Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (9)

7

— Хайде де! — провикна се Рей отдолу и погледна часовника си за пети път през последните няколко минути. — Ще закъснеем!

Сякаш понеделниците не бяха достатъчно стресиращи, ами Магс беше прекарала вечерта при сестра си и нямаше да се прибере до обяд, така че на него му се наложи да го играе соло за двадесет и четири часа. Рей беше — неразумно, както се оказа — позволил на Том и Кейт да останат до късно миналата вечер, за да гледат филм, и в седем и половина тази сутрин се наложи да извади от леглото принципно ранобудната си дъщеря. Сега беше осем и тридесет и пет и трябваше да се размърдат. Рей беше повикан в девет и половина в офиса на началничката на полицията и с това темпо все още щеше да се намира до стълбището и да крещи на децата.

— Раздвижете се! — Инспекторът отиде при колата си и запали двигателя, като остави предната врата отворена. Люси прелетя през нея, а несресаната й коса падна върху лицето й. Момичето се плъзна на мястото до баща си. Тъмносинята й училищна пола беше намачкана, а единият от чорапите, които стигаха до коленете, вече беше смъкнат до глезена й. Цяла минута по-късно Том се затътри към колата, ризата му беше разпасана и се вееше на вятъра. Държеше вратовръзката в ръката си и нямаше никакво намерение да си я слага. Момчето растеше изключително бързо и носеше новата си височина някак си странно, главата му постоянно беше наведена, а раменете увиснали.

Рей отвори прозореца си.

— Вратата, Том.

— А? — Младежът погледна към баща си.

— Входната врата? — Рей стисна юмрук. Как ги изтърпяваше Магс, без да изгуби търпение, не можеше да си представи. Списъкът с нещата, които трябваше да направи, изведнъж изникнаха в ума му, определено можеше да мине и без воденето на децата в училище днес.

— О — Том се върна и затвори входната врата с трясък. Качи се на задната седалка. — Защо Люси е отпред?

— Мой ред е.

— Не е.

— Е!

— Достатъчно! — изръмжа баща им.

Никой не проговори и за петте минути, които им бяха необходими да стигнат до основното училище на Люси, кръвното налягане на Рей се беше нормализирало. Паркира мондеото на зигзагообразните жълти линии, изпрати дъщеря си до класната й стая, целуна я по челото и се върна точно навреме, за да види как една жена записва номера на колата му.

— О, това сте вие! — заяви тя, когато Рей спря до нея. Тя размаха показалеца си. — Би трябвало да давате по-добър пример, инспекторе!

— Съжалявам — извини се той. — Спешна работа. Знаете как е.

Остави жената да чука с химикала по тетрадката си. Гадна учитело-родителска мафия, помисли си Рей. Разполагаха с прекалено много време, това беше проблемът.

— Така — започна инспекторът и погледна към мястото до себе си. Том се беше наместил на него, веднага след като Люси тръгна, и се взираше, без да мигне, през прозореца. — Как е училището?

— Добре.

Учителката на Том беше казала, че макар нещата да не ставаха по-зле, не ставаха и по-добре. Двамата с Магс отидоха на среща с нея, за да чуят тирада за дете, което няма приятели, не прави повече от критичния минимум в ученето и никога не излиза на преден план.

— Госпожа Хиксън каза, че имате тренировки по футбол всяка сряда след училище. Харесват ли ти?

— Не особено.

— Едно време бях доста добър, може би част от таланта ми е дошла при теб, а? — Дори без да поглежда към Том, Рей знаеше, че момчето завъртя очите си, и потръпна, когато осъзна колко много звучи като собствения си баща.

Синът му си сложи слушалки в ушите.

Рей въздъхна. Пубертетът беше превърнал сина му в сумтящ, некомуникативен тийнейджър. Започваше да се тревожи за деня, в който дъщеря му щеше да бъде застигната от същото. Един родител не трябваше да има любимци, но Люси му беше слабост. Дори на девет, тя продължаваше да го търси за прегръдка и да го моли да й прочете приказка. Още преди юношеските проблеми да бяха почукали на вратата, Том и Рей бяха кръстосали шпаги. Прекалено еднакви, казваше Магс, макар той да не виждаше подобна прилика.

— Можеш да ме оставиш тук — каза синът му и откопча колана си, докато колата още се движеше.

— Намираме се на две пресечки от училището ти.

— Татко, всичко е наред. Ще повървя. — Детето посегна към дръжката и за момент Рей си помисли, че просто ще отвори вратата и ще скочи през нея.

— Добре, схванах! — Мъжът отби, без да обръща внимание на пътната маркировка за втори път тази сутрин. — Знаеш, че ще пропуснеш проверката, нали?

— Чао.

Том затръшна вратата и се плъзна между колите, за да мине от другата страна. Какво, за Бога, се беше случило с неговия мил и забавен син? Дали тази темерутщина беше преход към един тийнейджър… или към нещо повече? Рей поклати глава. Човек си мислеше, че в сравнение със сложните криминални разследвания отглеждането на деца е лесна работа, но предпочиташе да разпитва заподозрени, отколкото да разговаря със сина си. С тях поне можеше да се разбере и да си поговори. Благодареше на Бог, че Магс щеше да прибере децата от училище.

Когато стигна до централата, вече беше забравил за Том. Не му бяха необходими големи усилия, за да се сети за какво го вика началничката на полицията. Случаят с блъснатото дете се влачеше вече шест месеца и разследването беше ударило на камък. Рей седна на стола пред покрития с дъб офис и секретарката му се усмихна.

— Тъкмо приключва един телефонен разговор — обясни жената. — Няма да се бави много.

Началникът на полицията се казваше Оливия Рипон, брилянтна, но и ужасна жена. Тя бързо се беше изкачвала по стъпалата на йерархията и беше началник на полицията в Ейвън и Съмърсет от седем години. В един момент имаше възможност да стане следващият комисар, но по лични причини беше решила да остане, където си беше, и да се забавлява, като прави на нищо старшите офицери на месечните им срещи. Оливия беше от онези жени, родени да носят униформи, тъмнокестенявата й коса беше прибрана в голям кок, а масивните й крака — под дебели черни панталони.

Рей изтри длани в крачолите на панталона си, за да се увери, че са напълно сухи. Беше чул слух, че началникът веднъж спрял повишението на един обещаващ офицер до инспектор, защото потните длани на бедния човечец не вдъхвали доверие. Рей не знаеше дали тази история е истина, но нямаше намерение да рискува. Принципно можеха да се справят със заплатата му на инспектор, но живееха доста скромно. Магс все още обмисляше възможността да стане учител, но той беше направил сметката, че ако получеше още две повишения, щяха да разполагат с повече пари, без да се налага тя да работи. Рей се сети за сутрешния хаос и сметна, че съпругата му и бездруго вече прави повече от достатъчно — не трябваше да започва работа само за да могат да си позволят някои глезотии.

— Вече можете да влезете — съобщи секретарката.

Инспекторът си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Добро утро, госпожо.

В помещението беше тихо, началничката си водеше някакви бележки с кривия си почерк, нейна запазена марка. Рей се замота покрай вратата, като се преструваше, че се възхищава на безбройните грамоти и фотографии, които покриваха стените. Тъмносиният килим беше по-дебел и по-мек от онзи в останалата част от сградата. Една голяма конферентна маса беше заела половината от стаята. В другия край Оливия Рипон стоеше зад голямо кръгло бюро. Най-накрая жената спря да пише и погледна към посетителя си.

— Искам да приключиш случая във Фишпондс.

Ясно беше, че няма да му бъде предложено да седне, затова Рей избра стола, който се намираше най-близо до Оливия и въпреки това се намести. Тя вдигна едната си вежда, но не каза нищо.

— Мисля, че ако разполагаме с още малко време…

— Имаше достатъчно — отвърна началничката. — Пет месеца и половина, ако трябва да бъдем точни. Унизително е, Рей. Всеки път, когато „Поуст“ публикува някой от твоите така наречени ъпдейти, това напомня на хората за случай, който полицията не е успяла да разреши. Съветник Люис ми се обади миналата нощ: той иска случаят да бъде приключен, както и аз.

Рей усети надигащия се в него гняв.

— Не беше ли точно Люис, който се възпротиви на предложението на гражданите скоростта в града да се намали до тридесет километра в час?

Беше ударил в десетката и Оливия го изгледа студено.

— Приключвай го, Рей.

Известно време двамата се гледаха един друг над гладкото бюро от орех, без да изричат и дума. Изненадващо, първа се пречупи началничката. Тя се беше облегнала в стола си и беше скръстила ръце.

— Ти си изключително добър полицай, Рей, и твоята упоритост е оценена. Но ако искаш да се изкачваш нагоре, трябва да приемеш, че полицейската работа е свързана също толкова с политиката, колкото и с разследването на престъпления.

— Разбирам ви чудесно, госпожо. — Рей се опита да прогони раздразнението от гласа си.

— Добре — отвърна Оливия, махна капачката на писалката си и се пресегна за следващия документ. — Значи се разбрахме. Случаят ще бъде приключен днес.

* * *

За първи път Рей беше доволен от трафика, който не му позволяваше да стигне бързо до Службата за криминални разследвания. Не изгаряше от нетърпение да каже на Кейт и се чудеше защо точно това го тревожи. Може би, защото тя беше нова в СКР и предполагаше, че няма да е особено щастлива да закрие едно разследване, в което бяха вложени толкова труд и усилия. Дребния щеше да се примири.

Веднага след като пристигна в участъка, ги повика в офиса си. Първа дойде Кейт, в ръката си носеше чаша с кафе, която остави близо до компютъра му. Там стояха три други, всяка от тях наполовина пълна със студена черна течност.

— От миналата седмица ли са?

— Да, чистачката отказва да ги мие вече.

— Не съм изненадана. Можеш да си ги миеш сам, нали знаеш? — Кейт седна, а Дребния влезе през вратата и кимна за поздрав към Рей.

— Помните ли колата, която Брайън и Пат забелязаха на видеозаписите? — започна жената, веднага след като сержантът се настани на един стол. — Онази, която, изглежда, бързаше да се разкара нанякъде.

Рей кимна.

— Не успяхме да разберем какъв модел е, затова ми се иска да я занеса на Уесли. Ако не друго, поне можем да я махнем от списъка си с доказателства.

Уесли Бартън беше анемичен, невзрачен тип, който някак си беше спечелил правото да бъде експерт по видеонаблюдение. Работеше от едно мазе без прозорци в безлична къща на Редленд Роуд, където използваше внушително количество оборудване, за да подобри качеството на видеозаписите, докато не станеха годни за доказателства. Рей предполагаше, че Уесли е чист, предвид факта, че работи с полицията, но имаше нещо в цялата тази работа, което го караше да настръхва.

— Съжалявам, Кейт, но не мога да отпусна пари за това — отвърна инспекторът. Въобще не му се искаше да й казва, че всичките й усилия щяха да бъдат за нищо. Уесли беше скъп, но беше доста добър, и Рей беше впечатлен от градивното мислене на служителката си. Не му се искаше да си го признае, но през последните седмици беше позанемарил работата си по случая. Цялата тази история с Том го разсейваше и за момент изпита истинско възмущение от сина си. Не беше редно да позволява на личния си живот да се отразява върху работата му, особено по време на такъв сериозен случай като този. Не че вече имаше значение, след като началничката на полицията беше казала тежката си дума.

— Сумата не е голяма — възпротиви се Кейт, — говорих с него и…

Рей я прекъсна:

— Не мога да одобря никакви разходи — обяви твърдо той.

Дребния го изгледа — беше от достатъчно дълго време на тази работа, за да знае какво ще последва.

— Началничката ми каза да закрия случая — обясни инспекторът, като не отлепяше поглед от служителката си.

Последва кратка пауза.

— Надявам се си й казал къде да си го завре. — Кейт се засмя, но никой не се присъедини към нея. Погледна първо Рей, а после и Дребния и усмивката й застина. — Сериозни ли сте? Просто така ще се откажем?

— Няма от какво да се отказваме — отвърна инспекторът. — Няма какво друго да сторим. Не стигна доникъде с проследяването на фара за мъгла…

— Има десетки непроверени номера на автомобили — заяви Кейт. — Няма да повярваш колко много механици не си водят отчетност на работата. Това не означава, че няма да успея да ги издиря, просто се нуждая от още време.

— Забрави — отговори внимателно Рей. — Трябва да знаеш кога да спреш.

— Направихме всичко възможно — намеси се Дребния, — но търсим игла в купа сено. Нямаме номер, нито цвят, нито модел: нуждаем се от повече, Кейт.

Инспекторът беше благодарен за подкрепата на сержанта.

— А ние не разполагаме с повече — каза той. — Затова се налага да теглим чертата на това разследване. Разбира се, ако изникне нещо ново, ще подновим случая, но дотогава… — Млъкна, защото осъзна, че звучи като някой от началниците си.

— Става въпрос за политика, нали? — попита Кейт. — Началничката казва скачайте и ние питаме колко високо?

Рей осъзна колко сериозно приема тя този случай.

— Стига, Кейт, достатъчно дълго си на тази служба, за да си наясно, че понякога трябва да се взимат трудни решения. — Внезапно спря, защото не искаше да я поучава. — Виж, вече почти шест месеца работим по случая и не разполагаме с нищо съществено, заради което да продължим. Нямаме свидетели, нямаме улики, нищо. Можем да хвърлим всичките средства на света и пак няма да имаме сериозни следи. Съжалявам, но имаме други случаи, други жертви, за които да се борим.

— Дори опита ли се? — попита детективката, бузите й бяха почервенели от яд. — Или просто се примири?

— Кейт — стрелна я предупредително Дребния, — успокой се.

Детективката не му обърна внимание и погледна предизвикателно към Рей.

— Предполагам, че трябва да се грижиш за повишението си. Няма да е особено разумно да се противиш на началничката, нали?

— Това няма нищо общо! — Инспекторът се опита да запази самообладание, но отговорът му беше по-твърд, отколкото възнамеряваше.

Двамата се гледаха известно време. С периферното си зрение видя, че Дребния го наблюдава с притаен дъх. Вероятно очакваше да каже на Кейт да се разкара. Да си спомни, че е детектив в натоварената Служба за криминални разследвания и че ако шефът й кажеше, че един случай е приключен, то тогава наистина е приключен. И точка. Отвори уста, но не успя да изрече нищо.

Проблемът беше, че жената имаше право. Рей не желаеше да затваря случая за убитото дете и избягалия шофьор повече от нея и имаше времена, когато щеше да се изправи пред началничката и да се бори за него, както Кейт се бореше с него сега. Може би беше загубил същността си или може би служителката му беше права: прекалено много желаеше да получи повишението.

— Трудно е, когато си вложила много труд, знам — започна нежно той.

— Не става въпрос за труда — Кейт посочи към снимката на Джейкъб на стената, — а за това малко момченце. Просто не ми се струва редно.

Рей си спомни майката на детето, седнала на дивана, с лице, погълнато от мъката. Не можеше да оспори твърдението на Кейт, затова не се опита да го прави.

— Наистина съжалявам. — Прочисти гърлото си и се опита да се съсредоточи върху нещо друго. — С какво разполагаме? — въпросът беше насочен към Дребния.

— Малкълм е в съда от цяла седмица по случая „Грейсън“ за тежка телесна повреда в Куинс Стрийт — прокуратурата ще търси присъда. Аз работя по случай, предоставен ми от „Грабежи“, а Дейв помага на инициативата против носене на ножове. Днес е в колежа и осъществява общественополезен труд.

Сержантът изрече термина, все едно беше мръсна дума, и Рей се засмя.

— Трябва да влизаме в крак с времето, Дребен.

— Можеш да говориш на тези хлапета, докато посинееш — започна мъжът, — но това няма да ги спре да носят остриета в себе си.

— Може и така да е, но поне сме опитали. — Рей надраска някаква напомняща бележка в бележника си. — Ще ме осведомиш как вървят нещата утре сутринта преди срещата, нали? Искам лекциите за носенето на ножове да съвпаднат с училищните празници. Нека се опитаме да съберем колкото се може повече хлапета от улицата.

— Смятай го за сторено.

Кейт се взираше в пода и чоплеше кожичките на ноктите си. Дребния я бутна нежно по ръката и тя се обърна към него.

— Сандвич с бекон? — попита я тихо той.

— Няма да ме накара да се почувствам по-добре — отвърна жената.

— Няма — съгласи се сержантът, — но аз ще се почувствам по-добре, ако цяла сутрин не приличаш на булдог, който е лапнал оса.

Кейт го дари с половинчата усмивка.

— Ще се видим там.

Последва мълчание и Рей осъзна, че детективката чака Дребния да излезе. Той изпрати сержанта, затвори вратата, върна се на бюрото си, седна и кръстоса ръце на гърдите си.

— Добре ли си?

Кейт кимна.

— Искам да се извиня, не трябваше да ти говоря така — каза тя.

— Чувал съм и по-лошо — отвърна инспекторът с усмивка на лице. Детективката не му отвърна със същото и той осъзна, че не е в настроение за шеги. — Знам, че този случай означава много за теб.

Кейт погледна отново към снимката на Джейкъб.

— Имам чувството, че съм го предала.

Рей усети как се размеква. Наистина беше така, бяха предали Джейкъб, но едва ли жената щеше да се почувства по-добре, ако й го кажеше.

— Даде всичко от себе си — каза й той. — Няма как да направиш повече.

— Не беше достатъчно, нали? — Тя се обърна към инспектора и той поклати глава.

— Не. Не беше достатъчно.

Кейт си тръгна от офиса му и затвори вратата след себе си. Рей удари силно по бюрото. Химикалът му се търкулна и падна на пода. Облегна се в стола и скръсти ръце зад главата си. Усещаше косата си рядка. Затвори очи. Изведнъж се почувства много стар и много изморен. Замисли се за старшите офицери, с които се сблъскваше всеки ден: повечето бяха по-стари от него, но имаше и по-млади, които се стремяха към по-високите постове и нямаха спирка. Разполагаше ли с необходимите сили да се съревновава с тях? Въобще искаше ли?

Преди години, когато се присъедини към полицията, всичко му се струваше изключително просто. Затваряй лошите и дръж добрите в безопасност. Събирай доказателства за наръгвания и нападения, изнасилвания и нанесени телесни повреди, дай своя принос за превръщането на света в едно по-добро място. Но наистина ли правеше това? През повечето дни беше затворен в офиса си от 8 сутринта до 8 вечерта и излизаше навън само когато зарежеше документацията си; беше принуден да следва бюрократщината дори когато тя беше против всичко, в което вярваше.

Рей погледна към досието на Джейкъб, което беше претъпкано с безполезни проучвания и разпити. Спомни си горчивината, изписана на лицето на Кейт, и разочарованието й, че не се беше опънал на началничката на полицията. Ненавиждаше се, че мнението й за него се беше променило. Думите на началничката още ехтяха в ушите му, но Рей знаеше, че няма смисъл да се противи на преките заповеди, независимо от чувствата на Кейт. Взе досието на Джейкъб и без да се колебае, го прибра в най-долното чекмедже на бюрото си.