Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (10)

8

Небето заплашва с дъжд, откакто дойдох на плажа призори, и когато първите капки започват да падат, аз си слагам качулката. Вече направих снимките, за които дойдох, и брегът е изпълнен с думи. Ставам все по-веща в запазването на пясъка около буквите непокътнат и все по-добра в използването на фотоапарата ми. Изучавах фотография като част от обучението ми, но скулптурите винаги са били голямата ми страст. Сега се забавлявам с овладяването на фотоапарата, играя си с настройките и го нося навсякъде — станал е част от мен, като купчините с глина, с които работех. Макар ръката ми да пулсира от целодневното му носене, разполагам с достатъчно сила, за да направя снимките. Идвам тук всяка сутрин, докато пясъкът е още влажен и податлив на обработка, но също така често се връщам и следобедите, когато слънцето е най-високо. Вече знам по кое време са приливите и за първи път от злополуката насам започвам да мисля за бъдещето; с нетърпение очаквам лятото и лятното слънце на плажа. Караванният парк вече е отворен за туристическия сезон и Пенфейш е пълен с хора. Странно е колко местна се чувствам: оплаквам се от нашествието на туристите, които са окупирали тихия ми плаж.

Пясъкът става на точки от дъжда и приливът започва да отмива формите, които съм сътворила близо до водата, заличава както постиженията ми, така и грешките. Превърнало се е в рутина всеки ден да изписвам собственото си име близо до брега и потрепервам, когато морето го поглъща. Макар снимките да се намират в безопасност във фотоапарата ми, не съм свикнала с тази краткотрайност. Няма я топката с глина, към която мога да се завръщам отново и отново, за да я извая до съвършенство, да разкрия истинската й форма. По необходимост се налага да работя бързо и за мен този процес е едновременно вълнуващ и изтощаващ.

Дъждът е настоятелен, нахално си проправя път под палтото ми и през върховете на ботушите ми. Обръщам се, за да си тръгна от плажа, и виждам, че някакъв мъж върви към мен, а голямо куче подскача плътно до него. Затаявам дъх. Все още се намира на известно разстояние и не мога да преценя дали умишлено се движи в моята посока, или просто иска да стигне до морето. Усещам металически вкус в устата си и облизвам устните си, търся влага, но намирам само сол. Виждала съм този мъж и кучето му и преди: наблюдавах ги от скалите вчера сутринта, докато не се прибраха, за да ми предоставят плажа само за мен. Въпреки акрите празно пространство се чувствам като в капан и тръгвам да вървя по брега, все едно съм искала да направя точно това.

— Добро утро! — Мъжът променя леко посоката си, за да се доближи.

Не мога да говоря.

— Чудесен ден за разходка — казва той и вдига глава към небето. Около петдесетгодишен е, мисля си аз: косата под шапката му е сива, брадата му е добре поддържана и покрива почти половината му лице.

Изпускам лека въздишка.

— Трябва да се прибирам — отвръщам едва. — Трябва да…

— Пожелавам ви приятен ден. — Мъжът кима едва и се провиква на кучето си. Аз се обръщам с гръб към морето и хуквам към скалите. На половината път поглеждам назад, но човекът продължава да стои до брега и да хвърля пръчка във водата, която животното гони. Сърцебиенето ми постепенно се нормализира и аз се чувствам абсурдно.

Докато се изкача на върха на скалите, цялата съм подгизнала. Решавам да посетя Бетан и тръгвам бързо към караванния парк, защото се страхувам, че ще променя решението си.

Приятелката ми ме посреща с широка усмивка.

— Ще сложа чайника.

Тя се оттегля в дъното на магазина, като поддържа весел монолог за прогнозата на времето, за заплахата от затварянето на някои автобусни линии и счупената ограда на Йестин, в резултат на която през нощта са избягали седемдесет кози.

— Господин Сърдитко никак не е щастлив, казвам ти!

Засмивам се — не на неприятната случка от миналата вечер, а на приказките на Бетан, които винаги са съпътствани от цветистите жестове с ръце на роден актьор. Разхождам се из магазина, докато тя прави чая. Подът е от бетон, стените са бели от варта, а от двете страни на помещението има рафтове. Първия път, когато дойдох тук, бяха празни: сега са претрупани със зърнени закуски, консерви, пресни плодове и зеленчуци, които очакват почиващите. Огромна хладилна витрина приютява няколко кутии с прясно мляко и други пресни продукти. Взимам си малко сирене.

— Това е козето сирене на Йестин — казва Бетан. — Вземи си, докато все още го има — свършва като топъл хляб. Ела седни до радиатора и ми разкажи как се справяш тук. — Едно малко котенце в черно и бяло мяука в краката й, жената се навежда, вдига го и го слага на рамото си. — Не искаш котка за компания, нали? Имам три от тези мъници за раздаване — нашата мишкарка се окоти преди няколко седмици. Бог знае кой е бащата.

— Не, благодаря ти. — Котенцето е абсурдно сладко: топка с косми и въртяща се като метроном опашка. Видът му кара забравени спомени отново да изплуват на повърхността и аз потъвам в стола си.

— Не обичаш ли котки?

— Не бих могла да се грижа за нея — отвръщам аз. — Не мога да опазя жив дори паяк в паяжина. Всичко, за което се грижа, умира.

Бетан се засмива, макар че аз не си правя шега. Тя придърпва втори стол и оставя чашата си с чай на касата до мен.

— Правиш снимки наоколо, нали? — Приятелката ми сочи към фотоапарата около врата ми.

— Просто няколко фотографии на плажа.

— Може ли да ги видя?

Колебая се, но откачам ремъка от врата си, включвам фотоапарата и показвам на Бетан как да преглежда изображенията.

— Много са красиви!

— Благодаря ти. — Усещам, че започвам да се изчервявам. Никога не съм се справяла добре с получаването на похвали. Като бях дете, учителите ми коментираха рисунките ми и ги излагаха в коридора, където всички да могат да ги виждат, но едва на дванадесет години започнах да осъзнавам, че имам талант, макар той да беше суров и необработен. В училището се провеждаше изложба — местно шоу за родители и живущи — и майка ми и баща ми дойдоха заедно, за да й се насладят, което си беше рядкост, дори и тогава. Баща ми стоя в мълчание пред участъка, където бяха изложени моите картини, заедно със статуята на птица, която бях направила от метал. Бях задържала дъха си от доста време и усетих, че кръстосвам пръсти зад гърба си.

— Невероятно — каза той. Погледна ме така, все едно ме виждаше за първи път. — Ти си невероятна, Джена.

Щях да се пръсна от гордост. Хванах го за ръката и го заведох при госпожа Бийчинг, която му говори за колежи по изкуство, стипендии и наставничество. Аз просто стоях и се взирах в баща ми, който смяташе, че съм невероятна.

Радвам се, че вече не е сред нас. Не ми се иска да видя разочарованието в очите му.

Бетан все още разглежда снимките на плажа, които направих.

— Сериозна съм, Джена, фотографиите са прекрасни. Смяташ ли да ги продаваш?

Почти се изсмивам, но приятелката ми не се усмихва и аз осъзнавам, че предложението й е напълно сериозно.

Замислям се дали е възможно. Вероятно не точно с тези снимки — все още тренирам, все още търся правилната светлина — но ако поработя върху тях…

— Може би — отвръщам аз и изненадвам дори самата себе си.

Бетан преглежда и останалите фотографии и се засмива, когато стига до собственото си име, изписано в пясъка.

— Това съм аз!

Изчервявам се.

— Просто пробвах нещо.

— Страхотна е… мога ли да я купя? — Бетан вдига фотоапарата и отново се наслаждава на снимката.

— Не ставай глупава — казвам й аз. — Ще ти я разпечатам. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Беше толкова мила с мен.

— Пощенският клон в селото има една от онези машинки, на които можеш да си извадиш снимките сама — обяснява Бетан. — Тази с моето име на нея е страхотна, както и тази тук — където водата се е оттеглила. — Тя беше посочила една от любимите ми: снимах я вечерта, докато слънцето потъваше зад хоризонта. Морето е почти гладко и прилича на сияещо огледало в розово и оранжево, заобикалящите го скали не са нищо повече от спокойни силуети от всяка страна.

— Ще ги извадя този следобед.

— Благодаря ти — казва Бетан. Тя оставя фотоапарата на една страна и се обръща към мен, нейният прям поглед ми е добре познат. — Позволи ми да направя нещо за теб.

— Няма нужда — започвам аз, — ти вече…

Бетан маха с ръка, за да изгони възраженията ми.

— Наложи се да разчистя наоколо и трябва да се отърва от някои неща. — Жената посочва към две черни торби, които стоят изправени до вратата. — Нищо луксозно: възглавници и завивки, които останаха след ремонта на статичните каравани, както и някои дрехи, които никога вече няма да ми станат, дори да се откажа от шоколада до края на живота си. Нещата не са кой знае какво — нямаме доста възможности да излизаме с балните си рокли в Пенфейш — има няколко пуловера, дънки и две-три рокли, които не трябваше да си купувам.

— Бетан, не можеш да ми дадеш дрехите си!

— Защо да не мога?

— Защото…

Жената ме поглежда право в очите и аз млъквам. Толкова е пряма, че дори не се чувствам засрамена, а и не мога да продължавам да нося едни и същи дрехи всеки ден.

— Виж, това са просто неща, които в крайна сметка ще занеса в благотворителния магазин. Прегледай ги и вземи това, което може да ти влезе в употреба. Така е разумно, нали?

Напускам караванния парк с купища топли дрехи и чанта с онова, което Бетан нарича домашни удобства. Когато се прибирам във вилата, разпръсвам всичко по пода като коледни подаръци. Дънките са ми малко големи, но с колан ще ми стоят добре. Едва не се разплаквам от мекотата на дебелата вълна на пуловера, който Бетан ми беше изпратила. Вилата е ледена и постоянно ми е студено. Малкото дрехи, които носех със себе си от Бристол — осъзнавам, че спрях да го наричам дом — са износени и втвърдени от солта, както и от прането им на ръка в банята.

Домашните удобства на Бетан ме развълнуват най-много. Покривам стария диван с огромна покривка за легло в яркочервени и зелени квадрати и изведнъж стаята става по-топла и по-приветлива. На полицата над камината стои колекция от изгладени от морето камъни, които съм събрала от плажа: към тях добавям ваза от чантата с подаръци на Бетан и решавам да събера малко върбови стебла този следобед. Обещаните възглавници отиват на пода, близо до огъня, където обикновено стоя, за да чета или да обработвам фотографиите си. На дъното на чантата откривам две хавлии, постелка за банята и още една завивка.

Не вярвам и за секунда, че Бетан би изхвърлила тези неща, но я познавам достатъчно добре, за да не я разпитвам.

Някой чука на вратата ми и аз замръзвам на място. Бетан ми каза, че Йестин ще идва днес, но за всеки случай изчаквам още малко.

— Вътре ли си?

Издърпвам резето, за да отворя вратата. Йестин ме поздравява с обичайния си сърдит вид, а аз го посрещам топло. Постепенно осъзнах, че онова, което първоначално бях приела за неучтивост, дори за грубост, е просто запазената марка на един човек, който не се разкрива пред другите, който се тревожи повече за благополучието на козите си, отколкото за чувствата на собствения си вид.

— Донесох ти малко дърва — казва той и посочва към цепениците, които са опасно закрепени върху ремарке, закачено за АТВ-то му. — Не може да се разхождаш навън така. Аз ще ти ги пренеса вътре.

— Мога ли да ти предложа чаша чай?

— Две захарчета — провиква се Йестин през рамо, докато върви към ремаркето. Започва да нарежда цепениците в една кофа, а аз слагам чайника.

* * *

— Какво ти дължа за дървата? — питам аз, докато стоим на кухненската маса и пием чай.

Йестин поклаща глава.

— Това са остатъците от стоката ми. Не стават за продажба.

Дървата, които беше наредил до камината, щяха да ми стигнат поне за месец. Подозирам отново намесата на Бетан тук, но не съм в положение, в което мога да откажа подобен щедър дар. Трябва да измисля начин, по който да му се отблагодаря, на него и на приятелката ми.

Йестин вдига рамене, когато му благодаря.

— Не мога да позная мястото — казва той и се оглежда наоколо към цветната покривка на дивана, колекцията от раковини и природни богатства. — Как е кухненската печка? Не те разиграва много, нали? — Мъжът посочва към древната АГА^[1]. — Могат да бъдат големи дразнители.

— Добре е, благодаря ти. — Потискам една усмивка. Вече съм старо куче наоколо: паля кухненската печка за минути. Не е кой знае какъв голям успех, но го нареждам до останалите си, трупам ги един върху друг, защото един ден може да успеят да заличат провалите ми.

— Е, трябва да вървя — казва Йестин. — Семейството ми ще идва на гости този уикенд и от усилията, които Глинис полага, човек би си помислил, че са някои кралски особи. Казвам й, че хич не им дреме дали къщата ще е чиста и дали ще има цветя в трапезарията, но тя иска всичко да е хубаво за тях. — Мъжът завърта очи от раздразнение, но тонът му е мек, докато говори за съпругата си.

— Децата ти ли ще идват на гости? — питам го аз.

— Двете дъщери — отвръща той, — с техните съпрузи и мъниците. Ще се натъпчем здраво, но никой не се оплаква, когато става въпрос за семейството, нали така? — Казва ми довиждане и го наблюдавам, докато кара АТВ-то си по неравния път.

* * *

Затварям вратата и просто стоя, вторачена във вилата. Дневната, която само преди миг изглеждаше толкова уютна и приветлива, сега е празна. Представям си дете тук — моето дете — как си играе на килима пред огъня. Мисля си за Ив и за племенницата и племенника, които растат без мен. Може да съм изгубила сина си, но все още имам семейство, независимо какво се е случило между нас.

Разбирахме се добре със сестра ми, когато бяхме деца, макар че имахме четири години разлика помежду си. Аз й се възхищавах и в замяна тя се грижеше за мен, изглеждаше така, все едно никога няма да изостави по-малката си сестричка. Бяхме много различни: аз — с моята буйна кестенява четина, а тя — с правата си като лопата светлокестенява коса. Двете се справяхме добре в училище, но Ив беше по-прилежна ученичка от мен, заравяше лицето си в учебниците доста време, след като аз вече бях изхвърлила моите на пода. Вместо да уча, прекарвах дълги часове в кабинетите по изкуство в училище или в гаража — единственото място в къщата ни, в което майка ми ми позволяваше да работя с глина и да рисувам. Претенциозната ми сестра вирваше нос нагоре при подобни занимания и пискаше, когато протегнех нацапани с глина ръце към нея. Един ден я нарекох Лейди Ив и името й пасна, продължихме да я наричаме така дори когато пораснахме и създадохме свои собствени семейства. Сестра ми тайничко се радваше на прякора си, смятах аз, докато през годините приемаше поздравления за чудесните вечерни партита, които организираше, и за подаръците, които опаковаше.

След като татко си тръгна, започнахме да се отдалечаваме една от друга. Никога не можах да простя на майка ни, че го прокуди, и ми беше трудно да приема, че Ив го стори. Въпреки всичко сестра ми много ми липсва, отчаяно се нуждая от нея повече от всякога. Пет години от нечий живот са прекалено дълго време заради някакъв лош коментар.

Поглеждам към лаптопа си и намирам снимките, които Бетан иска. Добавям още три, които желая да поставя на стената на вилата в рамки, които ще направя от плавен. Всички фотографии са от брега: снимани са по един и същ начин, но са и доста различни. Ярката синя вода от първата и слънчевата светлина, която играе по плажа, отстъпват място на равната сивота от втората снимка, където слънцето едва се забелязва в небето. Третата е любимата ми: направих я, когато ветровете бяха в стихията си и аз едва пазех равновесие на върха на скалите. Тогава дори чайките се бяха отказали от ежедневните си кръстосвания на небето. Фотографията показва черни облаци, които се мръщят към земята, а морето пръска лицата им с вълните си. Брегът беше толкова жив този ден, че усещах пулса на сърцето си през цялото време, докато работех.

Добавям още една снимка към картата памет: тя беше направена първия ден, в който писах по пясъка, когато изпълних плажа с имена от миналото си.

Лейди Ив.

Не мога да рискувам да позволя на сестра ми да разбере къде се намирам, но мога да й съобщя, че съм в безопасност. И че съжалявам.