Дейвид Балдачи
Виновните (68)

68

Стените бяха боядисани в бледосиво, а подът бе застлан с неособено чист линолеум, който бе започнал да се лющи. Прозорецът гледаше към задния двор на клиниката. Леглото бе разположено до една от стените. До него имаше нощно шкафче. А до нощното шкафче — стол. Имаше още една врата, която най-вероятно водеше към баня и тоалетна. И висок тесен шкаф, който играеше ролята на гардероб.

Това беше всичко.

Площта на стаята едва ли надвишава десетина квадратни метра, прецени Роби. Колкото затворническа килия.

А самата Джейн Смит бе тъкмо това, затворничка. Тя седеше на стола. Беше облечена в бледожълта нощница и носеше протрити бели пантофи. Косата й бе тъмна, подстригана доста късо по начин, който подчертаваше острите черти на лицето й.

Роби затвори вратата и двамата с Рийл пристъпиха към жената, която явно не забелязваше присъствието им. Той впери поглед в лицето й и се подпря с една ръка на стената.

— Добре ли си? — попита Рийл.

Роби поклати глава.

— Не знам. Има нещо…

И пристъпи по-близо до жената.

Тя най-сетне вдигна глава и го погледна. Очите й се разшириха, а тялото й сякаш се сви. Сведе очи към пръстите си, които въртеше в скута си, сякаш се опитваше да нареди кубчето на Рубик. Захили се, после се закикоти и накрая спря внезапно, преди да започне отначало.

Роби приклекна пред нея.

— Госпожице Смит?

Тя не реагира, а продължи да суче пръсти и да издава странни звуци.

— Лора?

Тя го погледна, когато произнесе името.

Роби чу как застаналата зад него Рийл ахва от изумление. Извърна се и я погледна.

— Лора Барксдейл? — попита Рийл. — Наистина ли е тя?

Роби отново насочи вниманието си към жената на стола.

— Не знам. Но… прилича на нея.

Рийл пристъпи напред.

— Невъзможно е да затвориш човек в лудница под фалшиво име, Роби.

— Така ли? Да не би да смяташ, че Джейн Смит е истинското й име? — отвърна нетърпеливо той.

— Носиш ли снимката?

Роби я извади от джоба си и й я подаде. Рийл я сравни с жената пред себе си.

— Определено има прилика — призна тя. — Брадичката, очите, косата. Но има и нещо различно. Все едно някой е взел образа на Лора, променил го е и е получил тази жена.

— Изглежда по-ниска от Лора — прецени Роби, макар жената да продължаваше да седи на стола. — Тя беше един и шейсет и осем, макар че може да е изгубила няколко сантиметра оттогава. Тази е доста по-слаба. Прегърбена. Вероятно седи така по цели дни.

— Това би накарало всеки да изглежда по-нисък. А и най-вероятно не прави никакви физически упражнения.

— Изминаха повече от двайсет години — заяви раздразнен Роби. — Не мога да преценя дали е тя.

— Но как Лора Барксдейл би могла да се озове тук под фалшиво име? И брат й, който също използва фалшиво име, да стане неин попечител?

— Нямам представа.

— Имало ли е някакви проблеми в семейството?

Роби се изправи и я погледна.

— Лора беше много позитивен човек и когато имаше проблеми, не позволяваше това да си проличи.

— Което означава, че нещо в семейството не е било наред.

— Никога не е говорила за това, но винаги съм подозирал, че не е щастлива. Не беше лесно да отговаряш на очакванията, които носи името Барксдейл. Сега знаем в какво е бил замесен баща й. Вероятно отговорът е там, макар и само донякъде.

— Може да е разбрала и затова да е искала да избяга с теб.

— В такъв случай защо не го направи? — попита Роби.

— Сигурно не е имала възможност.

— Видях я в къщата онази нощ. Изглеждаше добре. Не беше затворник. Освен това й писах. Оставях й съобщения на телефонния секретар. Така и не получих отговор.

— Ти си момче.

Обърнаха се и видяха Джейн да ги гледа. Сочеше Роби и се усмихваше свенливо.

— Ти си момче — повтори тя.

После посочи Рийл и каза:

— А ти си момиче.

Изглеждаше доволна от себе си, че е направила подобно заключение.

— Точно така — отвърна Роби и отново приклекна пред нея. — Аз съм Уил. Уил Роби.

Изчака да види дали името или лицето му ще събудят някакъв спомен в нея.

— Уил?

— Точно така.

— Кое е това момиче, Уил?

— Аз съм Джесика — представи се Рийл. — А ти как се казваш? Обзалагам се, че имаш много хубаво име.

— Джейн. Това хубаво име ли е?

— Да, много. А фамилията ти?

Джейн изглеждаше объркана от въпроса.

— Аз съм Джейн. А вие как се казвате?

Роби и Рийл се спогледаха.

— Джейн, Тед често ли идва да те види? — попита той.

Тя кимна.

— Носи ми разни неща за ядене. Обичам да ям, но не и храната, която приготвят тук. — Тя заговори тихо, почти шепнешком: — Тук готвят големи гадости!

— Ще те посети ли днес?

Тя кимна отново.

— Той идва да ме види. Носи ми разни неща за ядене. Вкусни, не гадни.

— Но днес не е идвал? — попита Роби.

Джейн кимна.

— Тед идва да ме види.

Роби въздъхна и се изправи.

— Какво обичаш да ядеш, Джейн?

— Хамбургери и пържени картофи — отвърна тя, без да се замисля. — Те не са гадни. Тед ми носи хамбургери и пържени картофи, защото не са гадни.

— Някой друг посещава ли те? Майка ти или баща ти например?

— Хамбургери и пържени картофи. Те са ми любимите.

Тя стана от стола, затътри крака като старица, отиде до прозореца и впери поглед навън. Загледа се в едно самотно дърво и птиците, които прелитаха край него.

Джейн ги посочи и попита:

— Какви са тези неща?

Роби застана до нея.

— Наричат се птици.

— Как нравят това? — попита тя, заподскача и размаха ръце. — Как? — Погледна въпросително Роби.

— Имат крила и могат да летят.

По изражението й заключи, че няма представа какво означава това. Джейн се върна на стола, прегърби се отново и започна да суче пръсти. А после и да се кикоти. Приличаше на малко дете, което си играе в своя въображаем свят.

— Видях един „Макдоналдс“ по пътя — каза Рийл. Може би тази храна ще освежи паметта й.

— Не мисля, че изобщо има памет. Трябва да приемем нещата такива, каквито са. Чудя се какви лекарства взема.

— Дъг може да ни каже.

 

 

Когато го попитаха няколко минути по-късно, Дугън прочете имената на три различни медикамента, които откри в досието на Джейн Смит.

— Това са антипсихотици — каза Рийл.

— Точно така, откъде знаете?

— Какво е състоянието й? — попита Роби.

— Бях прав. Според досието страда от шизофрения и биполярно разстройство.

— Тя разговаря с нас. Очевидно не е с всичкия си, но изглеждаше сравнително спокойна.

— В такъв случай сте дошли в един от добрите й дни. Не сте я виждали в какво се превръща, когато остане без лекарства. Случвало се е веднъж — два пъти заради някакви неразбории с доставките. Уплаших се да не се самоубие. Пишеше и удряше главата си в стената, крещеше, че някакви хора се опитват да я изядат. Стресна всички ни. Определено не е нормална. И дори с помощта на лекарствата не е в състояние да се грижи за себе си. Ще подпали къщата си и ще си мисли, че си прави барбекю.

— Със съдебно решение ли е настанена тук, или е постъпила доброволно?

— Със съдебно решение.

— Кой е подал иска?

— Не разполагам с такава информация. Ще трябва да попитам някого, ако се интересувате от подробности.

— Бънсън идвал ли е днес? — попита Роби.

— Не.

— Имате ли адреса му?

Дугън им подаде лист хартия.

— Живее на трийсетина минути западно от тук.

— Какво можете да ни кажете за него?

— Симпатичен човек. Носи на Джейн храна и разни неща. Разменяли сме по няколко думи, но нищо повече.

— Говорил ли е някога за семейството си? За Джейн? Какво се е случило с нея?

— Не, нищо такова.

— Каква тогава е връзката между тях? Роднини ли са?

— Нямам представа. Не ми влиза в работата. За нас е важно, че той е попечителят й. И че документите са наред.

— Джейн обича ли „Биг Мак“? — попита Рийл.

— На два-три километра по шосето има „Макдоналдс“. Минали сте покрай него на път за насам. Там се отбива и Бънсън — каза Дугън.

— Благодаря.

— Да не забравите медала ми — извика след тях заместник-директорът.

Отскочиха до „Макдоналдс“ и купиха „Биг Мак“, пържени картофи и кока-кола, след което се върнаха и ги връчиха на Джейн.

Тя разопакова бургера много внимателно и го изяде бавно, облизвайки соса от пръстите си. После изяде и картофчетата едно по едно, като оглеждаше всяко по няколко секунди, сякаш се чудеше какво е това, преди да го пъхне в устата си и да го сдъвче старателно. Изпи колата на малки, неуверени глътки. Оригна се шумно и се огледа смутено.

— Това беше лошо — изрече тя със съжаление. — Не биваше да го нравя.

— Случва се — успокои я Рийл.

— Коя си ти? — попита Джейн и я изгледа недоверчиво. — Да не би да искаше да ми вземеш хамбургера? Ти си момиче.

По-късно, когато вървяха към колата. Рийл попита:

— Наистина ли смяташ, че това може да е твоята Жулиета?

— Не знам. Дори да й вземем отпечатъци, едва ли ще я открием в някоя база данни.

— Шизофренията може да сполети всекиго по всяко време. Случва се и с тийнейджъри. Всъщност значителна част от пациентите са диагностицирани между осемнайсетата и двайсет и първата си година.

Но ако това е Лора, която е на четирийсет и е постъпила тук преди две години, значи диагнозата й е поставена на трийсет и няколко.

— Не, тя е дошла тук преди две години. А дотогава може да е била в друга клиника. Възможно е някой да я е гледал в дома си, а когато е станало прекалено трудно да се грижи за нея, да я е настанил в клиника. Няма как да открием тези неща, без да се заровим по-надълбоко в миналото й и в историята на заболяването.

— По дяволите, възможно ли е да се е променила толкова много? — възкликна Роби.

— Както сам каза, минали са двайсет и две години. Не си я виждал по-дълго, отколкото си я познавал. Хората могат да се променят до неузнаваемост, Роби. Особено в нейното състояние.

— Предполагам.

— Да поразсъждаваме логично. Ако е настанена тук със съдебно решение, трябва да е имало и съдебно изслушване. Освен това как са превърнали Лора Барксдейл в Джейн Смит? Това е невъзможно.

— Освен ако не са я представили на съда като Джейн Смит със съответните документи — отбеляза Роби.

— Но с каква цел? Да я лишат от нейния дял от наследството? Не ми се струва, че Хенри Барксдейл се е замерял с пари. А тя очевидно не е с всичкия си. И би трябвало да бъде на подобно място, което да й осигури лекарска грижа, прием на медикаменти и прочие. Очевидно е, че не може да се справя сама.

— Но това не обяснява какво се е случило с нея. Освен, както сам каза, да е заболяла внезапно от шизофрения.

— Когато се случи подобно нещо — в зависимост от сериозността на състоянието, разбира се, човек може да се справи и с помощта само на лекарства. И да води относително нормален живот. Всеки случай е различен, но ако Джейн взема три мощни антипсихотични медикамента, а умственото й развитие е като на четиригодишна, има и нещо друго.

— Възможно ли е да е претърпяла необратимо мозъчно увреждане? — попита Роби.

— Да.

— Но как? От нараняване?

Качиха се в колата и Рийл запали двигателя.

— Може би този Тед или Емит ще ни даде отговорите, които търсим — каза тя.