Дейвид Балдачи
Виновните (65)

65

Уил Роби затвори обемистата папка. Намираше се в отделението на съда, в което се съхраняваха имотните регистри. Служителката го уведоми, че документите не са качени на цифров носител, и това наложи той да извърши проверката по старомодния начин: прелистваше прашните страници на дебелите папки с копия от нотариални актове, които тя му бе донесла.

Документите носеха подписите на страните по сделката. Роби изучи внимателно подписите на Хенри и Елън Барксдейл. Не можеше да се закълне, че те са автентични, но документите имаха съответните входящи номера и нотариални заверки. А това означаваше, че Хенри и Елън са дошли лично и са представили документи за самоличност, макар че всички в града ги познаваха.

Роби откри и документите по сделката, с която баща му и Виктория бяха купили имението от семейството, на което го бяха продали Барксдейл. Погледна прецизния подпис на баща си, строг и стегнат като самия него. Подписът на Виктория бе разпилян и нечетлив.

Преди да си тръгне, реши да се отбие в кабинета на служителката, възпълна жена на шейсет и няколко години, с виненочервена коса. Роби нямаше представа дали нарочно е боядисала косата си в този цвят, или нещо се е объркало, но жената бе ведра и услужлива.

Тя го уведоми, че имението е било продадено от семейство Барксдейл преди малко повече от двайсет години. Купувачи били бизнесмен и съпругата му от Батън Руж. Живели в него доста време, след което го продали на Дан Роби, тъй като остарели и решили да се преместят в по-малка къща. Доколкото знаеше, заминали за Алабама.

— Помня сделката, защото беше най-голямата в целия окръг по онова време — каза служителката.

— Познавах Лора Барксдейл — спомена Роби.

— Много добре знам. Синът ми учеше с теб. Не беше във футболния отбор, но в годината, когато спечелихте щатското първенство, мисля, че цялото училище се чувстваше част от отбора.

— Беше много специално преживяване — отвърна Роби.

— А вие с Лора не бяхте ли крал и кралица на бала?

— Да, бяхме.

Роби не се бе сещал за това много отдавна, но в съзнанието му мигом изникнаха образите на младеж в изцапана с кал и пот футболна фланелка и момиче с тясна рокля и тиара в косата. Церемонията по избор на крал и кралица на бала се бе провела между полувремената на един футболен мач. Лора го бе накарала да обещае, че няма да я изцапа, докато прекосяват терена. Все пак му бе позволила да я целуне по-късно, когато се бяха мушнали под трибуните секунди преди почивката да свърши.

Спомените го накараха да се усмихне. Когато се върна в настоящето, видя служителката да го наблюдава, ухилена до уши.

— Хубави спомени? — попита тя.

— Много хубави — отвърна Роби. — Значи семейство Барксдейл са продали имота. И какво? Напуснаха града?

— Би трябвало. Ако бяха купили къща тук, щях да разбера. Живея в Кантрел от трийсет години.

— Но нямате представа къде са отишли?

Тя поклати глава.

— Винаги съм се чудила защо продадоха имението. Смятах, че то ще остане завинаги тяхно. Нали разбирате, като наследство на децата. Та то е било собственост на Барксдейл почти двеста години!

— И оттогава не сте виждали никого от тях?

— Е, видях Емит Барксдейл.

Роби зяпна от учудване.

— Наистина ли? Кога?

— Преди няколко дни.

Роби впери поглед в нея.

Преди няколко дни?! Тук?

— Да. Тъкмо изкачвах стъпалата пред съдебната палата, а той слизаше по тях.

— Сигурна ли сте, че е бил той?

— Не знам дали си спомняте Емит, но той беше висок и красив и имаше най-сините очи, които някога съм виждала. Знам, че са минали двайсет години и косата му бе оредяла, но мога да се закълна, че беше той.

— Разговаряхте ли с него?

— Тъкмо се канех да го поздравя, и ме спря една колежка, защото искаше да ме пита нещо. Когато приключихме, Емит вече си беше отишъл.

— Но сте сигурна, че излизаше от съдебната палата?

— Абсолютно.

— Имате ли представа защо е бил тук?

— Мога да попитам. Не съм единствената служителка в сградата.

— А ще го направите ли?

Жената излезе и се върна след няколко минути.

— Явно е правил същото като теб. Преглеждал е нотариалните актове.

— По-конкретно?

— Поискал е същите папки.

— За „Дъбовете“?

— Точно така.

— Благодаря.

— За нищо. Напред, „Пантери“! — отвърна тя, припомнила си призива, с които местните насърчаваха отбора на гимназията.

Роби излезе от съдебната палата и видя Рийл, подпряна на колата си.

— Видях автомобила ти. Реших, че си в съда и преглеждаш нотариалните актове.

— Изкопчихте ли нещо от Пит?

— Ако е виновен за смъртта на Сара, е наел някой друг да го направи. По това време е пиел и е правил секс в Ню Орлиънс.

— Много секс правят тия хора тук — отбеляза той.

— Ще ти се, а? — отвърна Рийл.

Роби я погледна.

— Добре, добре — каза тя. — Опитвах се да разведря настроението. Откри ли нещо в архивите на съда?

— Чиновничката нямаше представа какво се е случило със семейство Барксдейл. Продали са имението на хората, от които са го купили баща ми и Виктория. Станало е две години след като напуснах Кантрел.

— Добре.

— Тя обаче ми каза, че е видяла Емит Барксдейл, братът на Лора, да излиза от съда преди няколко дни. Проверявал е имотните регистри. Търсил е информация за стария си дом.

Рийл го погледна смаяно.

— Защо му е да го прави? Да не би да възнамерява да го откупи?

— Нямам представа. За какво му е притрябвало?

— От носталгия?

— След толкова години? Защо не го е купил, когато предишните собственици са го обявили за продан?

— Може да не е разбрал тогава. Или да не е разполагал с парите.

— Сещаш ли се за човека, за който ти казах, че се криеше в храстите първата нощ, когато дойдох тук? Реших, че може да е Пит. Сега обаче смятам, че е бил Емит. Мъжът, когото видях, беше по-висок от Пит. И като се замисля… вероятно и по-възрастен. А Емит е с две години по-голям от мен.

— Защо му е да се промъква в имението?

— Не знам.

— Роби, да не би в градината да има заровени трупове? Нали Барксдейл са продали имението и повече никой не ги е виждал?

— Убиваш някого и го заравяш с надеждата новите собственици да не забележат прясно изкопаната пръст? Как ти се струва това?

— Нямам представа каква е вероятността. За пръв път идвам в Мисисипи.

— Невъзможно е — отвърна Роби.

— Какво е твоето обяснение? — попита раздразнено Рийл.

— Нямам такова.

— Тогава не отхвърляй моето с лека ръка. Ако семейство Барксдейл е замесено по някакъв начин в последните събития… каква ли е връзката?

— Връщаме се към въпроса, който обсъждахме и преди. Ами ако Кланси е шантажирал някого от семейство Барксдейл?

— Това може да бъде мотив за убийството му.

Роби въздъхна.

— След толкова години?

— Възможно е изнудването да е започнало неотдавна.

— Това предполага, че Кланси е знаел къде са се преместили Барксдейл.

— Възможно е.

— Става прекалено сложно, Джесика.

— Може би ние го правим да изглежда прекалено сложно. Но ако Емит е бил в града, нищо чудно да знае какво се е случило.

— Така е, но нямаме представа къде да го открием.

— Ти каза, че се навъртат край „Дъбовете“. Жената го е видяла да излиза от съда. Значи не се крие. Може да се появи отново.

Роби помълча малко и сбърченото му чело се изглади. Явно му бе хрумнало нещо. Извади снимката на Уендъл и децата.

— Уендъл е починал на шейсет и няколко.

— Добре.

— А с Хенри Барксдейл бяха почти връстници. От едно поколение с баща ми.

— Чакай малко, да не би да казваш, че…

Роби вдигна снимката.

— Ами ако Хенри Барксдейл е направил тази снимка?