Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (19)

17

Мобилният на Рей иззвъня, докато закусваха. Люси усъвършенстваше домакинските си способности и се държеше много по-сериозно, отколкото случаят го налагаше. Върхът на езика й се подаваше от устата, докато внимателно слагаше прегорял бекон и жилави яйца в чиниите на родителите си. Том беше на гости с преспиване у приятел и нямаше да се върне преди обяд: Рей се беше съгласил с Магс, когато съпругата му каза колко е приятно синът им да завързва приятелства, но честно казано, просто се наслаждаваше на спокойствието в една къща, в която липсваха затръшванията на врати и гневните викове.

— Изглежда много вкусно, мила. — Рей извади телефона от джоба си и погледна дисплея. После видя изражението на съпругата си. — По работа е. — Зачуди се дали не беше нещо ново около операция „Сокол“ — така бяха кръстили случая с наркотиците в Крестън. Началничката беше размахвала моркова още една седмица, преди най-накрая да го хвърли в скута на Рей, с ясните инструкции да се съсредоточи върху него, дори и за сметка на останалите му задачи. Не спомена годишното възвание. Нямаше нужда.

Магс погледна към Люси, която беше погълната от подреждането на храната върху чиниите.

— Първо закуси. Моля те.

Рей неохотно натисна червения бутон на телефона и прехвърли разговора на гласовата поща. Тъкмо беше набучил хапка бекон и яйца на вилицата си, когато домашният телефон иззвъня. Вдигна го Магс.

— О, здравей, Кейт. Спешно ли е? В момента закусваме.

Изведнъж Рей се почувства много неудобно. Започна да преглежда имейлите на блекберито си, просто за да прави нещо, и да хвърля бързи погледи към съпругата си, която с позата си показваше, че не е доволна от нарушаването на личното им пространство. Защо Кейт му звънеше у дома? И то в неделя? Опита се да разбере какво казва детективката в телефонната слушалка, но не успя да чуе нищо. Добре познатото неприятно чувство, което го тормозеше през последните няколко дни, се завърна отново и Рей погледна към бекона и яйцата си без капка ентусиазъм.

Магс му подаде безмълвно телефона.

— Здрасти, Рей — поздрави го бодро Кейт, което изостри още повече терзанията му. — Какво правиш?

— Закусваме със семейството. Какво има? — Усети погледа на Магс върху себе си и осъзна, че е необичайно груб.

— Съжалявам, че те безпокоя — отвърна сухо Кейт, — но бях сигурна, че няма да искаш да чакаш до утре.

— Какво има?

— Става въпрос за блъснатото дете и избягалия шофьор. Имаме свидетел.

* * *

След половин час Рей вече беше в службата.

— С какво разполагаме?

Кейт разгледа принтирания имейл, който им беше изпратен от Полицейския оперативен център.

— Човек, който казва, че червена кола, движеща се хаотично, му е засякла пътя по същото време, в което се е случила злополуката — докладва детективката. — Мислил е да съобщи за нея, но така и не го е сторил.

Рей усети прилив на адреналин.

— Защо не се е обадил, когато търсихме свидетели в началото?

— Не е местен — обясни Кейт. — Бил е на гости на сестра си за рождения й ден — затова е толкова сигурен за датата — но се е прибрал в Борнмът същия ден и така и не е чул за случая. Мъжът е събрал две и две, когато сестра му му е споменала за възванието миналата нощ.

— Надежден ли е? — попита Рей. Свидетелите винаги бяха непредвидими. Някои хора имаха невероятна памет за подробности, други не можеха да ти кажат какъв е цветът на ризата им, преди да проверят, и дори тогава се объркваха.

— Не знам, все още не сме разговаряли с него.

— Защо, по дяволите, не сме?

— Едва девет и половина е — сопна се отбранително Кейт. — Получихме информацията, пет минути преди да ти се обадя, и сметнах, че ще искаш ти да говориш с него.

— Съжалявам.

Детективката не обърна внимание на извинението.

— Извинявам се, ако съм звучал грубо, когато се обади. Беше ми малко, сещаш се, странно.

— Всичко наред ли е?

Имаше скрит подтекст във въпроса. Рей кимна.

— Да. Просто се почувствах неудобно, това е всичко.

Погледите им се срещнаха за миг, преди инспекторът да извърне своя.

— Добре, хайде да се заемаме за работа. Искам всяка една подробност, която свидетелят може да ни осигури за колата. Модел, цвят, номер, описание на човека зад волана. Изглежда, получаваме нов шанс за този случай, нека този път си свършим работата както трябва.

* * *

— Няма си никаква шибана представа! — Рей крачеше пред прозореца в офиса си и не се и опитваше да скрие раздразнението си. — Не може да ни каже на колко години е шофьорът, дали е бял или черен… Исусе! Даже не знае дали е бил мъж или жена! — Инспекторът разтърка главата си енергично, все едно с това си действие можеше да стимулира възникването на някоя идея.

— Видимостта беше лоша — напомни му Кейт, — а и човекът е бил съсредоточен в запазването на контрола над собственото си превозно средство.

Рей не беше в настроение да оправдава свидетеля.

— Такъв човек не бива да е на пътя, щом малко дъжд му влияе по този начин. — Стовари се тежко на стола си и отпи от кафето пред него. Намръщи се, когато осъзна, че е леденостудено. — Милея за дните, в които ще имам време да изпия цяла чаша кафе — промърмори той.

— Форд от 1991 година — прочете от бележките си Кейт, — с пукнато предно стъкло. Вероятно „Фиеста“ или „Фокус“. Поне разполагаме с нещо.

— По-добре е от нищо — съгласи се Рей. — Да продължаваме нататък. Приоритизирай намирането на майката на Джейкъб. Ако — когато — хванем човека, отговорен за това, искам тя да разбере, че не сме се отказали от случая на сина й.

— Разбрано — отвърна детективката. — Добре си поговорих с класната ръководителка в училището, когато й се обадих за възванието. Ще й позвъня отново и ще се опитам да получа повече информация. Все някой трябва да е запазил връзка с нея.

— Ще накарам Малкълм да поработи върху колата. Ще пуснем проверка на всички бристолски фиести и фокуси и ще те заведа на обяд, за да прегледаме разпечатката.

Рей избута настрана онова, което Мойра смело беше нарекла паеля, и постави ръка върху купчината с книжа пред него.

— Деветстотин четиридесет и две. — Подсвирна.

— И то само в този район — каза Кейт. — Ами, ако просто е минавал оттук?

— Дай да видим дали можем да съкратим списъка малко. — Рей сгъна разпечатката и я подаде на жената. — Провери в АРРН^[1]: да речем половин час преди и след злополуката. Ще видим колко от тях са били на пътя по това време и ще започнем да ги елиминираме една по една.

— Приближаваме се — каза Кейт с блестящи очи. — Чувствам го.

Рей се ухили.

— Хайде да не прибързваме. С какво друго се занимаваш в момента?

Детективката преброи задачите си на пръсти.

— Кражба в „Лондис“^[2], поредица от нападения над азиатски таксиметрови шофьори и възможно сексуално насилие, което ще ни бъде прехвърлено от патрула. О, също така съм зачислена да водя курс за два дни следващата седмица.

Рей изпръхтя.

— Считай се за освободена от курса — отвърна той. — Прехвърли останалата си работа на мен, за да я преразпределя. Искам да работиш на пълен работен ден върху случая на Джейкъб.

— Този път официално ли? — попита Кейт и повдигна едната си вежда.

— Напълно — отвърна Рей и се ухили. — Но не се преработвай.