Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (12)

10

— Ах, помислих си, че си ти! — Бетан ме настига на пътя за Пенфейш, останала е без дъх, а палтото й се вее на вятъра.

— Тръгнала съм към пощата. Радвам се, че се натъкнах на теб — имам новини.

— Какви са те? — Изчаквам приятелката ми да си поеме дъх.

— Вчера дойде търговски представител на една от компаниите за поздравителни картички — обяснява ми тя. — Показах му фотографиите ти и той смята, че биха станали чудесни картички от тях.

— Наистина ли?

Бетан се засмива.

— Да, наистина. Помоли да принтираш няколко и обеща да ги вземе следващия път, когато ни посети.

Не мога да спра широката усмивка, която започва да се появява върху лицето ми.

— Това са чудесни новини, благодаря ти.

— Аз определено ще ги изложа в магазина си. В интерес на истината можеш да си направиш уебсайт и да качиш в него няколко фотографии онлайн, а аз ще добавя контактите в нашия пощенски списък. Много хора искат да имат красиви снимки от мястото, на което са били на почивка.

— Ще го сторя — обещавам й аз, макар да нямам абсолютно никаква представа как да си направя уебсайт.

— Можеш да пишеш и послания, не само имена, нали? „На добър час“, „Поздравления“, такива неща?

— Да, бих могла. — Представям си цяла поредица от картичките ми, изложени във витрина, разпознаваеми от наклоненото „Д“, което смятам да използвам за лого. Без име, само инициал. Така самоличността ми ще остане в тайна. Трябва да започна да правя нещо, за да изкарвам някакви пари. Разходите ми са малки — почти нищо не ям — но съвсем скоро спестяванията ми ще привършат, а нямам никакъв друг източник на доходи. А и ми липсва работата. Гласът в главата ми се присмива и аз се насилвам да го потисна. Защо да не започна друг бизнес? Защо хората да не си купуват фотографиите ми, както си купуваха скулптурите ми?

— Ще го направя — обещавам аз.

— Е, в такъв случай, всичко е решено — отвръща доволна Бетан. — Накъде си се запътила?

Бяхме пристигнали в Пенфейш, без да разбера това.

— Мислех си, че мога да проуча крайбрежието малко повече — обяснявам аз. — Да снимам и други плажове.

— Няма да намериш по-хубав от този в Пенфейш — казва приятелката ми и си поглежда часовника. — След десет минути тръгва автобус за Порт Елис — мястото не е лошо за целта ти.

Когато споменатият автобус пристига, се качвам на него доволна. Празен е и аз сядам колкото се може по-далеч от шофьора, за да избегна всякакви разговори с него. Продължаваме напред по тесни пътища и наблюдавам как морето се отдалечава, след което отново го търся, когато наближаваме крайната си цел.

* * *

Тихият път, на който автобусът спира, е хванат като в капан между каменни стени, които като че ли продължават напред по цялото протежение на Порт Елис, няма тротоари, затова се налага да вървя по пътя към онова, което се надявам, че е центърът на селото. Ще разгледам наоколо, след което ще се насоча към брега.

Торбата е наполовина скрита от живия плет, тя е черна и вързана на възел в горната си част. Изхвърлена е в плитката канавка отстрани на пътя. Едва не я подминавам, смятам, че е боклук, оставен от почиващите.

Но тогава тя помръдва, едва забележимо.

Толкова неуловимо, че смятам, че съм си въобразила, че може би вятърът е набръчкал найлона. Навирам се в живия плет и хващам торбата, в която според мен има нещо живо.

Падам на колене и развързвам възела. Зловонната миризма на страх и екскременти ме удря в носа и аз започвам да повръщам, но се опитвам да прогоня гаденето, когато виждам двете животни вътре. Едното кутре не помръдва, кожата на гърба му е издрана от неспокойното, шаващо куче до него, чието скимтене е едва доловимо. Изхлипвам и взимам живото пале, увивам го в палтото си. Непохватно се изправям на крака и се оглеждам наоколо, след което се провиквам към един мъж, който е на стотина метра от мен на пътя.

— Помогнете! Моля ви, помогнете!

Мъжът се отклонява от маршрута си и се насочва в моята посока, изглежда необезпокоен от паниката ми. Човекът е стар и гърбът му е превит, което доближава брадичката му до гърдите.

— Има ли ветеринар тук? — питам аз, когато мъжът е достатъчно близо да ме чуе.

Старецът поглежда към кутрето, което се е укротило в палтото ми, а после и към черната торба на пътя. Изцъква с език и бавно поклаща глава.

— Синът на Алън Матюс — отвръща той. Извива глава, вероятно за да ми покаже къде мога да открия този син, и вдига черната торба със зловещото съдържание. Следвам го и усещам топлината от кученцето да се разстила по гърдите ми.

Ветеринарната клиника е малка бяла сграда в края на платното със знак над вратата, който гласи „Ветеринарна клиника на Порт Елис“. Вътре в чакалнята една жена стои на пластмасов стол с котешки кош в скута си. Помещението мирише на дезинфектант и на куче.

Рецепционистката повдига поглед от компютъра си.

— Здравейте, господин Томас, какво можем да направим за вас?

Спътникът ми поздравява и оставя черната торба на плота.

— Тази жена е намерила две кученца, хвърлени в канавката — отвръща мъжът. — Срамота. — Навежда се над мен и ме потупва нежно по ръката. — Те ще ви помогнат — казва той и напуска клиниката, като на излизане кара звънчето над вратата да звъни ентусиазирано.

— Благодарим ви, че ги доведохте.

Рецепционистката носи бадж върху светлосинята си туника, на който в релефно черно е изписано името „Меган“.

— Много хора не биха го сторили, сещате се.

Ключовете се люлеят на ремък, който е натъпкан със значки на животни в ярки цветове и благотворителни игли за вратовръзки, от тези, които носят сестрите в детското отделение. Жената отваря торбата и в същия миг пребледнява, след което дискретно се изпарява.

Секунди по-късно една врата в чакалнята се отваря и Меган ми се усмихва.

— Желаете ли да доведете този мъник тук? Патрик ще ви види веднага.

— Благодаря ви. — Следвам жената в помещение със странна форма и разположени в ъглите рафтове. Отсреща има кухненски плот и малка мивка от неръждаема стомана, където някакъв мъж си мие ръцете със зелен сапун, като се сапунисва чак до лактите.

— Здравейте, аз съм Патрик. Ветеринарят — добавя той, след което се засмива. — Но вероятно вече сте се сетили, че е така. — Патрик е висок мъж — по-висок е от мен, което не е обичайно — с мръсноруса коса, която не е сресана в точно определен стил. Под синята си престилка е облечен в дънки и риза на квадрати, чиито ръкави са навити, усмихва се и виждам, че зъбите му са равни и бели. Предполагам, че е в средата на тридесетте си години, може и малко по-стар.

— Казвам се Джена. — Отварям палтото си, за да извадя кутрето в бяло и черно, което е заспало и издава тихи, сумтящи звуци. Явно травмиращата кончина на брат му не му е повлияла особено.

— Какво си имаме тук? — пита ветеринарят и взима нежно животинчето от ръцете ми. Това действие събужда кучето, то потреперва и се дърпа уплашено от човека. Патрик ми го подава отново. — Бихте ли го държали на масата? — пита ме той. — Не искам да го обърквам още повече. Ако някой мъж го е сложил в торбата, вероятно ще мине време, преди да започне отново да им се доверява. — Прокарва ръце над кутрето, а аз приклякам и му шепна утешителни думи в ухото, без да ми пука какво си мисли Патрик за безсмислиците ми.

— Каква порода е? — питам аз.

— Смесена.

— Смесена? — Изправям се, но продължавам да държа стабилно кучето, което се е отпуснало, благодарение на внимателния преглед на Патрик.

Ветеринарят се ухилва.

— Сещате се: по малко от тук, по малко от там. Предимно шпаньол, бих казал аз, ако съдя по тези уши, но Бог знае какво е останалото. Може би коли, дори малко от териер. Нямаше да ги захвърлят, ако бяха породисти, това е сигурно. — Патрик вдига кучето и ми го подава да го гушна.

— Колко ужасно — казвам аз и вдишвам от топлината на малкото животинче. То навира носа си във врата ми. — Кой би сторил подобно нещо?

— Ще съобщим на полицията, но шансовете да открият някого са прекалено малки. Всички си мълчат, имам предвид хората наоколо.

— Какво ще се случи с този мъник? — питам аз.

Патрик прибира ръцете си надълбоко в джобовете на престилката и се навежда над мивката.

— Можете ли да го задържите?

Мъжът има тънки бели линии в ъгълчетата на очите си, все едно постоянно мижи срещу слънцето. Вероятно прекарва доста време навън.

— Предвид обстоятелствата, при които сте го намерили, едва ли някой ще дойде да си го потърси — казва Патрик, — а ние вече нямаме място в приюта. Ще ни помогнете изключително много, ако го вземете при вас. Прилича ми на добро пале.

— О, Боже, не мога да се грижа за куче! — заявявам аз. Не мога да се отърся от мисълта, че всичко това се е случило само защото съм дошла в Порт Елис днес.

— Защо не?

Колебая се. Как да му обясня, че около мен се случват лоши неща? Бих се радвала да имам същество, за което да се грижа отново, но в същото време това ме ужасява. Ами ако не мога да се справя? Ами ако се разболее?

— Даже не знам дали хазяинът ми ще се съгласи — казвам най-накрая.

— Къде живеете? В Порт Елис ли?

Поклащам глава.

— В Пенфейш. В една вила недалеч от караванния парк.

Виждам блясък в очите на Патрик.

— Да не сте наели мястото на Йестин?

Кимам. Вече не се изненадвам, че всички го познават.

— Оставете го на мен — казва ветеринарят. — Йестин Джоунс е съученик на баща ми и разполагам с достатъчно мръсни факти за него, че да ви позволи да отглеждате и стадо слонове, ако пожелаете.

Усмихвам се. Трудно е да не го сторя.

— Мисля да се откажа от слоновете — отвръщам аз и мигновено се изчервявам.

— Шпаньолите са чудесни за деца — казва Патрик. — Имате ли си свои?

Мълчанието като че ли продължава вечно.

— Не — отвръщам най-накрая. — Нямам деца.

Кутрето се изплъзва от ръката ми и започва да ближе енергично брадичката ми. Чувствам как сърцето му бие върху моето.

— Добре — съгласявам се аз. — Ще го взема.