Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (43)

41

Стоеше в ателието си по цял ден и щеше да изчезнеш отново в него и през вечерите, ако не ти казвах да не го правиш. Явно не ти дремеше, че работех здраво през седмицата и че може би исках утеха в нощите, някой да ме пита как е минал денят ми. Беше се превърнала в същинска мишка, бързаше да се скриеш в дупката си при първа възможност. Някак си беше станала известна местна скулпторка, не благодарение на вазите ти, а на ръчно изработените фигурки, високи двадесет сантиметра. На мен въобще не ми харесваха с тези криви лица и непропорционални крайници, но очевидно имаше пазар за подобни неща и ти едва смогваше да ги изработваш.

— Купих DVD за довечера — казах ти една събота, когато влезе в кухнята, за да си направиш кафе.

— Добре. — Не ме попита кой е филмът, но аз така или иначе не знаех. По-късно щях да изляза, за да избера някой.

Облегна се на плота, докато чайникът завираше, беше пъхнала ръце в джобовете на дънките си. Косата ти беше пусната, но прибрана зад ушите и забелязах рана на лицето ти. Видя ме, че я гледам, и пусна косата си върху нея.

— Искаш ли кафе? — попита ме ти.

— Моля. — Сипа вода в две чаши, но добави кафе само в едната. — Ти няма ли да пиеш?

— Не се чувствам много добре. — Наряза един лимон и си сложи парче от него в чашата. — Не ми е добре от няколко дни.

— Скъпа, трябваше да ми кажеш. Ела, седни тук. — Издърпах ти стол, но ти поклати глава.

— Всичко е наред, просто малко съм пребледняла. До утре ще се оправя, сигурна съм.

Увих ръце около теб и допрях бузата си до твоята.

— Горкото бебче. Ще се погрижа за теб.

Ти също ме прегърна и аз те залюлях нежно, докато не се дръпна. Мразех, когато правиш така. Все едно ме отблъскваш, а единственото, което се опитвах да направя, беше да те утеша. Усетих как челюстта ми се стяга и веднага забелязах как се притесни. Радвах се да видя това — означаваше, че все още ти пука какво мисля аз — но в същото време ме разгневи.

Вдигнах ръка над главата ти и чух как рязко си пое дъх, потръпна и стисна очи. Нежно махнах нещо от косата ти.

— Паричен паяк^[1] — казах аз и отворих длан, за да ти покажа. — Това е на късмет, нали?

* * *

На следващия ден не се оправи и аз настоях да си останеш в леглото. Донесох ти солети, за да успокоиш бунтуващия се стомах и ти четох, докато не ми каза, че главата те боли. Исках да се обадя на доктор, но ти ми обеща, че ще отидеш в клиниката в понеделник. Погалих те по косата и наблюдавах как очите ти потрепват в съня ти. Зачудих се какво ли сънуваш.

Оставих те в леглото в понеделник сутринта, заедно с бележка до възглавницата, която да ти напомни да отидеш на лекар. Обадих ти се от работа, но ти не ми отговори и макар че звънях на всеки половин час от този миг насетне, продължи да не вдигаш домашния телефон, а мобилният ти беше изключен. Изпълни ме ужасна тревога и до обяд реших да се прибера да проверя дали си добре.

Колата ти беше пред къщата и когато сложих ключа си в ключалката, осъзнах, че твоят е от другата страна. Стоеше на дивана и беше хванала главата си в ръце.

— Добре ли си? Умрях от притеснение!

Погледна ме, но не каза нищо.

— Дженифър! Звъня ти цяла сутрин — защо не вдигаш телефона?

— Излязох — отвърна ми ти — и после… — Млъкна и повече не продължи.

В мен се надигна добре познатият гневен балон.

— Не ти ли хрумна колко много ще се притесня? — Хванах те за пуловера ти и те вдигнах на крака. Ти изпищя и звукът замъгли съзнанието ми. Блъснах те назад през стаята и те натиснах в стената, пръстите ми обхванаха гърлото ти. Усетих сърцето ти да бие силно и бързо.

— Моля те, недей! — проплака ти.

Бавно и внимателно стиснах с пръсти врата ти, ръката ми натискаше все по-силно и по-силно, все едно принадлежеше на някой друг. Издаде задушаващ звук.

— Бременна съм.

Пуснах те.

— Не може да бъде.

— Бременна съм.

— Но ти пиеш противозачатъчни.

Започна да плачеш, падна на пода и уви ръце около коленете си. Стоях над теб и се опитвах да намеря смисъл в онова, което ми казваше. Беше бременна.

— Вероятно се е случило онзи път, когато бях болна — обясни ми ти.

Приклекнах и те прегърнах. Помислих си за баща ми, колко студен и неприветлив беше през целия ми живот, и се зарекох никога да не бъда такъв със собственото си дете. Надявах се да е момче. Щеше да прилича на мен, да иска да бъде като мен. Не можех да спра усмивката, която беше започнала да се разлива на лицето ми.

Пусна коленете си и ме погледна. Цялата се тресеше и аз те погалих по бузата.

— Ще си имаме бебче!

Очите ти още бяха влажни, но притеснението бавно напусна лицето ти.

— Не си ли ядосан?

— Защо да съм ядосан?

Бях в еуфория. Детето можеше да промени всичко. Представих си те пълничка и с корем, зависима изцяло от мен, да се грижа за теб, да ти масажирам краката и да ти нося чай. Когато бебето се родеше, щеше да спреш да работиш и аз щях да издържам двама ви. Бъдещето ни се разгърна в главата ми.

— Това дете е истинско чудо — казах ти аз. Хванах те за раменете и ти се напрегна. — Знам, че нещата между нас не са перфектни напоследък — продължих аз, — но сега всичко ще е различно. Ще се грижа за теб. — Погледна ме право в очите и усетих как ме залива вълна от вина. — Всичко ще е наред — казах аз. — Толкова много те обичам, Дженифър.

От очите ти отново потекоха сълзи.

— Аз също те обичам.

Исках да кажа, че съжалявам — за всичко, което ти бях причинил, за всеки път, в който те бях наранил — но думите заседнаха в гърлото ми.

— Не казвай на никого — наредих ти вместо това.

— Какво да им казвам?

— За споровете ни. Обещай ми, че няма да казваш на никого. — Усетих как раменете ти трепереха под ръцете ми и видях как в очите ти се появи страх и притеснение.

— Няма — отвърна ти, гласът ти беше едва доловим. — Никога няма да кажа на никого.

Усмихнах се.

— Сега спри да плачеш — не трябва да стресираш бебето. — Изправих се и ти подадох ръка, за да ти помогна да сториш същото. — Зле ли ти е?

Ти кимна.

— Легни на дивана. Ще ти донеса одеяло. — Ти се възпротиви, но аз те заведох против волята ти и те сложих да си легнеш. Ти носеше сина ми и аз имах намерение да се грижа за двама ви.

* * *

Тревожеше се за първия преглед.

— Ами, ако нещо не е наред?

— Защо да не е наред? — учудих се аз.

Взех си почивен ден от работа и те заведох в болницата.

— Вече може да си свива пръстите. Не е ли невероятно? — Беше прочела това в една от безбройните бебешки книги. Бременността те беше обсебила, купуваше си купища списания и преравяше интернет за съвети за родилните мъки и кърменето. Независимо какво казвах, разговорът винаги стигаше до бебешки имена или списък с неща, които трябва да купим.

— Невероятно — отвърнах аз. Вече бях чувал всичко това и преди. Бременността не се беше развила по начина, по който очаквах. Работеше настървено, както и преди и макар да приемаше предложенията ми за чай и масажи на краката, не ми изглеждаше благодарна за тях. Обръщаше повече внимание на нероденото ни дете — дете, което въобще си нямаше представа, че някой му говори — отколкото на съпруга си, който стоеше точно пред теб. Представих си как си се надвесила над новороденото ни, забравила за моето участие в създаването му, и изведнъж ми изникна споменът как си играеше с онова котенце часове наред.

* * *

Държеше ме за ръката, докато докторката мажеше корема ти с гел, и ме стисна още по-силно, когато чухме приглушените удари на сърце на сонаграфа и видяхме леките потрепвания на екрана.

— Ето я главата — обясняваше докторката, — а тук вероятно различавате ръцете му… ето, той ви маха!

Ти се засмя.

— Той? — попитах обнадежден.

Докторката ме погледна.

— Просто така се изразих. Ще мине доста време, докато можем да определим пола. Но всичко изглежда нормално с плода. — Жената принтира снимката и ни я подаде. — Поздравления.

Срещата с акушерката беше насрочена за след половин час и ние седнахме в чакалнята с още шест двойки. В другия край на стаята имаше една жена с гротескно голям корем, който я принуждаваше да стои с широко разтворени крака. Погледнах настрани и изпитах облекчение, когато ни извикаха.

Акушерката взе синята папка от ръката ти и прегледа написаното в нея, провери данните, диетата, здравето ти.

— Тя вече е специалист — казах аз. — Прочете толкова много книги, че няма нещо, което да не знае.

Акушерката ме погледна с преценяващ поглед.

— А вие, господин Питърсън? Вие специалист ли сте?

— Няма нужда да съм — отвърнах аз, срещнах погледа й и го задържах. — Не аз ще раждам.

Жената не отговори.

— Ще ти измеря кръвното налягане, Джена. Навий си ръката и си подпри ръката на бюрото, ако обичаш.

Ти се подвоуми и на мен ми отне секунда, за да се сетя защо. Челюстта ми се стегна, но се отпуснах в стола си, докато наблюдавах случващото се с пресилено безразличие.

Синината в горната част на ръката ти беше зеленикава. През последните няколко дни беше избледняла значително, но тази беше упорита, както и всички останали. Макар да знаех, че е невъзможно, имах чувството, че нарочно ги пазиш върху тялото си, за да ми напомняш какво се е случило и да ме караш да се чувствам виновен.

Акушерката не каза нищо и аз се отпуснах. Тя ти измери кръвното налягане, което беше малко високо, и си отбеляза стойностите. След това се обърна към мен.

— Бихте ли изчакали навън, искам да си поговоря с Джена насаме.

— Няма да е необходимо — отвърнах аз. — Не пазим тайни един от друг.

— Стандартна процедура — бързо отвърна акушерката.

Гледах я в очите, но тя не се пречупи и аз станах.

— Добре. — Излязох бавно и застанах до кафе машината, откъдето можех да виждам вратата към кабинета.

Погледнах към другите двойки: нямаше сами мъже — с никой друг не се бяха отнесли по този начин. Отидох до кабинета и отворих вратата, без да чукам. Държеше нещо в ръката си и го пъхна между листовете в папката. Малка правоъгълна картичка: светлосиня, с някакво лого в средата на горната част.

— Трябва да преместим колата, Дженифър — казах аз. — Имаме право да паркираме само за час.

— О, да. Съжалявам. — Последното беше предназначено за акушерката, която ти се усмихна, а мен игнорира напълно. Тя се наведе напред и постави длан върху ръката ти.

— Номерът ни е в предната част на документите ти, така че ако се тревожиш за нещо — каквото и да е — просто ни се обади.

Пътувахме към дома ни в мълчание. Държеше снимката от скенера в скута си и постоянно слагаше ръка върху корема си, все едно искаше да сравниш онова, което беше в него, и онова, което държеше в ръката си.

— За какво искаше да говори с теб акушерката? — попитах те аз, когато се прибрахме у дома.

— За медицинското ми досие — отвърна ти, но прекалено бързо, прекалено отрепетирано.

Знаех, че ме лъжеш. По-късно същия ден, когато заспа, претърсих папката ти, исках да намеря тази светлосиня картичка с кръглото лого, но тя не беше там.

Наблюдавах те как се променяш, докато коремът ти растеше. Смятах, че нуждата ти от мен ще нарасне, но вместо това ти стана по-самодостатъчна, по-устойчива. Губех те заради това бебе и не знаех как да си те върна.

Лятото беше горещо и ти постоянно се разхождаше из къщата с навита под корема пола и с тънка тениска над нея. Пъчеше пъпа си и аз не можех да понеса тази гледка; не ми беше ясно как може да ти харесва да се шляеш в такъв вид, та дори и да отваряш вратата така.

Спря да работиш, макар че имаше седмици преди термина ти, така че уволних чистачката. Нямаше смисъл да плащам на някого да чисти къщата, когато ти беше по цял ден у дома и не правеше нищо.

Една сутрин те оставих да гладиш и когато се прибрах, беше свършила всичко, в къщата нямаше и петънце. Изглеждаше изтощена и аз бях трогнат от отдадеността ти. Реших да ти напълня ваната, да те поглезя малко. Зачудих се дали няма да искаш да излезем, или да ти сготвя нещо. Отнесох ризите си горе и пуснах водата, преди да те извикам.

Закачах ризите в гардероба, когато забелязах нещо.

— Какво е това?

Смути се на мига.

— Изгорено. Толкова съжалявам. Телефонът иззвъня и се разсеях. Но изгореното е в долната част, няма да личи, ако си запашеш ризата.

Изглеждаше толкова разстроена, но наистина нямаше значение. Беше просто риза. Оставих я и се приближих да те прегърна, но ти потръпна и инстинктивно сложи ръка на корема си, извърна лице и се приготви за нещо, което въобще нямах намерение да правя.

Но го направих. И за това можеш да виниш само себе си.