Дейвид Балдачи
Виновните (41)

41

Двамата с Джесика напуснаха адвокатската кантора. Роби държеше в ръка флашка с файловете от компютъра на Кланси.

— Какво ще правиш с това?

— Познавам един цар на компютрите. Може би ще успее да разбие шифъра.

— А баща ти?

— Трябва да се видя и с него. А после да поговоря с един лекар. Кабинетът му е на две преки от тук.

— Лекар ли? Да не си болен?

— Не, става въпрос за мой приятел.

— В такъв случай защо не се разделим? Ти трябва да се видиш с баща си и с този лекар. Нека аз да поема твоя компютърджия. После ще се срещнем.

— Сигурна ли си?

— Двама сме. Защо да не се възползваме максимално от това?

— Въоръжена ли си?

— Иска ли питане?

Роби й съобщи името и адреса и Рийл потегли.

Той се запъти към ареста, където Тагърт очакваше посещението му.

— Тръгнаха слухове за снощи — прошепна тя, за да не чуят останалите посетители.

— Ти наистина ли очакваше това да остане тайна? Дори Присила вече знаеше.

— По дяволите! Предполагам, че си дошъл да се видиш с баща си.

— Да. Разбрах, че Тони вече е идвала.

Тагърт кимна.

— Не изглеждаше особено доволна, когато си тръгна.

Роби и баща му се срещнаха в стаята за посещения. Този път Тагърт не закопча арестанта за халката в пода. Роби и благодари с поглед.

Двамата мъже седнаха един срещу друг. Дан беше отслабнал, уморен и брадясал.

— Добре ли си? — попита Роби.

Баща му сви рамене.

— Предвид обстоятелствата, да.

— Случиха се някои неща, за които трябва да знаеш. Това привлече вниманието на Дан. Роби му предаде събитията от изминалата нощ.

— Тази Джесика Рийл те е спасила?

— И то не за пръв път.

— Към армията ли сте?

— Не точно.

— А къде тогава?

— Служим на страната си по различен начин.

Думите му озадачиха Дан. Той погледна ръката на сина си и попита:

— Тази рана по време на служба ли я получи?

— Да.

Баща му кимна и попита:

— Защо двамата с приятелката ти не се върнете там, откъдето сте дошли, и не продължите да се занимавате с това, което правите? Нямате работа тук.

— Нямаме работа? Забрави ли, че ще те съдят за убийство?

— Какво те засяга?

— Засяга ме.

— Да не се преструваме, че между нас има някаква любов, става ли? Това е загуба на време — на моето и твоето.

Роби се намръщи.

— Защо усложняваш нещата? Аз съм тук. Изминал съм толкова път.

— Решението беше твое. — Преди Роби да успее да отговори, баща му вдигна ръка и каза: — Радвам се, че си жив. Радвам се, че приятелката ти Джесика е успяла да ти помогне. Но като преценявам всички факти, стигам до извода, че е най-добре да си тръгнете.

— А Виктория и Тайлър?

— Ще кажа и на тях да напуснат града.

Роби остана смаян.

— Какво?

— Добре го обмислих. Само докато процесът приключи и нещата се уталожат. Макар че, осъдят ли ме, няма да има никакъв смисъл да се връщат. Тя може да продаде къщата и да се премести другаде. Да започне нов живот.

— Говорил ли си за това с нея?

— Не още.

— Тя никога няма да те остави. Надявам се, че го разбираш.

— Ще я убедя, че така е по-разумно. — Дан погледна мрачно сина си. — Никога не съм имал проблеми с изразяването на мнение, нали?

— Въпреки това Виктория няма да замине.

— Това е мой проблем, не твой.

— Говориш глупости.

— Май не ме чуваш. Както когато беше тийнейджър. Изобщо не ме чуваш, Уил!

Роби се облегна и скръсти ръце на гърдите си.

— Не бях единственият, който не чуваше другия.

— Аз бях родителят. Мое задължение беше да ти казвам какво да правиш, а твое — да го изпълняваш.

— Не, аз ти бях син, а не някакъв новобранец в морската пехота, когото си се опитвал да превърнеш в машина за убиване. А и как можех като твой син да не се науча да поставям всичко под съмнение? Вземах пример от теб!

Дан Роби понечи да отвърне нещо, но се спря. Изсумтя, извърна поглед и поклати глава.

— Няма да си тръгна — заяви тихо Роби. — Спомням си едно правило, което ми повтаряше: Не оставяй недовършена работа.

Баща му го погледна.

— Наистина ли служиш на страната?

— Да.

— Добър ли си?

— Да. Някои казват, че съм сред най-добрите. Както и Джесика.

— Интересно. Момиче върши работа, която по традиция се смята за мъжка.

— Тя може би е по-добрата от двама ни. Неотдавна се натъкнах на една чужденка, която беше два пъти по-дребна от мен, но успя да се справи с петима опитни морски пехотинци. Уби ги, преди да разберат какво става.

— Сериозно?

— Напълно сериозно.

Баща му замълча и Роби се взря изпитателно в него.

— На какво се дължи тази промяна в настроението ти? Какво стана със силния ти борбен дух?

— Човек трябва да има за какво да се бори.

— Не си ли заслужава да се бориш за живота си?

Баща му сви рамене.

Роби почувства, че започват да се въртят в омагьосан кръг, и реши да смени темата:

— Какво се случи със семейство Барксдейл?

Дан Роби вдигна поглед.

— С Барксдейл ли?

— Да.

— Защо питаш?

— Чудех се просто. Нали съм отседнал в някогашния им дом.

Баща му кимна и го погледна внимателно.

— Ти и Лора. Беше грешка, нали знаеш?

— Какво означава това, по дяволите?

— Двамата с нея бяхте от съвсем различни среди. Между вас не можеше да се получи нищо.

— Няма как да го знаеш!

— Знам го. Не се получи, нали?

— Не искам да си губя времето в подобни спорове — отвърна рязко Роби.

— Пак няма да ме чуеш, нали? — каза баща му.

— Какво се случи със семейство Барксдейл? — повтори Роби. — Знам, че не си купил „Дъбовете“ от тях.

— Не съм. По онова време те отдавна бяха напуснали града.

— И къде отидоха?

Дан Роби сви рамене.

— Нямам представа. Изнесоха се за една нощ. Просто изчезнаха. Като теб — добави той.

— Кога?

— Не си спомням точно. Беше толкова отдавна.

— Колко време, след като заминах?

Баща му се замисли няколко секунди.

— Не много всъщност.

— И не си ги виждал, преди да си тръгнат?

— Никога не съм бил близък с тях. Те бяха аристократите на Кантрел. Аз бях най-обикновен адвокат, който защитаваше плебеите. Бях изненадан, че ти позволиха да излизаш с безценната им дъщеря. Хенри Барксдейл се гордееше безкрайно много с родословието си. Смяташе, че семейството му е богоизбрано, че са нещо повече от другите. За мен обаче си оставаше надут глупак.

— Бяха много богати — изтъкна Роби.

— Което показва, че класата и стилът не се купуват с пари.

— Да разбирам ли, че не са използвали услугите ти като юрист?

— Разбира се, че не. Не бях достатъчно солиден и авторитетен. Ползваха „Парнъл и Лонгстрийт“, най-старата адвокатска кантора в града. Основателите починаха отдавна. По онова време обаче Стюарт Лонгстрийт още беше жив. Той движеше нещата им, докато живееха в Кантрел. — Баща му го погледна изпитателно. — На какво се дължат всички тези въпроси за семейство Барксдейл? Какво става?

— Много е просто. Независимо какво си смятал, аз наистина обичах Лора. И искам да разбера какво се е случило с нея.

— Пожелавам ти успех. Не че това би имало някакво значение за Лора. Ти просто изчезна и заряза всички ни, нали? Включително и нея!

Роби се надигна.

— Ей, татко, не падай духом. Човек никога не знае, току-виж, отървеш решетките.