Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (18)

16

Сядам на кухненската маса пред лаптопа, коленете ми са свити под плетения пуловер, който някога носех в студиото си през зимните месеци. Намирам се точно до печката, но умирам от студ и скривам ръцете си в ръкавите. Още не е станало обяд, ала си наливам голяма чаша червено вино. Пиша в търсачката на компютъра, но застивам. Минаха толкова много месеци, откакто за последно се измъчвах. Няма да променя нищо — това ми е пределно ясно — ала как да не мисля за него точно в този ден?

Отпивам глътка от виното и натискам Enter.

За секунди екранът се изпълва със статии за злополуката, форуми по темата и отдаване на почит към Джейкъб. Цветът на текста на линковете показва, че съм проверила всеки един от сайтовете.

Днес, точно година след като светът ми рухна, в онлайн изданието на „Бристол Поуст“ има нова статия.

Изпускам тих стон, стиснала съм юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. След като поглъщам кратката статия, се връщам отначало, за да я прочета отново. Няма никакво развитие по случая, няма нови улики или информация за колата, само напомняне, че шофьорът се издирва от полицията за причиняване на смърт поради опасно шофиране. Последното ме отвращава и аз затварям браузъра си, но дори фоновата снимка на плажа не ме успокоява. Не съм ходила на брега от срещата ми с Патрик. Имам поръчки, които трябва да изпълня, но съм толкова засрамена от държанието си, че се притеснявам да не се натъкна на него на плажа. Когато се събудих на сутринта след срещата ни, ми се струваше нелепо, че съм се уплашила, и имах достатъчно кураж, за да му звънна и да му се извиня. Но лека-полека изгубих смелостта си, а вече минаха почти две седмици, без никакъв опит от негова страна да ми се обади. Изведнъж ми става много зле. Изсипвам виното в мивката и решавам да изведа Бо на разходка по крайбрежния път.

Вървим като че ли километри, заобикаляме носа и се насочваме към Порт Елис. Под нас се намира сива сграда, която осъзнавам, че навярно е спасителната станция, спирам се за миг и си мисля за всичките животи, спасени от доброволците, които я обслужват. Не мога да не мисля за Патрик, докато вървя по пътеката, която води до Порт Елис. Нямам никакъв план, просто продължавам напред, докато не стигам селото и не се насочвам към ветеринарната клиника. Едва когато отварям вратата и малките камбанки над нея зазвъняват, започвам да се чудя какво, за Бога, ще кажа.

— Как мога да ви помогна? — Това е същата рецепционистка, макар че не бих я запомнила, ако не бяха цветните й значки.

— Мога ли да се видя с Патрик за момент? — Сещам се, че би трябвало да има причина за посещението ми, но жената не ме пита за такава.

— Ей сега се връщам.

Стоя неловко в чакалнята, където заедно с мен са жена, малко дете и нещо в плетена кошница. Бо опъва каишката си и аз го дърпам назад.

Няколко минути по-късно чувам стъпки и Патрик се появява. Облечен е в кафяви кадифени панталони и карирана риза, косата му е пълна каша, сякаш е прокарвал пръсти през нея.

— Неща се е случило с Бо ли? — Той е любезен, но не се усмихва и аз губя част от решителността си.

— Не. Чудех са дали не може да поговорим. Само за момент.

Колебае се и започвам да си мисля, че ще каже не. Бузите ми горят и съм напълно сигурна, че рецепционистката ни гледа.

— Ела.

Следвам го до стаята, в която за първи път прегледа Бо, обляга се на мивката. Не казва нищо — няма намерение да ми помага.

— Исках да… исках да се извиня. — Усещам неприятно чувство в очите си, но си налагам да не плача.

Патрик ме дарява с крива усмивка.

— И преди са ме разкарвали, но не и с такава скорост. — Погледът му е по-мек в този момент и аз си позволявам да се усмихна едва.

— Много съжалявам.

— Направих нещо не както трябва ли? Обидих ли те?

— Не. Съвсем не. Ти беше… — Мъча се да намеря правилната дума, но накрая се отказвам. — Вината е моя, не съм много добра в тези неща.

Следва кратко мълчание, след което Патрик се ухилва насреща ми.

— Може би имаш нужда от тренировки.

Не мога да спра смеха си.

— Може би.

— Виж, имам още двама пациенти, след което приключвам. Какво ще кажеш да ти сготвя вечеря? В момента на котлона ми ври яхния и има повече от достатъчно за двама. Дори ще сложа порция за Бо.

Ако сега кажа не, никога повече няма да го видя.

— С удоволствие.

Патрик поглежда часовника си.

— Върни се след час. Ще се оправиш ли дотогава?

— Да. Така или иначе исках да направя малко снимки на селото.

— Чудесно. Значи ще се видим след малко. — Усмивката му е по-широка сега и достига очите му, които се набръчкват в ъгълчетата си. Той ме изпраща и аз срещам погледа на рецепционистката.

— Всичко наред ли е?

Чудя се за какво ли си мисли, че съм искала да се срещна с Патрик, и тогава осъзнавам, че не ми пука. Бях смела: може и да избягах, но се върнах обратно и тази нощ щях да вечерям с мъж, който ме харесва достатъчно, за да не ме отхвърли заради моята нервност.

* * *

Честотата, с която поглеждам часовника си, не кара този час да тече по-бързо, затова аз и Бо правим няколко обиколки на селото, преди да стане време да се върнем в клиниката. Не искам да влизам отново вътре и изпитвам облекчение, когато Патрик излиза навън, слага си лъскавото яке и се усмихва широко. Почесва ушите на Бо, след което се насочваме към малка къща на следващата улица от клиниката. Влизаме в дневната, където кучето ми веднага се разполага пред камината.

— Чаша вино?

— Да, моля. — Сядам, но съм нервна и почти веднага се изправям отново. Стаята е малка, но приветлива, с килим, който покрива по-голямата част от пода. От двете страни на камината има по един фотьойл и аз се чудя кой е неговият — по нищо не личи единият да е по-използван от другия. Малкият телевизор изглежда някак случайно попаднал тук, но два огромни рафта изпълват нишите до креслата. Накланям глава, за да прочета заглавията.

— Имам прекалено много книги — казва Патрик, когато се връща с две чаши с вино. Взимам едната, благодарна, че ще намеря занимание на ръцете си. — Трябва да се отърва от някои от тях, но в крайна сметка все ги задържам.

— Обичам да чета — признавам аз, — макар че не съм докоснала книга, откакто се преместих тук.

Патрик сяда в един от фотьойлите. Следвам примера му, разполагам се в другия и започвам да си играя със столчето на чашата.

— От колко време си фотограф?

— В интерес на истината, не съм такава — отвръщам аз, изненадана от собствената си искреност. — Аз съм скулптор. — Сещам се за градинското си студио: смачканата глина, парчетата от завършените скулптури, готови за доставка. — Поне някога бях.

— Не ваеш ли вече?

— Не мога. — Подвоумявам се, след което разтварям пръстите на лявата си ръка, където кожата ми е белязана през дланта и китката. — Претърпях злополука. Мога да използвам ръката си, но нямам никакво усещане в пръстите.

Патрик изсвирва тихичко.

— Бедничката. Какво се случи?

Пред очите ми изведнъж изниква онази нощ преди цяла година и аз прогонвам спомена обратно там, откъдето се е появил.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност — казвам аз. — Трябваше да внимавам повече. — Не мога да погледна към Патрик, но той умело сменя темата.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад. — Стомахът ми надига вой от възхитителната миризма, която се носи от кухнята. Следвам домакина си до изненадващо голямо помещение с чамов скрин, поставен по цялата дължина на една от стените.

— Беше на баба ми — обяснява Патрик и изключва котлона. — Родителите ми го взеха, след като почина, но те заминаха в чужбина преди две години и аз го наследих. Огромен е, не мислиш ли? Какво ли няма вътре. Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Наблюдавам мъжа, докато сипва яхния в две чинии и избърсва с кърпа плота, където е разсипал, но в крайна сметка оставя по-голямо петно след себе си.

Пренася горещите чинии до масата и слага едната от тях пред мен.

— В общи линии, яхнията е единственото, което мога да готвя — казва извинително Патрик. — Надявам се да ти хареса. — Сипва малко от храната в метална купичка. Като по команда в кухнята се появява Бо и изчаква търпеливо, докато му сложат да яде.

— Още малко, приятелче — казва Патрик, взима една вилица и започва да бърка месото, за да го охлади.

Поглеждам надолу, за да прикрия усмивката си. Човек може да си извади много изводи за хората, от начина, по който се отнасят с животните, и това ме кара да изпитвам все по-топли чувства към Патрик.

— Изглежда много вкусно — казвам аз. — Благодаря ти. — Не си спомням кога за последно някой е правил нещо за мен. Винаги аз съм готвила, чистила, подреждала. Толкова много години съм се опитвала да създам едно щастливо семейство, само за да видя как то се разпада около мен.

— Рецептата е на майка ми — отвръща Патрик. — Опитва се да разнообрази диетата ми всеки път, когато ми идва на гости. Смята, че когато не е тук, живея предимно на пица и чипс, също като баща ми.

Засмивам се.

— Тази есен ще се навършат четиридесет години, откакто са заедно — казва мъжът. — Направо не мога да си го представя, ти можеш ли?

Не мога.

— Някога бил ли си женен? — питам аз.

Погледът на Патрик помръква.

— Не. Едно време си мислех, че мога да го сторя, но нещата се объркаха.

Настъпва кратко мълчание и мисля, че виждам облекчение на лицето на домакина си, когато не продължавам да задълбавам темата.

— Ами ти?

Поемам си дълбоко въздух.

— Бях омъжена за известно време. В края на краищата искахме различни неща. — Колко по-сериозно всъщност беше всичко.

— Живееш доста изолирано в „Блейн Кеди“ — казва Патрик. — Това не те ли притеснява?

— Харесва ми. Мястото е много красиво, а и Бо е с мен да ми прави компания.

— Не ти ли става самотно, няма никакви къщи наоколо?

Сещам се за неспокойните нощи, когато се събуждам с писъци и до мен няма никой, който да ме успокои.

— Двете с Бетан се срещаме доста често — отвръщам аз.

— Тя е добра приятелка. Познавам я от години.

Чудя се колко близки са били Патрик и Бетан. Той започва да ми разказва история, когато двамата са заели лодка от бащата на Патрик, без да го питат, и са отплавали с нея.

— След няколко минути ни видяха. Баща ми беше скръстил ръце до бащата на Бетан. Знаехме, че ще имаме много неприятности, така че останахме в лодката, а те на брега. Стояхме в това положение с часове.

— Какво се случи?

Патрик се засмя.

— Предадохме се, разбира се. Върнахме се на брега и се изправихме срещу тях. Бетан беше с няколко години по-голяма от мен, така че тя отнесе повечето от порицанията, а аз бях наказан за две седмици.

Усмихвам се, докато той си спомня с весела тъга за наказанието. Представям си го като момче, с разрошена като сега коса и глава, пълна с идеи за пакости.

* * *

Празната ми чиния е заменена от ябълков пай с яйчен крем. Ароматът на гореща канела изпълва устата ми със слюнка. Загребвам крема от маслената глазура и го изяждам. Започвам да си играя с десерта, за да не изглеждам груба.

— Не ти ли харесва?

— Чудесен е — отвръщам аз. — Просто не ям сладко. — Трудно е да наруша навиците си.

— Не знаеш какво изпускаш. — Патрик изяжда десерта си на няколко хапки. — Не съм го правил аз. Едно от момичетата на работа ми го донесе.

— Съжалявам.

— Не, наистина, няма проблем. Ще го оставя да изстине и после Бо може да го излапа.

Ушите на кучето настръхват, когато чува името си.

— Той е чудесно куче — казва Патрик, — а и е щастливец при това.

Кимам в съгласие, макар Бо да има нужда от мен също толкова, колкото и аз имам нужда от него. Аз съм щастливката в случая. Патрик е забил единия си лакът в масата и брадичката му е легнала в дланта му, докато гали кучето. Отпуснат и доволен: това е един мъж, който не е изпълнен с тайни и болка.

Той вдига поглед и забелязва, че го гледам. Става ми неловко и отмествам очи, които се натъкват на нова поредица от рафтове в ъгъла на кухнята.

— Още книги?

— Не мога да се спра — отвръща ухилен Патрик. — Там са предимно готварски книги, които майка ми ми е давала през годините, макар че има и няколко криминални романа. Чета всичко със свестен сюжет.

Той започва да разчиства масата, а аз стоя и го наблюдавам.

Да ти разкажа ли една история, Патрик?

Историята на Джейкъб и злополуката. За бягството ми, защото не можех да видя друг начин да оцелея, освен да започна отначало, и за писъците всяка нощ, защото никога няма да мога да забравя случилото се.

Да ти разкажа ли тази история?

Виждам го как ме слуша и очите му се разширяват, докато му разказвам за писъка на спирачките и как главата на Джейкъб се удря в предното стъкло. Искам да се пресегне през масата и да ме хване за ръката, дори и само във въображението ми. Искам да каже, че разбира, че не е била моя вината, че може да се случи на всеки. Но той клати глава, става от масата, кара ме да си тръгна. Той е възмутен. Отвратен.

Не мога да му кажа.

— Добре ли си? — Патрик ме гледа по странен начин и за момент като че ли може да прочете мислите ми.

— Вечерята беше чудесна — казвам аз. Имам две възможности: да оставя Патрик зад гърба си или да скрия истината от него. Не искам да го лъжа, но не мога да понеса мисълта да го загубя. Поглеждам към часовника на стената. — Трябва да си вървя — казвам аз.

— Няма ли да отлетиш като Пепеляшка отново?

— Не и този път. — Почервенявам, но Патрик се усмихва. — Последният автобус за Пенфейш е в девет часа.

— Нямаш ли кола?

— Не обичам да шофирам.

— Аз ще те закарам. Изпих само една малка чаша вино — няма да е проблем.

— Няма нужда, предпочитам да се прибера сама.

Мисля, че усещам сянка на раздразнение в очите на Патрик.

— Ще те видя ли на плажа утре сутринта? — питам аз.

Мъжът се отпуска и се усмихва.

— За мен ще е удоволствие. Наистина ми беше много приятно да те видя отново, радвам се, че се върна.

— Аз също.

Патрик ми държи нещата, докато стоим в малкия коридор, и аз си закопчавам палтото. Мястото едва достига, за да си движа лактите, и близостта ме прави непохватна. Не мога да се справя с ципа.

— Дай на мен — казва той.

Наблюдавам го как внимателно поставя двете страни една до друга и дърпа ципа нагоре. Не смея да помръдна от тревога, но Патрик спира точно под брадичката ми и увива шала около врата ми.

— Ето. Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш? Ще ти дам номера си.

Притеснението му ме изненадва.

— Бих го сторила, но нямам телефон.

— Нямаш мобилен?

Едва не се разсмивам на учудването му.

— Не. Има телефонна линия във вилата за интернета, но не съм свързала апарат. Ще се оправя, обещавам.

Патрик поставя ръце на раменете ми и преди да имам възможност да реагирам, се навежда и ме целува нежно по бузата. Усещам дъха му върху лицето си и изведнъж се чувствам неловко.

— Благодаря ти — казвам аз и макар да не съм отвърнала нито адекватно, нито оригинално, Патрик ми се усмихва така, все едно съм изрекла нещо изключително. Замислям се колко е лесно да бъдеш с толкова невзискателен човек.

Закачам каишката на Бо и казвам довиждане. Знам, че мъжът ще ме изпрати с поглед и когато се обръщам в края на пътя, виждам, че все още стои на прага.