Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (8)

6

Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Хората препускат по хлъзгавите тротоари; преминаващите коли заливат обувките им с вода. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.

Празен път.

Джейкъб бяга.

Пищят мокри спирачки, чува се тупване на петгодишно дете в предното стъкло, тялото му се завърта, преди да се стовари върху пътя. Изцапано предно стъкло. Под главата на Джейкъб се образува локва кръв. И малко облаче от дъха му.

Писъкът нарушава съня ми и аз се стряскам. Слънцето още не е изгряло, но лампата в спалнята е включена: не мога да издържам мрака около себе си. Сърцето ми тупти бързо в гърдите ми. Концентрирам се, за да забавя дишането си.

Вдишвам и издишвам.

Вдишвам и издишвам.

Тишината по-скоро ме потиска, отколкото ме успокоява, ноктите ми се забиват в дланите и оставят червени полумесеци в кожата, докато чакам паниката да отмине. Сънищата ми стават все по-реални, по-ярки. Виждам го. Чувам болезнения удар на главата му в асфалта…

Кошмарите не започват веднага, но веднъж дошли, нямат намерение да си ходят. Всяка вечер лежа в леглото, боря се със съня и разигравам разни сценарии в главата си, като в онези детски книжки, където читателят избира края. Стискам здраво очите си и се разхождам в алтернативния си завършек: онзи, в който се прибираме пет минути по-рано или пет минути по-късно. Онзи, в който Джейкъб още е жив и даже в този момент спи в кревата си, а тъмните му мигли са се отпуснали върху закръглените му бузки. Но в крайна сметка нищо не се променя. Всяка вечер се насилвам да се събуждам по-рано, сякаш като прекъсна кошмарите си, някак си ще променя реалността. Явно вече съм свикнала, защото от седмици насам се събуждам по няколко пъти на вечер от удара на малкото телце в бронята и от собствения си безпомощен писък, когато се претъркулва и пада на мокрия асфалт.

Превърнала съм се в отшелник, затворена между каменните стени на тази вила, който не се отдалечава повече от селския магазин, за да си купи мляко, и който преживява само на хляб и кафе. Три пъти вземах решението да посетя Бетан в караванния парк и три пъти променях това решение. Ще ми се да успея да намеря сили, за да отида. Отдавна не съм имала приятелка и отдавна имам нужда от такава.

Стягам лявата си ръка в юмрук, след което разпъвам пръстите си, които са се схванали, докато съм спала. Болката не ме притеснява вече, но нямам никакво усещане в дланта си и два от пръстите ми са вкочанени. Стискам ръка, за да изгоня чувството за пробождащи ме иглички. Трябваше да отида в болницата, разбира се, но ми се струва толкова незначително в сравнение с онова, което се случи с Джейкъб; струва ми се, че тази болка е напълно заслужена. Вместо това просто превързвам раната, доколкото това ми е възможно, и всеки ден стискам зъби, когато премахвам превръзката от наранената кожа. Малко по малко нараняването зараства: линията на живота на дланта ми е скрита завинаги под слой от белези.

Измъквам се от купчината с одеяла на леглото ми. Тук, горе, няма отопление и стените лъщят от влага. Бързо навличам долнището на анцуг и тъмнозелен пуловер, под чиято яка оставям косата си затъкната, и тръгвам надолу. Студеният под ме кара да изохкам и бързо нахлузвам маратонките си, преди да дръпна резето и да отключа предната врата. Винаги съм ставала рано, заедно със слънцето, за да работя в ателието си. Чувствам се изгубена без работата си, макар да се лутам наоколо с желанието да получа нов живот.

Предполагам, че през лятото ще има туристи. Не точно в този час и вероятно не толкова близо до вилата ми, но на плажа със сигурност. Сега обаче всичко наоколо ми принадлежи и самотата е успокояваща. Слабото зимно слънце се катери по скалния връх и в локвите, които са се образували по целия крайбрежен път, се забелязва леден отблясък. Започвам да бягам и дъхът ми оставя малки облачета зад гърба ми. Никога не съм бягала в Бристол, но тук бягам с километри.

Улавям ритъма, който е в синхрон със сърцето ми, и се насочвам към морето. Маратонките ми издават странни звуци върху каменистата повърхност, но от ежедневните си тренировки съм свикнала да не им обръщам внимание. Пътеката, която води към плажа, ми е толкова добре позната, че мога да вървя по нея със завързани очи. Изминавам последните няколко метра с подскоци и се озовавам на мокрия пясък. Бягам бавно покрай брега, докато поредицата от скали не ме води към морето.

Морето се е отдръпнало и е оставило зад себе си линия от плавен и боклуци, които стоят върху пясъка като мръсен пръстен около вана. Отдалечавам се от скалите, ускорявам крачка и бягам в плитчините, мокрият пясък гали краката ми. Навеждам глава, за да се предпазя от хапещия вятър, и бягам настръхнала покрай брега, докато дробовете ми не започват да горят и не чувам кръвта да пищи в ушите ми. С наближаването на края на пясъка отсрещната скала надвисва над мен, но вместо да забавя крачка, аз затичвам по-бързо. Вятърът шиба косата ми в лицето и аз клатя глава, за да я махна оттам. Бягам още по-бързо и частица от секундата, преди да се размажа в приветстващата ме грамада, протягам ръце пред себе си и удрям длани в студения камък. Жива. Будна. В безопасност от кошмарите.

Адреналинът се оттегля от тялото ми и аз започвам да треперя. Тръгвам по същия път обратно към дома си. Мокрият пясък е погълнал отпечатъците от краката ми и не е оставил никаква следа от спринта ми между скалите. До крака ми има парче дърво. Взимам го и мързеливо започвам да дълбая канал около мен, но брегът се затваря около него още в мига, в който преместя инструмента си. Разгневена, се премествам няколко крачки по-навътре към земята, където пясъкът е по-сух, и очертавам друг кръг с пръчката си. Сега е по-добре. Изпитвам внезапната нужда да напиша името си тук, също като някое малко дете по време на ваканция, и се усмихвам на това си детинско желание. Дървото е тежко и хлъзгаво, но въпреки това довършвам буквите и се отдръпвам настрана, за да се насладя на творението си. Странно е да видя името си написано с такива големи букви и някак си безсрамно. Бях невидима толкова дълго време, а какво съм сега? Скулптор, който не прави скулптури. Майка без дете. Буквите не са невидими. Те крещят: достатъчно силно, за да бъдат видени от скалите. Усещам едновременно страх и вълнение. Поемам риск, но се чувствам добре.

* * *

На върха на скалите една жалка ограда напомня на хората да не се доближават прекалено близо до ронещия се край. Не обръщам внимание на знака и прескачам тела, за да застана на сантиметри от прага. Пясъкът постепенно се превръща от сив в златист, докато слънцето се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и името ми започва да танцува в средата на плажа, като по този начин ме предизвиква да го запечатам, преди да се е скрило.

Ще го снимам, преди приливът да дойде и да го погълне, ще снимам момента, в който се бях почувствала смела. Бягам обратно към вилата за фотоапарата. Усещам стъпките си по-леки и осъзнавам, че причината за това е, защото бягам към нещо, а не от него.

Първата снимка не става особено хубава. Центрирането не е добро, буквите са прекалено далеч от брега. Връщам се долу и изпълвам пясъка с имена от миналото си, преди вълните да ги направят отново част от мократа повърхност. Пиша още имена на плажа: герои от книги, които съм чела като дете или такива, които харесвам поради звученето им. Изваждам фотоапарата, приклякам ниско до пясъка, докато си правя експерименти с ъглите, снимам буквите първо с прибоя, после със скалите, с отрязък от синьото небе. Най-накрая изкачвам стръмната пътека до върха на скалата, за да направя последните си снимки. Заставам внимателно на ръба и обръщам гръб на страха, който ме е обзел. Плажът е покрит с имена в най-различни размери, също като драсканиците на някой луд, но вече виждам как приливът започва да ближе буквите и да надига пясъка от мястото му. Довечера, когато дойде отливът, плажът отново ще е чист и тогава мога да започна отначало.

Нямам представа колко е часът сега, но слънцето е нависоко, а на фотоапарата си имам стотина снимки. Мокрият пясък е полепнал по дрехите ми и щом докосвам косата си, усещам, че се е втвърдила от солта. Нямам ръкавици и пръстите ми са болезнено премръзнали. Смятам да се прибера и да си взема една гореща баня, след което да кача изображенията на лаптопа и да видя дали някои от тях стават за нещо. Чувствам прилив на енергия; за първи път от злополуката насам имам някаква цел.

Насочвам се обратно към вилата, но когато стигам до разклонението на пътя, се разколебавам. Представям си Бетан в магазина на караванния парк и начина, по който ми напомня за сестра ми. Чувствам носталгия по дома и преди да съм си променила решението, се насочвам към приятелката си. Какво да измисля, за да оправдая посещението си? Нямам никакви пари в себе си, така че не мога да се престоря, че съм отишла за мляко и хляб. Мога да задам някакъв въпрос, но не измислям нищо съществено. В крайна сметка каквото и да кажа, Бетан ще разбере, че е просто извинение. Ще ме помисли за жалка.

Решителността ми се изпарява още преди да съм извървяла стотина метра, и когато стигам до караванния парк, спирам. Поглеждам към магазина и виждам една фигура на прозореца — не мога да преценя дали е на Бетан и не чакам, за да разбера. Обръщам се и хуквам да бягам към вилата.

Стигам до „Блейн Кеди“ и изваждам ключовете от джоба си, но когато поставям ръка на вратата тя се помръдва лекичко и осъзнавам, че не е заключена. Тя е стара и механизмът не е изправен: Йестин ми показа как да я издърпвам и под какъв ъгъл да завъртам ключа, за да заключа, но понякога ми отнема десет минути или повече, докато се опитвам. Наемодателят ми остави номера си, но той не знае, че аз изхвърлих мобилния си телефон. Във вилата има телефонна линия, но няма апарат, така че ще ми се наложи да отида до Пенфейш, за да се обадя от някоя телефонна кабина и да видя дали ще дойде да я оправи.

Стоя вътре само от няколко минути, когато някой чука на вратата.

— Джена? Аз съм, Бетан.

Обмислям възможността да застина и да се направя, че ме няма, но любопитството ми надделява и изпитвам вълнение, когато отварям. Колкото и да търся спокойствие, се чувствам самотна в Пенфейш.

— Донесох ти пай. — Бетан държи покрита с кърпа чиния и влиза вътре, без да чака поканата ми. Оставя я в кухнята до кухненската печка.

— Благодаря ти. — Искам да подхвана разговор, но Бетан просто се усмихва. Тя сваля тежкото си вълнено палто и това ме кара да се съвзема. — Желаеш ли чай?

— Ако ще правиш — отвръща гостенката ми. — Мислех си да дойда да те видя как се справяш. Чудех се дали ще ме посетиш ти, но знам какво е когато се местиш на ново място. — Тя оглежда вилата и спира да говори — дневната не се различава по никакъв начин от момента, в който Йестин ме разведе наоколо.

— Нямам много — съобщавам засрамена.

— Всички тук сме така — отговаря развеселена Бетан. — Важното е да ти е топло и да се чувстваш добре.

Докато гостенката ми говори, аз се трудя в кухнята, правя чай, радостна съм, че ръцете ми вършат нещо, след което сядаме на чамовата маса с чашите си.

— Как ти се струва „Блейн Кеди“?

— Чудесна е — отвръщам аз. — Точно от каквото имах нужда.

— Малка и студена ли имаш предвид? — пита Бетан и се засмива, което кара чаят да излезе от чашата и да я залее. Тя бърше пръстите си в панталоните и течността потъва в тъмно петно върху бедрото й.

— Нямам нужда от много място, а огънят е достатъчно топъл. — Усмихвам се. — Наистина ми харесва тук.

— Каква е твоята история, Джена? Как така се озова в Пенфейш?

— Мястото е красиво — отвръщам вяло, увивам ръце около чашата си и поглеждам към нея, не желая да срещна питащия й поглед. Тя не ме притиска.

— Наистина е така. Има много по-лоши места, на които можеш да живееш, макар че тук е доста пусто по това време на годината.

— Кога отваряте караваните?

— На Великден — отвръща Бетан. — Тогава всичко заработва. Няма да познаеш мястото. През октомври работата намалява. Ако семейството ти идва на гости и се нуждае от място, където да отседне, само ми кажи — и бездруго тук не можеш да побереш никого.

— Много мило от твоя страна, но не очаквам никой да ми идва на гости.

— Нямаш ли семейство? — Бетан ме поглежда право в очите и аз не мога да отместя поглед.

— Имам сестра — признавам си, — но вече не си говорим.

— Каква е причината за това?

— О, обичайните сестрински проблеми — отвръщам лековато. Дори сега виждам разгневеното лице на Ив, която ме умолява да я послушам. Бях прекалено горда, осъзнавам аз, прекалено заслепена от любов. Вероятно ако бях послушала сестра си, нещата щяха да са различни сега.

— Благодаря ти за пая — казвам аз. — Много мило от твоя страна.

— Глупости — отвръща Бетан, необезпокоена от смяната в темата. Облича палтото си и няколко пъти увива шал около врата си. — За какво са съседите? Ще те чакам скоро да се отбиеш до караванния парк, за да пием чай.

Това не е въпрос, но кимам. Тя ме поглежда с наситено кафяви очи и отново се чувствам като дете.

— Ще дойда — казвам аз. — Обещавам. — И наистина го мисля.

Бетан си тръгва, а аз изваждам картата памет от фотоапарата си и прехвърлям снимките на лаптопа. Повечето от тях не са хубави, но няколко са уловили по перфектен начин написаното в пясъка на фона на бясното зимно море. Слагам чайника на кухненската печка, за да направя още чай, но губя представа за времето и час по-късно осъзнавам, че водата още не е завряла. Поставям ръка върху нея, за да установя, че е ледена. Отново е изгаснала. Обработката на снимките ме е погълнала толкова много, че не съм забелязала, че температурата в помещението е спаднала. Зъбите ми започват да тракат и не мога да ги спра. Поглеждам към пилешкия пай на Бетан и стомахът ми изръмжава от глад. Последния път, в който печката изгасна, ми бяха необходими два дни, за да я запаля отново. Сърцето ми се стяга при мисълта, че трябва да повторя това упражнение.

Укорявам се. Кога станах толкова жалка? Кога изгубих способността си да взимам решения, да решавам проблеми? По-добра съм от това.

— Точно така — изричам на глас и думите ми звучат по странен начин в празната кухня. — Да се захващам за работа.

Слънцето изгрява над Пенфейш, преди да успея да се стопля отново. Колената ме болят от часовете, прекарани на кухненския под, а в косата си имам мазни петна. Въпреки всичко изпитвам радост от постижението си, каквато не съм изпитвала от доста време. Слагам пая на Бетан в печката, за да го стопля. Не ми пука, че не е най-подходящата храна за вечеря или че гладът ми е отминал. Сядам на масата и се наслаждавам на всяка една хапка.