Дейвид Балдачи
Виновните (6)

6

Късна вечер. Вашингтон, окръг Колумбия.

Място, пълно с повече трибуквени агенции от всеки друг град на света. Докато обикновените хора спяха, служителите на тези агенции работеха за тяхната сигурност. Или с други думи, шпионираха своите сънародници.

Роби вървеше по познатата алея, която минаваше покрай Мемориала на Линкълн и продължаваше към моста „Арлингтън“. Дори не погледна към седналия на каменното си кресло шестнайсети президент. Беше се замислил. Имаше върху какво да мисли. А и мракът, и ръмящият дъжд предразполагаха към размисъл.

Стигна до моста, прекоси го до половината, спря и се загледа в белите гребени на вълните по река Потомак. Сега над нея не прелитаха самолети, устремили се към последната си дестинация, тъй като международното летище „Рейгън“ бе затворено нощем заради шума над столицата.

Вятърът пенеше водите под моста в унисон с мислите му. В главата му бе такава бъркотия!

Беше провалил мисията. Бе видял дете там, където изобщо не бе имало дете. Очевидно бе получил халюцинация във върховия момент на мисията. Това му се случваше за пръв път. И най-вероятно се случваше за пръв път в цялата история на агенцията.

Не бе успял да постигне абсолютния покой — онова състояние, което се наричаше „хладна нула“. Впери поглед в ръцете си. Те трепереха. Докосна челото си, по което бе избила капчицата пот, замъглила окото му. Трябваше непременно да разгадае тази мистерия. В противен случай с него бе свършено. Не можеше да продължи да върши работата си и ставаше излишен. Непотребен.

Сега бе излязъл в отпуск. Не можеше да се върне, докато не сложеше мислите си в ред, ако изобщо успееше да го направи.

Впери поглед във водите на реката и от мътните им дълбини сякаш изплува детско личице. Едва сега осъзна, че е носил със себе си образа на Саша, че съзнанието му е променило пола й, пренесло я е на хиляди километри, хвърлило я е в прегръдките на друг баща, а на него самия е дало повод да не стреля.

Трябваше на мига да разбере, че нещо не е наред. Как би могъл да види момченце да прегръща баща си, след като мерникът му бе насочен високо над главата на мъжа?

Устата му пресъхна, а ръцете му се разтрепериха при тази мисъл. Не можеше да си представи, че съзнанието му е изиграло подобна шега. Сега обаче не беше сигурен дали това няма да се повтори. Никога вече нямаше да може да разчита напълно на единствения човек, за когото бе смятал, че няма да го подведе.

А това бе самият той.

— Стигна ли до някакви изводи?

Роби се обърна и видя Синия от другата страна на моста. Бе излязъл от сянката на постамента, върху който се издигаше голяма скулптура на конник. Скулптурите всъщност бяха две, разположени от двете страни на входа на моста откъм Вашингтон. Те бяха част от композиция, наречена „Изкуството на войната“, а имената им бяха „Доблест“ и „Саможертва“. Подходящи скулптури за мост, който водеше право към най-почитаното военно гробище в страната — „Арлингтън“. Там наистина можеше да се намерят голяма доблест и саможертва.

— Не чух кога си дошъл — отвърна Роби, очевидно подравнен.

— Дойдох преди теб. Чаках те.

— Как разбра, че ще дойда тук?

— Идвал си и преди, особено след трудна мисия.

— Което означава, че си ме следил.

— Означава, че обичам да съм информиран за най-добрите си служители — каза Синия, приближи се и застана до него.

— Дошъл си, за да ми кажеш, че с мен е свършено? При това официално? — попита Роби.

— Не, дойдох, за да видя как си.

— Прочел си доклада. Вцепених се. Привидя ми се дете, което всъщност не е било там.

— Знам.

— Предвидил си подобна възможност, затова си изпратил резервен екип.

— Така е.

— Не мога да прогоня онова момиченце от главата си.

Синия го изгледа загрижено.

— Но не си видял момиченце.

— Какво означава това?

— Казал си на Гедърс, че си видял момченце, което иска да прегърне баща си. Не момиченце.

Синия пристъпи по-близо, надвеси се над перилата на моста и загледа водата.

— Съзнанието може да си прави ужасни шеги с човека. Особено когато той има недовършена работа.

— Каква недовършена работа? — попита рязко Роби.

Синия се обърна към него.

— Не мисля, че е необходимо да отговарям на този въпрос. Ще кажа само, че в момента се намираш в отпуск. И трябва да го използваш по най-добрия начин. Успееш ли да разрешиш проблемите си, Роби, с радост ще те приемем обратно. Не успееш ли, няма да се върнеш на работа. Изборът е лесен, а решението зависи изцяло от теб.

— Виж, случилото се няма нищо общо с баща ми, ако това намекваш.

— Възможно е. Но ако има, това е проблем, който трябва да решиш — каза Синия и подаде на Роби някаква папка. — Ето подробностите.

И той си тръгна. Няколко минути по-късно Роби чу да се отваря и затваря автомобилна врата, двигателят заработи и колата потегли.

Той отново погледна към водата. После отвори папката и започна да чете на светлината на мобилния си телефон.

Баща му бе арестуван за убийство. Фактите по случая бяха доста неясни. Жертвата бе някой си Шърман Кланси, познат на баща му. Имало улика, която насочвала подозренията към него. Ето защо Роби-старши бил арестуван.

Кантрел бе най-обикновена точица на картата на щата Мисисипи, близо до границата с Луизиана, на осем километра от Мексиканския залив.

Баща му, Даниъл Роби, бивш морски пехотинец от Виетнамската война, когото можеше да оприличи на побеснял питбул, бе хвърлен зад решетките по обвинение в убийство.

Част от Роби можеше да повярва, че баща му е убил човек, но друга, по-съкровена част от него не можеше да го допусне. Не се съмняваше, че баща му е корав мъж, който може да прибегне към насилие. Той беше в състояние да убие, вече бе убивал на война. Но това бе съвсем различно. Строго погледнато, всяка мисия, която Роби бе изпълнявал, можеше да се квалифицира като убийство, но той самият не се смяташе за убиец. Защо?

Защото получавах заповеди, издадени от други хора? Но нали и наемните убийци на мафията могат да се оправдаят по същия начин?

Кантрел, Мисисипи. Градче, което някога Роби бе познавал много добре. Всъщност в продължение на осемнайсет години от живота си не бе познавал друго. Но бе дошъл момент, в който то му бе омръзнало. И сега Кантрел, Мисисипи, определено не бе място, където би искал да се върне.

Там не бяха останали никакви негови роднини, с изключение на баща му. Нямаше братя и сестри. А майка? Не, нямаше и майка.

Роби помнеше семейство Кланси от времето, когато бе живял там. Бяха фермери, добре известни, макар и не особено харесвани в градчето. Бяха доста затворени. Притежаваха собствена земя и я обработваха сами. Продаваха реколтата и така преживяваха. Не разполагаха нито с излишни пари, нито с големи амбиции. Поне по онова време. Но оттогава бяха изминали повече от двайсет години. Доста неща можеха да се променят за толкова дълъг период.

Знаеше, че между баща му и семейство Кланси не бе имало вражда. Но това също можеше да се е променило, след като баща му бе арестуван за убийството на Шърман Кланси.

Дан Роби бе човек, който можеше да промени мнението си за някого. Роби знаеше това. Второто му мнение обаче не подлежеше на абсолютно никаква промяна.

Мислите му продължаваха да се лутат насам-натам. Все така объркан, той се върна в оскъдно обзаведения си апартамент, в който нямаше нито една снимка или друг личен спомен. Уил Роби не си падаше по подобни неща. Седна на един стол и впери поглед през прозореца.

Бе убил баща и дъщеря. Формално погледнато, той не бе допуснал никаква грешка, но чувстваше смазваща вина за смъртта на момиченцето. Не можеше да промени това. Не можеше да възкреси мъртвите.

Скоро след това бе видял момченце да протяга ръце към баща си. Не момиченце, а момченце.

Роби избърса потните си длани в панталона. Бе убивал много пъти и дланите му винаги бяха оставали сухи. А сега бяха влажни. Можеше да долови миризмата на пот, миризмата на страх във всяка пора на тялото си. Жестоко наказание за човек, който си изкарваше прехраната преди всичко с безстрашие.

Семейството. Всеки човек имаше семейство. Разликата бе в близостта. За някои хора семейството изпълваше цялата вселена. При други ситуацията бе доста по-объркана.

Роби никога не си бе представял, че в някакъв момент ще стигне до решението, което току-що бе взел. Изглежда, начинът да продължи напред бе, като положи някакви усилия да разчисти десетилетията бъркотия в своето минало. За пръв път изпитваше желание да го направи. Сега това му се струваше единствената възможност.

Нямаше да му е лесно да се върне в Кантрел. Въпреки това щеше да го направи.

Знаеше пътя.

Бог дами е на помощ, когато пристигна там.