Дейвид Балдачи
Виновните (10)

10

Имението бе получило името си съвсем удачно преди близо два века заради дъбовете, които някога опасвали дългата алея към къщата. Така поне бе чувал Роби, тъй като дърветата бяха загинали много години преди той да се роди. Причината бе пресъхването на подземен извор, който бе напоявал жадните им корени.

На тяхно място бяха посадени блатни борове, които въпреки названието си понасяха добре сушата, освен това бяха местен вид, добре аклиматизиран към условията в Мисисипи. Днес боровете се извисяваха на повече от двайсет метра от двете страни на алеята, която лъкатушеше, преди да завърши с права отсечка непосредствено преди къщата.

„ДЪБОВЕТЕ“.

Роби видя името на пощенската кутия.

Под нея с красиви бели букви бе изписано: РОБИ Представи си как перфекционист като баща му рисува буквите с помощта на линийка, за да са равни.

Зави по алеята, оградена от величествените борове, чиито корони бяха толкова гъсти, че закриваха слънцето над главата му. Видя къщата едва когато навлезе в последната права отсечка.

„Дъбовете“ бе величествено имение в неокласически стил, построено по времето, когато президент на Съединените щати бил Джеймс Монро. Шест високи колони поддържаха покрива на дългата предна веранда, както и терасата над нея. Колони украсяваха и двете страни на имението и задната фасада, където също имаше веранда. На петте предни прозореца имаше щори, три от които бяха вдигнати, а две спуснати.

Пред имението бе паркирано тъмносиньо волво комби последен модел с детско столче на задната седалка.

Роби спря и слезе от колата. Няколко секунди по-късно на входната врата се появи жена на възрастта на Роби. Тя тръгна към него, придружена от малко момченце. Бе обула обувки на висок ток и едва не се спъна по дъсчените стъпала на верандата, но бързо възстанови равновесието си. Беше висока и все още не се бе освободила изцяло от килограмите, натрупани по време на бременността. Русите къдрици докосваха ключиците й. Носеше слънчеви очила и голяма чанта на лявото рамо. Бръкна в чантата за ключовете от колата.

— Трябва ли ви помощ? — попита Роби.

Тя замръзна и го изгледа.

— Кой сте вие? Какво правите тук?

Намери ключовете и ги хвана така, че те изскочиха между пръстите й като зъбците на метален бокс. Явно баща му я бе научил на това, тъй като бе показвал този номер и на Роби.

Интонацията и липсата на акцент му подсказаха, че не е родена в Кантрел и най-вероятно не е от Мисисипи. Той погледна към къщата зад гърба й и каза:

— Това място събужда куп спомени у мен.

— Защо?

— Навремето излизах с едно момиче, което живееше тук. Лора Барксдейл.

Тя използва свободната си ръка, за да свали леко очилата си и да го огледа по-добре. Роби не бе висок колкото баща си, но двамата доста си приличаха. Всички казваха, че синът е одрал кожата на бащата. Като характер обаче той бе копие на майка си. Или така поне смяташе.

— Кой сте вие? — попита тя отново, но Роби разбра по погледа й, че е забелязала приликата с баща му.

— Уил Роби — отвърна той. — А вие коя сте?

— Ами… формално погледнато, аз съм втората ти майка, Виктория.

Роби пристъпи крачка напред и огледа детето, което не бе промълвило нито дума и се взираше в него с пръст в устата. Докато оглеждаше момченцето, Роби забеляза черти, които му бяха познати. Видя баща си. Видя себе си. Видя и жената в малкото му личице.

— Твое ли е? — попита той и посочи детето, макар да смяташе, че отговорът е очевиден.

— Да, мое и на баща ти, което означава, че е твой доведен брат.

— Формално погледнато — добави Роби. — На колко е?

— Тай ще навърши три след два месеца.

Роби се напрегна леко.

— Тай?

— Казва се Тайлър, но го наричаме Тай.

Роби трепна отново. Тайлър бе неговото второ име.

Тя очевидно забеляза реакцията му, защото каза:

— Уил Тайлър Роби. Това е пълното ти име.

— Баща ми ли ти е казал?

Изведнъж му се стори неуверена.

— Не… видях го някъде.

Значи баща ми никога не е говорил за мен. Роби не бе изненадан. Но е кръстил сина си Тайлър.

Не беше име на някой роднина. Майка му го беше кръстила Уил на любимия си чичо. Второто му име обаче бе избрано от баща му. Така се казвал негов приятел, с когото служили заедно във Виетнам. Бил най-коравият кучи син, когато познавал някога. Роби-старши бе искал и синът му да стане толкова корав. Роби очевидно се бе провалил в това отношение. Поне в очите на баща си.

— Не знаехме, че ще дойдеш — каза тя и прекъсна мислите му.

— Защото не уведомих никого за пристигането си.

— Разбрал си за баща си, значи?

— Отидох в ареста, но той не пожела да разговаря с мен. Ти там ли отиваш?

— Вече бях сутринта. Сега ще водя Тайлър на лекар и вече закъснявам. — Изглеждаше объркана. — Приличаш на Дан, но мога ли все пак да видя някакъв документ?

Той извади шофьорската си книжка и й я показа.

— Баща ми има белег на гърба — каза Роби. — Останал му е от раняване с шрапнел във Виетнам. С формата на Г. Има една златна коронка. На долен кътник. И всеки ден пие бира с два пръста „Гленливет“.

Тя се усмихна.

— Премахна белега с пластична операция и замени златния зъб с имплант. Но продължава да пие бира с два пръста уиски.

— Радвам се да го чуя.

Виктория погледна през рамо.

— Виж, можеш да изчакаш вътре, докато се върна. Икономката се казва Присила. Тя ще се погрижи за теб, ако си гладен или искаш нещо.

— Благодаря. Предпочитам да се поразходя из града. Имам среща в пет, но ще се радвам да се видим след това, ако нямаш нищо против.

— Къде беше през цялото това време, Уил? — попита внезапно тя.

Той се замисли, преди да отговори.

— Живях си живота.

Тя погледна застланата с чакъл алея.

— Сигурно си изненадан, че баща ти има жена и дете.

— Не, не съвсем. Очевидно и той си е живял живота.

— Никога не ми е казвал какво се е случило между вас.

— Не се учудвам. Баща ми е доста затворен човек.

— Трябва да тръгвам, но ще позвъня на Присила и ще я предупредя, че ще се отбиеш. А като приключиш с тази среща в пет, защо не дойдеш на вечеря?

— Не е нужно да ме каниш.

— Никога не правя нещо, което не искам. Скоро ще го разбереш. Седем и половина устройва ли те? Не съм местна, но когато реша, мога да приготвя чудесни южняшки специалитети.

Роби кимна.

— Добре, до довечера. — Погледна към Тайлър и попита: — Каза, че ще го водиш на лекар. Добре ли е? Не ми изглежда болен.

— Тай има някои… проблеми — отвърна тя, приглади нежно косата на челото му и го целуна.

После го сложи на детската седалка, седна зад волана и потегли рязко. Изпод колелата изхвърчаха камъчета.

Роби обиколи двора на имението. Спомняше си го по времето, когато бе поддържано безупречно, защото семейство Барксдейл разполагаха с доста пари и Хенри Барксдейл не жалеше усилия за дома на предните си.

Бащата на Роби очевидно също се бе грижил мястото да е в отлично състояние. Сега тук имаше плувен басейн, каменна беседка и малка градина със зеленчуци и подправки.

Нямаше представа дали семейство Барксдейл бе направило всичко това, след като Роби бе напуснал Кантрел, или пък баща му. Вероятно истината бе по средата. Роби все още не можеше да проумее как баща му бе успял да се сдобие с толкова скъпо имение. Дори в Кантрел, където цената на земята и разходите за живот бяха смешно ниски, покупката и поддръжката на подобен дом струваха много пари.

Стоеше в задния двор, близо до каменния зид. Пое си дълбок дъх и соленият въздух от близкия Мексикански залив изпълни ноздрите му. В детството си дори не бе подозирал, че въздухът може да мирише по друг начин.

Именно на това място двамата с Лора Барксдейл крояха плановете си за бъдещето. Вече бе достигнал сегашния си ръст, раменете му бяха широки, а мускулите корави от целогодишните занимания със спорт. Роби играеше не само футбол, но и баскетбол и тренираше бягане. В онези години това бе напълно възможно, особено в малък град, където нямаше достатъчно младежи, които да попълнят различните отбори.

Лора беше брюнетка с къса коса, слаба, средна на ръст. И двамата бяха доста популярни в гимназията, той заради спортните си постижения и хубавата си външност, тя заради интелекта, добротата и красотата си, нищо че произхождаше от богато семейство, което някои от съучениците й приемаха за недостатък. Държеше се мило с всички, но Роби имаше чувството, че крие нещо от него. Долавяше го в погледа, в една или друга дума. А понякога дори в мълчанието й. После тя като че ли превъзмогваше онова, което я измъчваше, и се превръщаше в онази Лора Барксдейл, която Роби познаваше. Беше я молил много пъти да му се довери, но тя само се усмихваше, поклащаше глава и заявяваше, че му е казала всичко. После се целуваха и тийнейджърът Уил забравяше всичко останало.

Да, двамата бяха правили планове за бъдещето си, които така и не се осъществиха.

Когато Роби приключи с огледа на задната част на имението и се насочи към къщата, зърна за миг нечие лице. Някой стоеше до един от прозорците на горния етаж.

Лицето бе прорязано от бръчки, а цветът му бе същият като очите на помощник-шериф Тагърт.

Присила.