Дейвид Балдачи
Виновните (25)

25

— Време е, помощник-шериф Тагърт — каза Роби.

Стоеше пред бюрото й в участъка.

— Роби, не знам какво да ти кажа. Баща ти…

— Баща ми е загазил, някакви хора го заплашват и той няма да напусне килията, докато не приключи процесът. Мисля, че мога да му помогна. Но не мога да го направя, ако не поговоря с него.

— Той каза…

— Знам какво е казал. Ти какво щеше да направиш, ако ставаше въпрос за твоя баща? Щеше ли да се откажеш и да се прибереш у дома с подвита опашка?

Роби предположи, че тези думи ще попаднат право в целта. Тя забарабани с пръсти по бюрото, после стана, откачи връзка ключове от колана си и каза:

— Ако нещо се обърка, ще кажа, че си ми ги взел със сила, и ще си понесеш последствията. Ясно?

— Ясно.

Шийла отключи стоманената врата и го поведе по тесен коридор, който завършваше с друга стоманена врата. Отключи и нея с друг ключ и се озоваха в ареста. Вратите на килиите изглеждаха солидни. Тя го отведе до последната вляво. Почука на вратата и каза:

— Господин съдия, имате посетител.

Шийла погледна Роби, посочи го с пръст и изрече по-тихо:

— Десет минути. Това е.

Отвори вратата и той влезе в килията. Секунда по-късно Шийла я затвори зад гърба му и заключи. Роби чу тежките стъпки на помощник-шерифа да се отдалечават по коридора.

В следващия миг Роби залитна към стената. Едната му скула се удари в тухлите и той усети как мястото започва да се подува.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — кресна Дан Роби в ухото на сина си.

Макар и трудно, Роби се освободи от хватката на баща си, мина му в гръб, изви ръката му нагоре, но недостатъчно, за да го нарани.

— Ще се успокоиш ли? — попита тихо той. — Или да я счупя?

— Казах им, че не искам да те виждам.

— Само че аз съм тук. Можем ли да поговорим?

— Упражняваш насилие върху мен!

— Действам при самозащита. Ти се нахвърли пръв. Ще останем ли в тази глупава ситуация, или ще се захванем с нещо по-смислено?

— За начало можеш да ми пуснеш ръката!

Роби освободи баща си и отстъпи крачка назад. Дан разтри ръката си и попита рязко:

— Защо си тук?

— Чух, че си загазил.

— Загазвал съм много пъти през последните двайсет и две години. Но ти не се появи нито веднъж.

Дан седна на леглото си, което даде възможност на Роби да го огледа по-добре. Баща му бе на шейсет и четири. Все още бе по-висок от сина си, все така слаб и строен, с широки рамене и добре оформени мускули. Косата му бе напълно побеляла и започнала да оредява, а лицето му бе загрубяло от живота близо до океана.

— Така е — каза Роби.

— Защо сега?

— Може да е свързано повече с мен, с житейския етап, на който се намирам, отколкото с теб.

— Добре, видя ме. Поговорихме. А сега си върви.

Дан обърна гръб на сина си.

— Ти ли уби Шърман Кланси?

Баща му не каза нищо.

— Ако не си го убил, а аз мисля, че не си, тогава човекът, който го е направил, е все още на свобода. Може да е същият, който е убил Джанет Чизъм.

Баща му не наруши мълчанието си.

— Мислех си, че един морски пехотинец и съдия не би искал убиецът или убийците да се измъкнат безнаказано.

— Не искам, но това не е моя работа, нали? Не съм в положение да мога да открия истинския убиец.

— Затова съм тук.

Баща му се обърна.

— Ти? — присмя се Дан. — Защо си мислиш, че можеш да направиш каквото и да било? Къде беше досега? Какво направи с живота си?

— Разни работи.

— Въобразяваш си, че можеш да се появиш тук след толкова години и да…

— Оставих ти телефонен номер, на който да се свържеш с мен — прекъсна го Роби. — Веднага щом пристигна на мястото, закъдето се бях запътил. Това беше преди двайсет и две години. — Помълча и добави: — Не се обади нито веднъж.

— Че защо да го правя? Ти напусна дома си. Изниза се посред нощ като проклет страхливец, какъвто винаги си бил. Не можа да се изправиш срещу мен и да ме погледнеш в очите!

— Доколкото си спомням, ти самият си напуснал дома си, когато си бил на седемнайсет, излъгал си за възрастта си и си постъпил в морската пехота. Връщал ли си се някога в родния си дом? Защото не си спомням да си го споменавал.

— Това не ти влиза в работата!

Роби не му обърна внимание и продължи:

— Винаги съм се чудил защо не познавам дядо си. Защо никога не си го споменавал? Да не би да те е спуквал от бой? Да те е обиждал всеки божи ден? Защото, ако го е правил, с теб имаме много общо.

Дан Роби погледна сина си, застанал в другия край на тясната килия.

— Затова ли си дошъл? Да си намериш отдушник? Да сриташ задника ми, за да се почувстваш мъж в собствените си очи?

— Знам, че съм мъж. Не ми е необходимо да си търся отдушник или да ти сритам задника, за да докажа каквото и да било.

— Тогава защо си тук? — сопна се Дан.

— Защото си в беда. А аз помагам на хора, които са в беда. Дори да не го заслужават.

— Да не би да си станал самарянин? — попита саркастично баща му.

— Не мисля, че онези, които ме познават, биха ме описали по този начин.

Настъпи продължително мълчание.

— Ти ли уби Шърман Кланси?

— Ако го бях убил, едва ли щях да си призная точно пред теб.

— Смяташ ли, че Виктория е спала с него?

— Не се бъркай в живота ми!

— Вече съм отседнал в, „Дъбовете“.

Дан бе на ръба отново да се нахвърли на сина си.

— Забранявам ти да стъпваш в дома ми! Нямаш никакво право!

— Не мисля, че някой ще те послуша, особено след като задникът ти търка наровете.

— Няма да остана вечно в ареста.

— Така е. Осъдят ли те, ще те изпратят в щатския затвор. Съмнявам се, че там е толкова комфортно. Между другото, трябва да си вземеш адвокат.

— Действам pro se. Знаеш ли изобщо какво означава това?

— Да, латински израз, който означава глупак. Ще поразпитам наоколо и ще ти намеря адвокат.

— Няма да правиш нищо подобно, момче.

— И ще защитя семейството ти от сериозни заплахи.

Дан понечи да каже нещо, но се спря. Погледна предпазливо сина си.

— Сериозни заплахи ли?

— Да, вече срещнах няколко души, които представляват заплаха. Освен това срещнах други хора, които смятат, че въпросните сериозни заплахи може да произхождат от много опасен източник. Ако е така, едва ли ги е грижа кого точно ще убият. На кого предпочиташ да повериш закрилата им? На полицията в Кантрел?

— Да не мислиш, че си по-добър? — попита презрително баща му.

— Не мисля. Знам, че съм по-добър. С това си изкарвам прехраната, татко. — Роби нави ръкава си и му показа раната от изгарянето. — Понякога нещата се объркват. Но продължаваш напред. Сега знам, че Тай е мой брат, и ще им трябва цяла армия, за да минат през мен.

Баща му огледа стройното му мускулесто тяло, но извърна поглед, явно неудовлетворен.

— Знаеш ли изобщо да боравиш с оръжие? Защото всички тук знаят.

— Ти си вторият човек в Кантрел, който ми задава този въпрос — отвърна Роби. — Отговорът е „да“. Знам да боравя с оръжие по-добре от всеки човек, когото ще срещнеш през живота си.