Дейвид Балдачи
Виновните (20)

20

Роби се върна в „Дъбовете“, където взе душ и се преоблече. Слизаше по стълбите, когато Виктория излезе от стаята на Тайлър, понесла момченцето на ръце. Все още бе облечена с пеньоар.

— Излизаш ли? — попита го тя изненадана. Още е рано.

— Реших да сляза в града, да пия кафе и да отида в съдебната зала. Едва ли са останали много свободни места. — Погледна я изпитателно и попита: — Реши ли дали ще дойдеш?

— Още не — призна тя, избегна погледа му и изтри някакво петънце от бузата на Тайлър. — Присила може да ти приготви закуска.

— Благодаря. Не съм гладен.

Роби излезе навън, качи се в колата и потегли. Хвърли поглед назад към къщата и видя Виктория и Тайлър да го гледат от прозореца на горния етаж. Присила правеше същото от долния стаж.

Той отиде в града, намери закусвалня и седна на барплота, където си поръча две чаши кафе, купичка с овесени ядки и голяма курабийка. Провери съобщенията си. Никакви вести от Синия, но Роби го бе помолил да потърси информация едва преди няколко часа. Дори Синия се нуждаеше от време, за да извърши своите вълшебства.

Огледа останалите клиенти в заведението. Всички го бяха зяпнали още с влизането му, а сега мнозина продължаваха да му хвърлят крадешком любопитни погледи. Клиентелата бе по-разнообразна от очакваното — бели, чернокожи, латиноамериканци. Повечето бяха мъже и почти всички с работни дрехи. Предположи, че онези, които носеха костюми, вероятно работят в съда или в някоя банка.

Не видя Пит Кланси и приятелите му, което беше добре. Следващия път, когато решаха да му се нахвърлят, можеха да се появят въоръжени, а Роби бе оставил пистолета си в колата, тъй като отиваше в съдебната зала.

Един от мъжете в костюми се надигна от масата си в задната част на салона. Роби следеше движенията му в огледалото насреща. Видя го да се приближава бавно към барплота. Беше висок към един и осемдесет, отпуснат, с къса кафеникава коса, започнала да побелява, прецизно разделена на път и фиксирана с лак. Носеше памучен раиран костюм с жилетка, яркочервена вратовръзка и бяла риза с колосана яка. Това съчетание създаваше илюзията, че някой е разпорил гърдите му с нож. Той спираше по пътя си, за да потупа дружески един, да поздрави друг, да размени няколко думи с трети. Никой не изгаряше от желание да се здрависва с него.

Когато той спря до Роби и сложи ръка на рамото му, Уил вече знаеше кой е. Беше отгатнал по полюшващата се походка. Тя не се бе променила от гимназията.

— Здравей, Обри — каза той.

— По дяволите, Уил, радост за уморените ми очи отвърна провлачено Обри Дейвис, но на висок глас.

Роби бе сигурен, че изнася това представление пред местните, за да увеличи броя на потенциалните си гласоподаватели, когато се кандидатира за щатския конгрес.

Той се настани на стола до Роби и разкопча сакото си. Повика с пръст сервитьорката и миг по-късно тя постави пред него чаша черно кафе.

— Благодаря ти, скъпа — каза Дейвис, преди да се извърне и да погледне Роби. — Къде, за бога, беше през пялото това време, Уил?

— Занимавах се с това-онова.

— Май замина веднага след като завършихме гимназия, нали?

— Нещо подобно.

— Сигурно знаеш какво работя — каза Дейвис без излишна скромност.

— Чух.

— Предполагам, че причината да се върнеш не е тайна. Тъжен ден за семейство Роби. Тъжен ден. Аз съм първият, който ще го признае.

Роби отпи от кафето си, докато гледаше право пред себе си.

— Зависи от изхода на процеса.

— Разбира се, разбира се. Справедливостта ще възтържествува, о, да, непременно. И това ще продължи, докато аз съм прокурор на Кантрел.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото очакваш. Имам предвид, да се опиташ да осъдиш съдия, пред когото си се изправял много пъти. Надявам се, че не откриваш конфликт на интереси.

Дейвис се усмихна, макар усмивката да не стигна до очите му. Запали цигара без филтър, която извади от джоба на сакото си заедно с метална запалка, гравирана с инициалите му. Издуха дима през ноздрите си и изтръска пепелта в чинийката.

— Да, радвам се, че винаги успявам да видя голямата картина. Дреболиите не ме интересуват. Не изпитвам удоволствие от факта, че ще обвиня баща ти в съдебната зала, сигурен съм, че го знаеш. Но това ми е работата, а аз изпълнявам съвестно задълженията си. — Махна с ръка към клиентите в заведението. — Това очакват от мен всички тези гласоподаватели, които ме избраха на този важен пост — каза и почука с пръсти по барплота. Нищо по-малко.

— Ще го пуснеш ли под гаранция?

— Не мога да обсъждам това с теб. Но аз съм справедлив човек, винаги съм бил такъв. — Издиша още дим и изтръска още пепел. — Успя ли да го видиш?

Нещо в гласа му подсказа на Роби, че знае истината.

— Ще го видя днес.

Гласът на Дейвис спадна с една октава, сякаш се опитваше да спечели доверието му. И да прояви искрена загриженост.

— Как е новата ти майка? Чух, че си отседнал при нея. Това е чудесно. Сигурен съм, че тя оценява… подкрепата ти.

Клюките тук се разнасят по-бързо, отколкото по интернет, помисли си Роби.

— Държи се — каза той.

— Аха. Тя е страхотна жена. Всички го знаят. Женен съм щастливо от петнайсет години, но не съм сляп, нали така? — Засмя се, но в следващия миг стана сериозен. — Искам да кажа, че ако баща ти загази… не казвам, че непременно ще загази, но ако това все пак се случи, тя ще се оправи. Още е млада и красива. Ще си намери някой друг. — Дейвис заговори по-тихо и се наведе още по-близо до Роби. — Искам просто да споделя безпокойството си. — Замълча и се покашля леко. — Трябва да внимава с кого прекарва времето си. — Той направи физиономия, сякаш бе лапнал нещо отвратително на вкус. — Шърм Кланси? Сега ще трябва да обвиня убиеца му и да приложа закона в цялата му строгост, разбира се, и няма да се поколебая да го направя. Но това не означава, че харесвах Шърм. Напротив, никак не го харесвах. Виктория е направила лош избор. Много лош избор. Може да поговориш с нея за това. Знам, че докарваше баща ти до… — Дейвис замълча и въздъхна тежко. — Е, видяхме докъде го докара. Толкова жалко. Толкова жалко, по дяволите. Обикновено не ругая. Мамка му, та аз съм настоятел в баптистката църква. — Той потупа Роби по рамото и каза със заговорнически тон: — Като стана дума за Кланси, чух, че си се натъкнал на Пит и някои от приятелите му. Не се тревожи за това. Познавам Пит, луда глава е. Но реши ли да повдигне обвинение срещу теб, остави всичко на мен. Аз ще се погрижа.

Роби забеляза, че прокурорът не спомена как точно ще се погрижи.

Дейвис се изправи на стола си и дръпна от цигарата си, видимо доволен от своя монолог. Роби просто допи кафето си, тъй като прецени, че всеки коментар от негова страна само ще удължи тази среща. Юристите са специалисти в заимстването на чужди думи, в изваждането им от контекста, в манипулирането и използването им като оръжие срещу човека, който ги е изрекъл. Роби убиваше с куршуми. Този човек правеше същото, но с помощта на съществителни, глаголи и някое прилагателно от време на време.

— Колко време ще останеш в нашия прекрасен град, Уил?

— Колкото е необходимо.

— Тук процедираме доста бързо. С божията помощ щяхме да приключим процеса на О Джей Симпсън за не повече от няколко дни. Затова мисля, че няма да се наложи да чакаш дълго.

Последва нов облак дим и ново тръскане на пепел. Дейвис се ухили и смени темата:

— Помниш ли щатския шампионат?

— Сетих се за него едва след като се върнах тук.

— Накарахме града да се гордее с нас, нали?

Дейвис бе дълбока резерва в отбора и излезе на терена едва в последните минути на финалната среща. Кантрел водеше с толкова голяма разлика, че треньорът реши да пусне всички, които не бяха играли, за да им даде възможност да се докоснат до славата. Роби не бе имал нищо против. Въпреки страхотния резултат мачът бе протекъл доста трудно и цялото му тяло бе в синини и контузии. Впоследствие бе разбрал, че второто полувреме е играл с мозъчно сътресение и счупен палец.

— Да, така е.

— Били Фалконър не е никак добре. Помниш ли го?

— Най-добрият ляв защитник в целия щат. Възнамерявам да му отида на гости, докато съм тук.

— Браво, браво! — каза Дейвис, угаси цигарата си и стана. — Приятен ден, Уил. Какво ще кажеш да пием по едно някой път? Имам домашно уиски, от което ще ти излязат сълзи на очите.

Засмя се и потупа Роби по гърба, след което напусна закусвалнята, като се усмихваше и помахваше на клиентите.

Роби плати сметката си и излезе след него. Пет пари не даваше за подигравките на Дейвис. Мислеше само за едно. Съвсем скоро щеше да се срещне с баща си за пръв път от двайсет и две години. А това го плашеше повече от всичко останало.

За човек като Уил Роби подобна констатация говореше много.