаваме към втората фаза, а именно — определянето на присъдата. Тогава се анализират всички обстоятелства, които говорят в негова полза или вреда. Единственото утежняващо вината обстоятелство, което откриват у баща ти, е самата същност на престъплението. То е особено жестоко. Спорно е дали прерязването на нечие гърло отговаря на това условие. Може да е така, може да не е. Може да решат да съдят баща ти по по-строги критерии, тъй като е бил съдия. Нямам представа. От друга страна, много обстоятелства говорят в негова полза. Така че вероятността да не получи смъртоносна инжекция е твърде голяма. Въпреки това могат да го заключат за много, много дълго, а той не е в първа младост. За него двайсет години са равносилни на смъртна присъда.

— Ами ако наистина е виновен?

— Този въпрос изобщо не ме интересува.

— Защо?

— Работа на Обри Дейвис е да докаже вината му по безспорен начин. Това изискват Конституцията и Върховният съд. Дейвис разполага с всички ресурси на окръг Кантрел и на федералното правителство. Баща ти разполага само с мен, но аз съм дяволски добра и умея да отстоявам позицията си във всяка съдебна зала, в която кракът ми стъпи. Задачата ми е да не позволя на Обри да получи онова, което иска, а именно присъда. Осъди ли баща ти, ще стане щатски конгресмен или дори сенатор във Вашингтон, а случи ли се подобно нещо, аз ще си прережа вените на това бюро и ще оставя кръвта ми да изтече.

— Доколкото разбирам, с него не се обичате много.

— Мразя го от дъното на душата си, както и той мен.

— От Мисисипи сте, нали?

— Не. Но сега съм тук за късмет на баща ти.

— А откъде сте?

— От трите Х.

— Моля?

— Минах през „Хауърд“, „Харвард“ и хамалогия, не непременно в този ред.

— Учили сте в „Харвард“?

— Защитих магистратура в юридическия им факултет. А бакалавърска степен завърших в „Хауърд“. Всичко останало е хамалогия.

— Как се озовахте тук?

— Блазни ме мисълта, че съм се озовала на мястото, където имат най-голяма нужда от мен. Списъкът с делата, които съм спечелила, ми показва, че съм права.

— Значи ще представлявате баща ми?

— Цяла сутрин чаках да се домъкнеш тук. Звънях на Шийла през двайсет минути.

— Двете сте близки, така ли?

— И двете сме служителки на закона, така да се каже. Тя прилага закона, а аз се грижа той да се прилага честно и справедливо, без каквито и да било предразсъдъци, най-вече по отношение цвета на кожата. Искам да ти кажа, че тук, в Кантрел, съм се нагледала на какви ли не прояви на дискриминация, но това се отнася и за много други места на север, юг, изток и запад в прекрасната ни страна. И тези прояви могат да бъдат мнооого грозни.

— Какво се иска от мен?

— Пет хиляди долара и договор за адвокатски услуги, подписан от теб и баща ти, така че, ако единият не ми плати, другият да има тази грижа.

— Мога ли да платя с кредитна карта?

— Можеш да платиш и със задника си, ако искаш, стига да го приемат във Втора национална банка в Кантрел.

— Баща ми също ли трябва да подпише договора?

— Става въпрос за конфиденциални отношения между адвокат и клиент. Той го знае. Защо? Проблем ли има?

— Надявам се, че не.

Тя се усмихна широко.

— Не се съмнявам, че двамата с теб ще се разбираме отлично, Уил.