Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (38)

36

Опитвам се да дишам. Бо започва да скимти, ближе лицето ми и ме бута с носа си. Опитвам се да мисля, опитвам се да се движа, но силата на удара ми е изкарала въздуха и не мога да се изправя. Дори да успея да накарам тялото си да проработи, нещо се случва вътре в мен, светът ми става все по-малък и по-малък. Изведнъж отново се озовавам в Бристол и не зная в какво настроение ще се прибере Иън. Приготвям му вечеря и се готвя да ми я хвърли в лицето. Свита съм на две в ателието си и се опитвам да се предпазя от ритниците, които се стоварват отгоре ми.

Иън слиза внимателно по стълбите и клати глава, все едно укорява непослушно дете. Винаги съм го разочаровала, никога не намирам правилните неща, които да кажа или да направя, независимо колко много се старая. Говори ми нежно и ако човек не чува думите, би си помислил, че той е загрижен за мен. Но звукът от гласа му ми е достатъчен, за да започна да се треса неудържимо, все едно лежа върху лед.

Той надвисва над мен — краката му ме заклещват — и очите му бавно обхождат тялото ми. Ръбовете на панталоните му са остри като ножове, токата на колана му е толкова излъскана, че мога да видя ужасеното си изражение в нея. Забелязва нещо на якето си, издърпва едно висящо конче и го оставя да полети надолу към пода. Бо продължава да скимти и Иън го сритва силно в главата. Кучето изхвърча на метър настрани.

— Не го наранявай, моля те!

Бо изскимтява отново, но се изправя. Бяга в кухнята, където се скрива.

— Ходила си в полицията, Дженифър — казва Иън.

— Съжалявам. — Думата излиза под формата на шепот и не съм сигурна дали ме е чул, но ако я повторя и той си помисли, че се моля, това ще го разгневи. Странно е колко бързо всичко се връща при мен: нуждата да ходя по тънко въже и да не бъда жалката жена, която го разгневява. През годините съм грешила много повече, отколкото съм правила нещата по правилния начин.

Преглъщам.

— Аз… аз съжалявам.

Ръцете му са в джобовете му. Изглежда спокоен, безгрижен. Но аз го познавам. Знам колко бързо може да…

— Съжаляваш ли, мамка ти?

За стотна от секундата прикляква и приковава с колене ръцете ми.

— Смяташ, че като кажеш, че съжаляваш, ще оправиш всичко? — Той се навежда още повече и забива по-силно капачките на коленете си в бицепсите ми. Прехапвам езика си, но прекалено късно, за да спра вика от болка, който го кара да сбръчка устни от отвращение заради липсата ми на контрол. Усещам надигащата се жлъчка в гърлото си и я преглъщам.

— Каза им за мен, нали? — Ъгълчетата на устата му са изцапани в бяла пяна и докато говори, от нея излиза слюнка, която капе по лицето ми. За момент си спомням протестиращата пред съда, макар че случилото се ми се струва много по-отдавна от няколко часа.

— Не, не съм.

Отново играем същата игра, тази, в която той ми подхвърля въпрос, а аз се опитвам да го отбия. Едно време я играех добре. В началото си мислех, че виждам уважение в очите му: веднага се отказваше от тормоза и си пускаше телевизора или излизаше навън. Но или започнах да губя тренинг, или той промени правилата, защото преценката ми почна да ме заблуждава всеки следващ път. Засега като че ли е доволен от отговора ми и сменя темата.

— Виждаш се с някого, нали?

— Не, не се виждам — отговарям бързо. Радвам се, че казвам истината, макар че той няма да ми повярва.

— Лъжкиня. — Удря ме по бузата с опакото на ръката си. Чува се плющящ звук, като от камшик, и когато проговаря отново, звукът кънти в ушите ми. — Някой ти е помогнал да създадеш уебсайт, някой ти е помогнал да си намериш това място. Кой е?

— Никой — отвръщам аз и усещам кръв в устата си. — Справих се сама.

— Не можеш нищо да направиш сама, Дженифър. — Навежда се напред, докато лицето му почти не докосва моето. Насилвам се да не мърдам, защото знам колко много мрази да треперя.

— Та ти дори не можа да избягаш като хората, нали така? Имаш ли някаква представа колко лесно беше да те намеря, след като разбрах къде правиш снимките си? Изглежда, хората от Пенфейш изгарят от желание да помогнат на един странник да намери стара позната.

До този момент не ми е минал през ума въпросът как Иън ме е намерил. Винаги съм знаела, че ще го стори.

— Чудесна картичка си изпратила на сестра си, между другото.

Подхвърленият коментар е като пореден удар в лицето, кара ме да се свия отново.

— Какво си сторил на Ив? — Ако нещо се случи със сестра ми и децата й заради моята непредпазливост, никога няма да си го простя. Бях толкова отчаяна в опита си да й покажа, че още ме е грижа за нея, че въобще не помислих, че мога да я поставя в опасност.

Той се засмива.

— Защо да й правя нещо? Тя не ме интересува, само ти. Ти си жалка, безполезна уличница, Дженифър. Ти си нищо без мен. Нищо. Какво си ти?

Не отговарям.

— Кажи го. Какво си ти?

Кръвта се стича в гърлото ми и аз се опитвам да говоря, без да се задавя.

— Аз съм нищо.

Иън се засмива и се измества, болката в ръцете ми понамалява. Прокарва пръст по лицето ми, по бузата ми и по устните ми.

Знам какво следва, но това не го прави по-леко. Бавно откопчава копчетата ми и съблича ризата. Надига потника ми, за да разкрие гърдите ми. Очите му ме обхождат безстрастно, в тях няма нищо повече от частичка желание, след което посяга към панталона си. Стискам очи и се затварям в себе си, неспособна да се движа, неспособна да говоря. За момент се питам какво ли ще стане, ако изпищя или ако кажа не. Ако се боря с него или просто го отблъсна. Но не го правя и никога не съм го правила, и мога да виня единствено себе си за това.

* * *

Нямам представа от колко време лежа тук, но вилата е тъмна и студена. Вдигам дънките си, търкулвам се на една страна и свивам колене към тялото си. Усещам тъпа болка между краката си и влага, която подозирам, че е кръв. Не знам дали съм припаднала, но не си спомням Иън да си е тръгвал.

Викам Бо. Следва агонизиращо тежка една секунда тишина, преди кучето да се затътри плашливо от кухнята, опашката му е свряна между краката и ушите му са увиснали върху главата му.

— Много съжалявам, Бо. — Придумвам го да се приближи, но когато посягам с ръка към него, той излайва. Само веднъж — предупредителен лай — и обръща глава към вратата. Опитвам се да стана на крака и потръпвам, когато ме пронизва остра болка. Някой чука на вратата.

Изправям се, полуприклекнала, в средата на помещението, с ръка върху нашийника на Бо. Той ръмжи, но не лае отново.

— Джена? Там ли си?

Патрик.

Изпитвам прилив на облекчение. Вратата не е заключена и когато я отварям, се налага да потисна един стон при вида му. Оставям лампата в дневната изключена и се надявам, че мракът ще е достатъчен, за да скрие лицето ми, което съм сигурна, че вече носи белези.

— Добре ли си? — пита ме Патрик. — Нещо случило ли се е?

— Аз… сигурно съм заспала на дивана.

— Бетан ми каза, че си се върнала. — Мъжът се двоуми и поглежда за кратко към пода, след което отново връща погледа си на мен. — Дойдох, за да се извиня. Не трябваше да ти говоря по този начин, Джена, но всичко беше такъв шок за мен.

— Няма проблем — отвръщам аз. Поглеждам покрай него към мрачните скали, питам се дали Иън не е някъде там и не ни наблюдава. Не мога да му позволя да ме види с Патрик — не мога да позволя Патрик да бъде наранен заедно с Ив, както и всеки друг, който означава нещо за мен. — Това ли е всичко?

— Може ли да вляза? — Той тръгва напред, но аз поклащам глава.

— Джена, какво има?

— Не искам да те виждам, Патрик. — Чувам се как изричам думите и не си позволявам да ги отрека.

— Не те виня — казва той. Лицето му е изморено и изглежда така, все едно не е спал от дни. — Държах се ужасно, Джена, и не знам как да ти се реванширам. Когато чух какво си… какво се е случило, бях толкова шокиран, че не можех да мисля трезво. Не можех да стоя покрай теб.

Започвам да плача. Не мога да се спра. Патрик хваща ръката ми и ми се иска никога да не я пуска.

— Искам да разбера, Джена. Няма да се преструвам, че не съм шокиран — че не намирам всичко това за изключително трудно — но искам да знам какво се е случило. Искам да съм до теб.

Не казвам нищо, макар да съм наясно, че има само едно нещо, което трябва да кажа. Има само един начин да предпазя Патрик.

— Липсваш ми, Джена — казва тихичко той.

— Не искам да те виждам повече. — Издърпвам ръката си от неговата и се насилвам да вложа увереност в думите си. — Не искам да имам нищо общо с теб.

Патрик прави крачка назад, все едно съм го ударила, и лицето му пребледнява.

— Защо правиш това?

— Защото това искам аз. — Лъжата е истинско мъчение.

— Защото си тръгнах ли?

— Няма нищо общо с теб. Нищо от това няма нищо общо с теб. Просто ме остави на мира.

Патрик ме поглежда и аз си налагам да срещна погледа му, като се моля да не усети вътрешната борба, отразена в очите ми. Най-накрая приема поражението си и си тръгва.

Затътря се по пътеката и в един момент хуква да бяга.

Затварям вратата и падам на пода, прегръщам Бо и започвам да плача звучно в козината му. Не успях да спася Джейкъб, но мога да спася Патрик.

* * *

Веднага, щом се чувствам по-добре, се обаждам на Йестин и го моля да поправи счупената ключалка.

— Вече въобще не мога да завъртя ключа — казвам му аз. — Напълно е счупена и няма никакъв начин да я заключа отвън.

— Не се тревожи за това — отвръща Йестин. — Никой няма да ти открадне нищо.

— Искам я поправена! — Силата на молбата ми изненадва и двама ни и за секунда настъпва тишина.

— Ще дойда след малко.

Пристига след час и бързо се заема за работа, но отказва чая, който му предлагам. Свирка си тихичко, докато маха ключалката и омаслява механизма, преди да я постави отново и да ми покаже колко лесно се върти сега ключът.

— Благодаря ти — казвам му аз, едва не хленча от облекчение. Йестин ме поглежда любопитно и аз увивам още повече жилетката около себе си. Целите ми ръце са в синини, които кървят и цапат дрехите ми като мастило попивателна хартия. Изпитвам болка, все едно съм избягала маратон, лявата ми буза е подута и усещам един зъб да се клати. Оставям косата да пада върху лицето ми, за да скрие най-лошото от него.

Виждам, че Йестин гледа към червената боя на вратата.

— Ще я изчистя — обещавам аз, но той не отговаря. Кима ми за довиждане, но като че ли променя решението си и се обръща към мен:

— Пенфейш е малко селище — казва той. — Всички знаят всичко за другите.

— И аз така чух — отвръщам аз. Ако очаква от мен да се защитавам, ще остане разочарован. Ще приема наказанието си от съда, а не от селяните.

— Щях да стоя мирен, ако бях на твое място — съветва ме Йестин. — Нека всичко отшуми.

— Благодаря ти за съвета — отговарям стегнато.

Затварям вратата и се качвам горе, за да се изкъпя. Стоя под парещата струя със затворени очи, за да не виждам новопоявилите се белези по кожата ми. Малки драскотини, големи колкото човешки пръсти, са осеяли гърдите и бедрата ми и се отличават ясно върху бледата ми кожа. Бях глупачка, че повярвах, че мога да избягам от миналото. Колкото и бързо да бягам, колкото и надалече, никога няма да мога да го надбягам.