Дейвид Балдачи
Виновните (28)

28

Къщата на Тък Карсън се намираше на брега на Пърл, както би могло да се очаква от човек, който си вади прехраната с риболов. Беше по-скоро барака или колиба, отколкото къща. Зад нея имаше малък дървен кей, за който бяха привързани две лодки. Едната бе елегантна моторница с двигател „Ямаха“ и странично монтирано витло, което се използваше по време на риболов. Другата бе седемметрова лодка с кабина, два двигателя отзад и стойки за въдици по двата фалшборда.

Когато Роби излезе от колата и се запъти по алеята към къщата, бе посрещнат от силна рибешка миризма. Преди да стигне до верандата, вратата се отвори и на прага се появи набит широкоплещест мъж с едри ръце и мазна коса, щръкнала изпод покритата с петна от масло бейзболна шапка. Бе облечен с мръсна работна риза, която разкриваше горната част на силно окосмените му гърди. Носеше панталон с отрязани над коленете крачоли. Кривите му мускулести крака бяха загорели от слънцето.

В дясната си ръка мъжът държеше нож за чистене на риба, а в лявата — кутийка бира.

— Какво мога да направя за вас? — попита той. — Потегляме в пет сутринта, връщаме се в десет. Ангажиран съм за следващите два дни. Говорете с жена ми, за да ви включи в графика.

— Не се интересувам от риболов каза Роби.

— А от какво тогава? — попита мъжът и стисна здраво ножа.

— Аз съм Уил Роби.

Очите на рибаря се разшириха от изненада, както бе очаквал Роби.

— Вие ли сте Тък Карсън?

Карсън заби ножа в парапета на верандата, отвори кутийката бира и отпи дълга глътка.

— Казах на полицията каквото имах да казвам.

— Не се съмнявам. Но скоро ще трябва да свидетелствате пред съда, че сте видели баща ми на определено място в определено време.

— Не мисля, че трябва да идвате тук. Нали сте му син…

— Искам само да ми разкажете какво сте видели.

Вратата се отвори и на верандата излезе момче на дванайсет-тринайсет години. Беше с джинси, маратонки и бяла тениска, която имаше нужда от пране. Рошавата му кестенява коса бе изсветляла от слънцето по краищата. Носеше очила с кръгли рамки, а в ръката си държеше кутийка пепси.

— Какво има, тате?

— Ти ли си Аш? — попита Роби.

Момчето продължи да гледа баща си.

— Какво иска?

Карсън отпи от кутийката и изтри устни с опакото на дланта си.

— Да чуе какво сме видели онази нощ.

— Че какво го интересува?

— Син е на съдията. Затова.

Аш отстъпи по-далече от Роби и надигна кутийката с пепси.

— Видяхме го ясно като бял ден. Караше онзи рейндж роувър. Никой няма такава кола. Само той.

— Не, Шърман Клане и има същата — възрази Роби.

Момчето отново погледна баща си.

— Беше колата на съдията — заяви Карсън. — Освен това точно тогава Кланси е бил в бентлито. Мъртъв.

— Добре, видели сте колата. А видяхте ли баща ми зад волана?

— Разбира се, че го видяхме — изръмжа Карсън. — Момчето вече ви каза.

— Можете ли да ми кажете къде точно сте го видели? Моля ви — рече Роби.

— Знаете ли къде намериха тялото на Кланси? — попита Карсън.

— Да.

— Тръгвате наляво по пътя и изминавате около четиристотин метра на север. Там го видяхме. Връщахме се от залагане на стръв преди сутрешния риболов. Ловим риба на четири-пет места и това винаги е сред тях. Добър улов има там.

— Чакайте малко. След като сте залагали стръв, защо сте били с кола, а не с лодка?

— Едно от местата се намира в малка пещера. Не можем да влезем там с лодката. Затова отиваме с колата и спираме до брега. Оттам замятаме и си тръгваме с пълни мрежи.

— Добре, какво се случи след това?

— Летеше право срещу нас по пътя, имахме чувството, че ще ни удари. След него се носеха облаци прахоляк. Натиснах клаксона, но той профуча, без да намали. За малко да ни убие.

— Било е тъмно и колата е летяла срещу вас с включени фарове. Предполагам, че сте се разминали много бързо. Как успяхте да го видите?

— Разстоянието между нас беше колкото между мен и момчето ми в момента. Не можех да го пропусна, нали така?

Роби го изгледа любопитно, после се обърна към Аш.

— И ти ли го видя?

— Момчето беше на седалката до мен.

— И аз го видях — обади се Аш. — Ясно като бял ден.

— Само че не е било ден, а нощ — изпъкна Роби. — Носеше ли си очилата?

Аш изведнъж се почувства неуверен и погледна към баща си. Роби също погледна към Карсън, а после и към бирата му.

— Предполагам, че онази вечер не сте пили…

Карсън пресуши кутийката. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу при всяка глътка. Смачка кутийката в парапета на верандата и я запрати в пластмасовото кошче до краката си, пълно догоре със смачкани бирени кутийки. Извади ножа от парапета, пристъпи към Роби и заяви:

— Най-добре да си тръгваш. И не се връщай, ако не искаш проблеми или да се запишеш на риболовен излет.

— Благодаря за разговора — каза Роби.

Качи се в колата и подкара с мисълта, че тези двама свидетели са всичко друго, но не и хора, на чиито показания може да се разчита.

 

 

Малко по-късно Роби спря пред участъка в Кантрел с договора за адвокатски услуги, който баща му трябваше да подпише. Не бе събрал достатъчно кураж да дойде тук направо от кантората на Моузес.

Завари Тагърт зад бюрото й.

— Чудех се кога ще се появиш — каза тя.

— За какво говориш?

— Срещата вече започна.

— Какво? — попита объркано Роби.

— Срещата между баща ти и неговия адвокат.

— Тони Моузес е тук, при баща ми?

— Тя не си губи времето.

Тагърт го поведе към килиите, но ги подмина.

— Къде отиваме? — попита Роби.

— В стаята за посетители.

— Не знаех, че имате такава.

— А къде според теб се срещат арестантите и техните посетители?

— Аз например се видях с баща ми в килията му.

— Не исках да ти се нахвърли.

— Но той го направи. Шийла — отвърна Роби.

— В такъв случай съм постъпила правилно, като съм ви оставила в килията.

Тя отвори вратата в края на коридора и побутна Роби вътре, преди да затвори след него.

Тони Моузес седеше край малка маса в средата на стаята. Баща му седеше срещу нея. Веригите на краката му бяха заключени към стоманен пръстен, монтиран на пода.

Моузес вдигна поглед и не остана изненадана от появата на Роби.

— Радвам се, че дойде. Сядай.

До нея бе наредена купчина папки. Пред нея бележник, в който си водеше записки. Роби погледна баща си, който още не бе вдигнал поглед към него.

— Нали казахте, че трябва да подпише договора?

Моузес вдигна документа със свободната си ръка.

— Вече го подписа.

— Защо тогава трябваше и аз да го подпиша? — попита Роби, като полагаше усилия да овладее гнева в гласа си.

— Предполагам, че съм искала да ти поставя цел, към която да се устремиш, Роби. Никога не съм предполагала, че ще го направиш, затова се заех лично.

Роби погледна баща си.

— Съгласи се значи, че имаш нужда от адвокат.

Дан Роби погледна Моузес.

— Той защо е тук?

— И той е клиент.

— Не и що се отнася до мен. А присъствието му тук нарушава конфиденциалните взаимоотношения между адвокат и клиент.

Роби седна.

— Аз също подписах договора — заяви той.

— Тогава си оттегли подписа или ще се представлявам сам.

Роби погледна Моузес.

— Ами ако работя за защитата?

— Какво означава това? — попита заинтригувано тя.

— Като частен детектив.

— Глупости! — възкликна Дан Роби.

— Имам вече такъв отвърна Моузес.

— Срещнах се с Тък Карсън и сина му. Не съм сигурен как са успели да видят баща ми късно през нощта сред облаците от прахоляк, вдигнати от колата, и ярките фарове, насочени към тях. Хлапето носи очила и най-вероятно е било без тях онази нощ. А рибарят прекалява с бирата. Не мисля, че свидетелските им показания ще издържат в съдебната зала. — Погледна баща си и продължи: — Освен ако ти самият не признаеш, че си шофирал рейндж роувъра в онази нощ и едва не си ги ударил.

— Не съм длъжен да признавам пред теб каквото и да било — заяви Роби-старши и погледна предизвикателно сина си.

— Предполагам, че ще очакваш възнаграждение? — попита Моузес.

— Нищо подобно.

— Добре, това ме устройва. Ако знаеш какво да правиш, смятай, че сме се договорили. Но внимавай, място за грешки няма.

— Не искам да работи по моя случай! — изкрещя Дан.

Моузес вдигна ръка.

— Съдия Роби, моите уважения, но не вие вземате решения по тези въпроси, а аз.

— Затова пък аз плащам услугите ви.

— Вече платих пет хиляди долара с кредитната си карта изтъкна Роби.

— Аз пък я накарах да анулира плащането и да вземе парите от моята сметка — контрира баща му.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? Опитвам се да ти помогна!

— Не помня да съм те молил за помощ, момче!

Моузес стана и заяви:

— Вижте какво, магарета упорити, опитвам се да спечеля дело за предумишлено убийство. — Обърна се към Дан Роби и продължи: — Има голяма вероятност да останеш зад решетките до края на дните си. Затова, моля да ме извиниш, но се нуждая от помощ. — После се обърна към Роби. — Нямам представа защо се домъкна в града, освен че имаш някакви неразрешени проблеми с баща си. Но ако ще работиш за мен, няма да правиш нищо, което да изложи на риск защитата ми. Разбра ли ме?

— Разбрах. — Роби я изгледа и каза: — Сега вече говорите като човек от Мисисипи, не от „Харвард“.

— Когато вляза в съдебната зала, няма да ме чуеш да говоря по друг начин. — Адвокатката седна и продължи: — Онова, което каза за семейство Карсън, е интересно и полезно. Може да ни бъде от още по-голяма полза, ако баща ти ни каже къде е бил в онази нощ или заяви, че не той е карал рейндж роувъра.

Роби погледна баща си.

— Ти ли беше в колата?

Дан Роби извърна поглед. Роби попита Моузес:

— Мога ли да получа копие от материалите по делото? Предполагам, че обвинението ви ги е предало вече.

— Уведомих Обри Дейвис, че поемам защитата на съдия Роби, и той обеща да изпрати незабавно всички материали. Не се надявам да спази скоро обещанието си. Но ще ти направя копие, щом ги получа.

Роби кимна.

— Смятате ли, че можете да го измъкнете под гаранция?

Моузес сви рамене.

— Ще трябва да проуча доколко сериозни са онези заплахи, за които спомена Обри. Може да решим, че е по-добре да остане в ареста.

— Искаш ли да излезеш? — обърна се Роби към баща си.

Баща му не отговори. Роби се надигна от мястото си.

— Пожелавам ви успех с клиента. Моля, уведомете ме, когато получите материалите.

— Къде отиваш? — попита Моузес.

— Да проверя някои неща.

— Добре, щом откриеш нещо, веднага ми докладвай.

Преди Роби да стигне до вратата, баща му го спря с думите:

— Ако си се захванал с това, за да оправиш нещата, не си прави труда. Прекалено късно е.

Роби си тръгна без коментар.

Моузес се обърна към клиента си.

— Не знам дали това ще стигне до съзнанието ви или не, господин Роби, но държа да ви кажа нещо.

— Какво? — отвърна рязко той.

— Вие сте проклет глупак!