Дейвид Балдачи
Виновните (21)

21

Съдебната зала се оказа малка и вътре беше като в пещ. Хората си шепнеха с едва сдържана възбуда. Интуицията не подведе Роби — свободни места почти нямаше. Той влезе половин час преди началото на изслушването, а залата вече бе почти пълна.

Седна на стол до средната пътека и огледа помещението. Пит Кланси бе тук, но без антуража си. Беше измил лицето си и нямаше лейкопласт на носа. Следите от ударите, които му бе нанесъл Роби, си личаха.

Облечена в полицейската си униформа. Шийла Тагърт стоеше до вратата, която водеше — така поне предположи Роби — към килията, където арестантите чакаха да бъдат повикани от съдията.

Малкия Бил Фалконър беше от другата страна на пътеката. Махна му да седне до него. Роби се премести.

— Днес смятам да посетя баща ти, ако състоянието му позволява — каза той.

— Ще се зарадва да ви види. Ще го предупредя.

Роби се огледа и попита:

— Има ли представители на другото семейство на Кланси?

Фалконър посочи няколко души на предните редове.

— Трите му момчета и дъщерята от предишния брак. Проклет да съм, ако двете бивши съпруги не са седнали заедно.

Роби видя четирите пораснали деца, които изглеждаха доста унили. Там имаше и две жени. Едната бе на възрастта на Шърман Кланси. Това трябва да бе Касандра. Другата изглеждаше с двайсет години по-млада.

— Изненадан съм, че седят една до друга — отбеляза Роби.

— След като Шърм го няма, всичко опира до парите, нали? Вероятно са преценили, че е по-добре да се обединят, отколкото да се карат, да се съдят и да оставят адвокатите да грабнат лъвския пай.

— Сигурно си прав.

Малкия Бил се ухили.

— Но ако се скарат за наследството, може да наблюдаваме още един процес за убийство.

Роби забеляза Сара Чизъм в компанията на мъж и жена, родителите й най-вероятно. По-малкото момиче до нея несъмнено бе сестра й Ема.

— Слушал съм проповедите на Чизъм — каза Малкия Бил. — Винаги излизах с чувството, че съм се запътил право към ада и каквото и да направя, все там ще попадна.

Господин Чизъм бе облечен с черен костюм и бяла риза. Имаше строго и благочестиво изражение. Дребничката му съпруга бе с мише лице и докато мъжът й просто изглеждаше ядосан, нейният трескав поглед говореше за жена с прекършен дух. Сара се бе втренчила в гърба на човека пред себе си, а Ема гледаше в скута си.

Двайсет минути по-късно се появи Обри Дейвис. Влезе със своята олюляваща се походка. Носеше обемисто куфарче. Седна на масата на обвинението, разположена до тази на защитата. Обърна се и постави ръце на парапета, който отделяше зрителите от предната част на съдебната зала, и огледа събралото се множество. И когато всички погледнаха към него, самодоволното му изражение подсказа на Роби, че той се наслаждава на всяка секунда, прекарана под светлината на прожекторите. Дейвис седна на мястото си, отвори куфарчето си, извади някакви документи и започна да ги прелиства с важен и съсредоточен вид.

Роби се извърна и видя Пит Кланси да го гледа злобно. Младият мъж вдигна ръка, посочи с показалец към Роби, използва палеца си като петле на въображаем револвер и го простреля в главата.

Уил Роби не му обърна никакво внимание. От видяното дотук бе стигнал до извода, че Пит не е в състояние да уцели нищо, което се намира на повече от една крачка, независимо дали използва пистолет или юмрук.

Забеляза, че Сара Чизъм се взира в него. Изглеждаше разтревожена, а в погледа й се четеше безмълвна молба. Предположи, че се страхува думите й да не станат публично достояние, кимнах леко с надеждата това да я успокои. Когато вдигна глава, видя, че баща й е вперил очи в него. После погледна към дъщеря си и й каза нещо. Сара пребледня и наведе глава. Господин Чизъм отново погледна Роби с изражение, което, меко казано, бе злобно и не подхождаше на божи служител.

Роби извърна глава, когато Тагърт отвори вратата, която охраняваше, и той се появи.

Дан Роби бе облечен в оранжев затворнически гащеризон, същата дреха, в която несъмнено и други арестанти се бяха появявали в неговата зала. Бялата му коса беше сресана грижливо, лицето му бе избръснато, а едрото му тяло изглеждаше все още внушително. Вървеше с изправени рамене въпреки белезниците и веригите на краката.

Тагърт и още един униформен полицай го съпроводиха до мястото на защитата, свалиха му белезниците и той седна. Носеше очила с телени рамки. Виждаха се изпъкналите вени по едрите му загорели от слънцето ръце. Постави ги свити в юмруци върху износения дървен плот на масата пред себе си.

Роби видя Дейвис да извръща глава и да поглежда към мъжа, когото съвсем скоро щеше да обвини в убийство, от дистанцията между двете маси. Роби не виждаше физиономията на прокурора, но не се съмняваше, че тя изразява едва прикрито злорадство.

Тагърт погледна часовника си, направи крачка назад и обяви:

— Моля, станете! Нейна чест Джудит Бенсън.

Всички станаха и в същия миг вратата в дъното на съдебната зала се отвори. Появи се висока жена с широки рамене, посребрена къса коса и очила с дебели стъкла. Тя измина уверено разстоянието до съдийската маса и се отпусна с достойнство на коженото си кресло.

— Седнете! — нареди Тагърт в мига, в който тогата на съдия Бенсън докосна кожената седалка.

— Обявете делото, моля — каза Бенсън с делови тон.

Тагърт взе папката си и изрече на висок глас:

— Щатът Мисисипи срещу Даниъл Роби по обвинение в предумишлено убийство на Шърман Кланси. Това е предварително изслушване.

Тя остави папката и отстъпи крачка назад.

Съдия Бенсън огледа залата и спря поглед първо на Дейвис, после на Дан Роби. Изглеждаше озадачена.

— Обвиняемият не разполага ли с адвокат? — попита тя.

Дейвис стана от мястото си.

— Ваша Чест, въпреки енергичните протести на щата обвиняемият се отказа от правото си на адвокат и реши да се защитава сам.

Бенсън не изглеждаше доволна от отговора. Обърна се към Дан Роби и каза:

— Господин Роби, разбирате ли, че обвиненията срещу вас могат да ви оставят зад решетките до края на живота ви или дори да ви донесат смъртна присъда?

Дан Роби се изправи и заяви:

— Да, разбирам.

И въпреки това не желаете да бъдете защитаван от адвокат?

— Убеден съм, че мога да си бъда най-добрият адвокат, Ваша Чест.

— Не се съмнявам в способностите ви на юрист, но искам да разберете, че най-настоятелно ви препоръчвам да потърсите независим правен съвет. Както добре знаете, ако не сте в състояние да си го позволите, щатът ще ви назначи служебен защитник.

— Разбирам това, но държа на решението си.

— Ще се върнем отново на този въпрос, господин Роби, но по-късно. Как ще пледирате?

— Невинен — отвърна незабавно Дан Роби.

Тя се обърна към прокурора.

— Обвинението?

Дейвис застана пред масата си, за да могат всички да го виждат по-добре, и каза с ръце в джобовете:

— Ваша Чест, всички тук познават Дан Роби. Той е дългогодишен член на адвокатската колегия на щата Мисисипи. Както добре знаете, прекара доста време и на стола, на който седите в момента.

Съдия Бенсън не скри раздразнението си.

— Можем да пропуснем урока по история, господин Дейвис. Събрали сме се само за предварително изслушване. Обвиняемият пледира невинен. Искам да чуя вашата позиция относно освобождаването му под гаранция.

— Настояваме обвиняемият да не бъде пускан на свобода, Ваша Чест. Смятаме, че той трябва да остане в ареста до началото на процеса.

Бенсън го изгледа подозрително.

— Осъзнавам сериозността на обвиненията, но да разбирам ли, че отхвърляте каквато и да било гаранция?

— Да, Ваша Чест, точно така.

Тя погледна към Дан Роби.

— Господин Роби, ще отговорите ли?

Дан Роби прочисти гърлото си и каза:

— По-голямата част от живота си, Ваша Чест, съм прекарал именно в Кантрел. С това място ме свързват здрави връзки. Съпругата ми и малкото ми дете живеят тук. Домът ми с тук, работата ми също. Нямам криминално минало, не съм глобяван дори за превишена скорост. Няма опасност да се укрия и намирам определянето на разумна гаранция за напълно уместно, независимо от сериозността на обвиненията, които категорично отхвърлям.

— Господин Дейвис? — попита Бенсън. — Какво ще отговорите?

— Съгласен съм по всички пунктове с обвиняемия, Ваша Чест. Може би не съм се изразил правилно.

— Очевидно не сте! — отвърна Бенсън с укорителен тон.

— Не смятам, че съществува опасност обвиняемият да се укрие. Но смятам, че за неговата сигурност е по-добре да изчака в ареста началото на процеса.

Бенсън повдигна вежди.

— Смятате, че в ареста е по-безопасно? Можете ли да обясните това?

— Трябва да призная, Ваша Чест, че получихме заплахи за живота на обвиняемия.

Прокурорът извади няколко листа от куфарчето си и помоли за разрешение да се приближи до съдийската маса. Получи го и показа на съдията въпросните страници. Тя ги прочете бавно и му ги върна.

— Смятате ли тези заплаха за реални?

— Да.

— Разбирате ли, че заплахите, отправени към обвиняемия, не означават непременно, че той трябва да остане зад решетките? Щатът е длъжен да го защити срещу подобни престъпни заплахи, независимо от обвиненията срещу него.

— Разбира се, че е така, Ваша Чест, но трябва да бъдем и практични. Кантрел не е голям град с много полицейски служители, които денонощно да охраняват обвиняемия. Искрено съм обезпокоен за неговата безопасност, за да може да се изправи пред съда по повод повдигнатите срещу него обвинения. Не бих искал освобождаването му под гаранция да подтикне други да извършат престъплението, за което той е обвинен. Надявам се, че разбирате дилемата, пред която съм изправен.

Бенсън се поколеба за пръв път и погледна към Дан Роби.

— Господин Роби, имате ли какво да добавите?

— Само едно. Че съм в състояние да се грижа за себе си, Ваша Чест. Ако някой иска да нарани мен или близките ми, нека хубаво си помисли, защото действията, които предприеме, няма да доведат до очаквания от него резултат.

След тези думи Дан Роби се обърна и огледа цялата зала. Когато погледът му попадна върху сина му, се спря, но само за секунда. После продължи нататък, преди той да седне на мястото си.

Бенсън кимна и каза:

— Ще обмисля аргументите и на двете страни. Докато взема решение, обвиняемият остава под надзора на щата Мисисипи.

Тя удари чукчето, стана и излезе през вратата, от която бе дошла, без да даде на Тагърт възможност да извика: „Моля, станете!“.

Дан Роби бе поведен към страничния изход в мига, в който голямата врата се отвори и на прага се появи Виктория. Беше облечена в черно с блуза и пола, която едва стигаше до коленете. Обувките й на висок ток също бяха черни.

Всички я зяпнаха, включително Дан Роби. Двамата съпрузи впериха погледи един в друг, после той се обърна и полицаите го изведоха. Вратата се затвори зад гърба му.

Дейвис напъха документите си в куфарчето и също се взря във Виктория, която стоеше вцепенена на прага, явно изненадана, че изслушването е приключило толкова бързо. Прокурорът хвърли поглед към Роби и се усмихна.

Виктория си тръгна още преди присъстващите да станат от местата си и да се насочат към вратата. Когато залата се опразни, Дейвис отиде при Роби.

— Е, това беше интересно — заяви единственият прокурор в Кантрел.

— За какви заплахи става въпрос? — попита Роби.

— Не мога да коментирам. Разследваме ги, разбира се. Но наистина смятам, че баща ти ще бъде в по-голяма безопасност в затвора, отколкото навън.

— Трябва да има адвокат — отвърна Роби.

Мислите му обаче бяха насочени към онова, което бе прочел в очите на баща си, когато Дан Роби го зърна. Безразличие. То бе по-болезнено, отколкото гневът например. Но нали се бе опитал да си внуши, че не се интересува от чувствата на баща си към него?

— Съгласен съм — каза Дейвис. — Разбира се, че трябва да има адвокат. Постъпва глупаво, като се отказва от тази възможност. Ако имаш някакво влияние върху него, трябва да го убедиш за адвоката. Има достатъчно пари, за да си го позволи. Трябва да тръгвам. Не забравяй поканата ми да пийнем по едно.

Дейвис си тръгна и остави Роби сам в съдебната зала.