Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (27)

25

— Естествено, че е можела да спре! — каза Кейт, докато изминаваше краткото разстояние от бюрото до прозореца и обратно. — Толкова е студена, че ме кара да настръхвам.

— Би ли седнала? — Рей изпи кафето си и потисна една прозявка. — Изморяваш ме още повече. — Минаваше полунощ, когато двамата неохотно решиха да приключат за вечерта и да позволят на Джена да поспи малко.

Кейт седна.

— Защо мислиш, че признава всичко толкова лесно сега, след повече от година от случилото се?

— Не знам — отвърна Рей, отпусна се в стола си и качи крака си на бюрото на Дребния. — Има нещо нередно в цялата работа.

— Какво например?

Рей поклати глава.

— Просто предчувствие. Вероятно съм изморен. — Вратата на Службата за криминални разследвания се отвори и вътре влезе Дребния. — Късно се връщаш. Как беше там?

— Натоварено — отвърна сержантът. — Само Бог знае защо хората искат да живеят на това място.

— Спечели ли майката на Джейкъб.

Дребния кимна.

— Няма да основе фен клуб скоро, но е на линия. След смъртта на Джейкъб е чувствала, че обществото стоварва голяма доза вина върху нея. Каза, че й било достатъчно трудно да бъде приета, тъй като е чужденка, а злополуката само наляла допълнително масло в огъня.

— Кога си е тръгнала? — попита Кейт.

— Веднага след погребението. В Лондон има голяма полска общност и Аня отседнала при свои братовчеди в претъпканата им къща. Ако четем между редовете, съществува голям въпросителен знак дали разполага с необходимите документи, за да започне работа, което не помага, когато се наложи да се издирва.

— Доволна ли беше, че разговаря с теб? — Рей изпъна ръце пред себе си и изпука пръстите си. Кейт потръпна.

— Да — отвърна Дребния. — Останах с впечатлението, че почувства облекчение, че има някого, с когото да поговори за Джейкъб. Знаеш ли, че не беше казала на семейството си у дома? Била прекалено засрамена.

— Засрамена? Защо, по дяволите, би била засрамена? — изуми се Рей.

— Дълга история — отговори сержантът. — Аня дошла в Обединеното кралство на осемнадесет. Не е много разговорлива как е стигнала, но в крайна сметка започнала да работи с кешово заплащане като чистачка в офисите на „Глийтхорн“. Сприятелила се с един от мъжете, който работел там, и не след дълго забременяла.

— И вече не са заедно с бащата? — предположи Кейт.

— Точно. Родителите на Аня били ужасени, че ще ражда извънбрачно дете, и настояли да се прибере у дома в Полша, където да могат да се грижат за нея, но жената отказала. Заявила, че иска да им докаже, че може да се справи сама.

— А сега вини себе си. — Рей поклати глава. — Бедното момиче. На колко години е?

— Двадесет и шест. Когато Джейкъб бил убит, тя си помислила, че това е нейното наказание задето не ги е послушала.

— Толкова тъжно. — Кейт стоеше мълчалива с вдигнати до гърдите си колене. — Вината не е била нейна — не тя е карала шибаната кола!

— Казах й това, разбира се, но тя е натрупала доста вина оттогава насам. Както и да е, съобщих й, че сме задържали някого и очакваме присъда — при положение че вие двамата сте си свършили добре работата. — Мъжът изгледа накриво Кейт.

— Не се опитвай да ме закачаш — отвърна детективката. — Прекалено късно е и чувството ми за хумор е дезертирало. Получихме самопризнания от Грей, но стана късно и й позволихме да поспи до сутринта.

— Точно това смятам да направя и аз — каза Дребния. — Ако нямаш нищо против, шефе? — Мъжът развърза вратовръзката си.

— Двамата ще го направим — отвърна Рей. — Хайде, Кейт, стига толкова за тази нощ. Ще продължим на сутринта и ще видим дали Грей ще ни каже къде е колата.

Тръгнаха към задния двор. Дребния вдигна ръка за довиждане, когато мина с колата си покрай тях. Насочи се към големите метални врати, като остави Рей и Кейт в полумрака зад себе си.

— Дълъг ден — каза инспекторът. Въпреки умората си, изведнъж желанието му да се прибира у дома се изпари.

— Да.

Бяха толкова близо един до друг, че усещаше лекия аромат на парфюма на Кейт. Усети, че сърцето му е започнало да бие силно в гърдите му. Ако я целунеше сега, нямаше да има връщане назад.

— Лека нощ — пожела му детективката, но не помръдна.

Рей направи една крачка и извади ключовете от джоба си.

— Лека нощ, Кейт. Приятни сънища.

Въздъхна, когато се качи в колата. Беше толкова близо до преминаването на границата.

Толкова близо.

* * *

Часът беше около два, когато Рей си легна, и като че ли след няколко секунди алармата му звънна и отново го изпрати на работа. Сънят му беше неспокоен, не можеше да спре да мисли за Кейт. По време на сутрешния брифинг постоянно се опитваше да я изгони от главата си.

В десет часа се срещнаха в столовата. Рей се запита дали детективката беше прекарала нощта в размисли за него и веднага се смъмри за тази мисъл. Това беше нелепо и колкото по-скоро го оставеше настрана, толкова по-добре.

— Прекалено съм стар за тези среднощни приключения — каза той, докато стояха на опашката, за да си вземат закуската специалитет на Мойра, всеобщо позната като менгемето, благодарение на ефекта й върху кръвоносните съдове. Надяваше се Кейт да го опровергае, но бързо се почувства глупаво заради тази мисъл.

— Благодарна съм, че не съм патрул — отвърна жената. — Помниш ли как се чувствахме в три сутринта?

— Господи, как мога да забравя? Бориш се да останеш буден и отчаяно се молиш за някоя гонка, за да си вдигнеш адреналина. Сега не мога да правя подобни неща.

Отнесоха чиниите си с бекон, наденичка, яйце, черен пудинг и пържени филийки на една свободна маса, където Кейт преглеждаше брой на „Бристол Поуст“, докато се хранеше.

— Все същите чудесни новини — каза жената. — Изборите за съветник, училищните празненства, оплакванията за кучешки лайна. — Сгъна вестника и го остави на една страна, фотографията на Джейкъб ги гледаше от първа страница.

— Успя ли да измъкнеш нещо повече от Грей тази сутрин? — попита Рей.

— Повтори същите неща от вчера — отвърна Кейт, — така че поне не си противоречи. Но не отговаря на въпроси от рода на къде е колата й или защо не е спряла.

— Е, за щастие работата ни е да разберем какво се е случило, а не защо се е случило — напомни й инспекторът. — Разполагаме с достатъчно, за да я обвиним. Прати я на КПС^[1] и виж дали днес ще вземат решение.

Кейт се беше замислила нещо.

— Какво има?

— Когато вчера каза, че нещо не е както трябва… — жената млъкна.

— Да? — прикани я да продължи Рей.

— Имам същото чувство. — Кейт отпи глътка от чая си и остави чашата внимателно на масата. Вторачи се в нея, все едно там бяха скрити отговорите на въпросите й.

— Мислиш, че може да си го измисля?

От време на време се случваше — особено с подобни сериозни случаи като този. Някой се появяваше и признаваше за някое престъпление, след което — по средата на разпита — осъзнаваха, че просто не е възможно той да го е извършил. Този някой пропускаше нещо изключително важно — нещо, което полицията умишлено беше скрила от пресата — и цялата им история пропадаше.

— Не си го измисля, не. В крайна сметка колата е нейна, а и показанията й съвпадат с тези на Аня Джордан. Просто… — Кейт се облегна в стола си и погледна към Рей. — Сещаш ли се, когато по време на разпита описа сблъсъка?

Инспекторът й кимна да продължи.

— Толкова подробно си спомня как е изглеждал Джейкъб. С какво е бил облечен, раницата, която е носил…

— Значи има добра памет. Нещо подобно би се запечатало в ума ти, така мисля. — Рей играеше ролята на адвокат на дявола, предвиждаше какво би казал суперинтендантът… какво би казала началничката. Вътрешно инспекторът усещаше същото неприятно чувство, както и предишния ден. Джена Грей криеше нещо.

— От отпечатъците от гумите знаем, че колата не е намалила — продължи Кейт, — а и самата Грей каза, че Джейкъб се е появил от нищото. — Детективката направи въздушни кавички. — Ако всичко се е случило толкова бързо, как е успяла да види толкова много? А ако не се е случило толкова бързо и тя е имала достатъчно време, за да го види и да забележи в какво е облечен, защо го е ударила?

Рей остана мълчалив за момент. Очите на Кейт бяха светнали, въпреки малкото сън от предишната нощ, мъжът разпозна решителното изражение на лицето й.

— Накъде клониш?

— Не искам да я обвиняваме още.

Рей кимна бавно. Да пуснат заподозряна, след като е направила пълни самопризнания: началничката щеше да вдигне пушилка до небесата.

— Искам да намерим колата.

— Няма да промени нищо — отвърна инспекторът. — Най-много да успеем да свалим ДНК-то на Джейкъб от капака и отпечатъците на Грей от волана. Няма да разберем нищо ново. По-заинтересован съм от намирането на мобилния й телефон. Тя твърди, че го е хвърлила, когато е напуснала Бристол, защото не е искала никой да й се обажда — ами ако го е изхвърлила, защото е бил доказателство? Искам да знам на кого се е обадила преди и след злополуката.

— Значи ще я пуснем? — Кейт изгледа Рей с въпросителен поглед.

Мъжът се подвоуми. Да обвинят Джена беше лесният път, по който могат да поемат. Щеше да получи аплодисменти на сутрешната среща и потупване по гърба от началничката. Но можеше ли да обвини човек, като знаеше, че има нещо повече по случая му? Уликите му говореха едно, а инстинктът му — съвсем друго.

Рей си спомни Анабел Сноудън, жива в апартамента на баща си, дори след като мъжът молеше полицията да открие човека, който я беше отвлякъл. Тогава инстинктът му не го подведе, но той реши да не му обръща внимание.

Ако пуснеха Джена за няколко седмици, можеха да си съставят по-добра картина: щяха да се уверят, че не е останал необърнат камък, когато дойдеше времето да я изправят пред съда.

Рей кимна на Кейт.

— Пусни я.