Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (37)

35

Свали пръстена след три дни и аз се почувствах така, все едно ме удари. Каза, че се тревожиш да не го нараниш и че ти се налага да го сваляш толкова често по време на работа, че се притесняваш да не го изгубиш. Започна да го носиш на тънка златна верижка около врата си и аз те заведох да си избереш венчална халка, нещо обикновено и гладко, което може да е на ръката ти през цялото време.

— Вече можеш да го носиш — казах ти аз, когато напуснахме бижутерийния магазин.

— Но сватбата ще е чак след шест месеца.

Ти ме държеше за ръката и аз стиснах твоята силно, докато прекосявахме.

— Вместо годежния пръстен, имам предвид. За да имаш нещо на пръста си.

Не ме разбра.

— Нямам нищо против, Иън, наистина. Мога да почакам, докато се оженим.

— Как хората ще знаят, че си сгодена? — Не можех да оставя нещата така. Спрях те и сложих ръце на раменете ти. Ти се огледа наоколо, видя всичките забързани купувачи и се опита да се освободиш, но аз те държах силно. — Как ще знаят, че си с мен — продължих аз, — ако не носиш пръстена ми?

Разпознах погледа в очите ти. Често го виждах в тези на Мари — тази смесица от предизвикателство и предпазливост — и това ме раздразни изключително много. Как смееше да се страхуваш от мен? Усетих как се напрягам и когато болката се изписа на лицето ти, осъзнах, че пръстите ми се забиват в раменете ти. Махнах ръцете си от теб и ги отпуснах от двете си страни.

— Обичаш ли ме? — попитах те аз.

— Знаеш, че те обичам.

— Тогава защо не желаеш хората да знаят, че ще се женим?

Бръкнах в найлоновата торбичка, извадих малката кутийка и я отворих. Исках да прогоня този поглед от очите ти и без да мисля, паднах на едно коляно и ти предложих пръстена. От минувачите се разнесе шумотевица и на лицето ти се появи червенина. Движението около нас забави ход, всички се спираха, за да ни гледат, и аз изпитах гордост, че си с мен. Моята красива Дженифър.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Изглеждаше изумена.

— Да.

Отговорът ти беше много по-бърз от първия път, когато те попитах, и възелът в гърдите ми изчезна веднага. Сложих пръстена на безимения ти пръст и се изправих, за да те целуна. Разнесоха се аплодисменти около нас и някой ме потупа по гърба. Не можех да спра да се хиля. Точно това трябваше да направя още първия път, помислих си аз: трябваше да придам по-голяма церемониалност на случая, по-тържествен вид. Ти заслужаваше повече.

Вървяхме, хванати ръка за ръка, през натоварените бристолски улици и аз потривах метала на венчалната ти халка с палеца на дясната ми ръка.

— Хайде да се оженим сега — казах аз. — Да отидем в ритуалната зала, да вземем няколко свидетели от улицата и да го направим.

— Но всичко е уредено за септември! Цялото ми семейство ще е там. Не можем просто да отидем и да сключим брак сега.

Имаше нужда от известно увещаване, че една голяма църковна сватба би била грешка: нямаше баща, който да те изпрати до олтара, и защо трябваше да пилеем пари за парти с приятели, с които вече не се виждаше? Направихме резервация за гражданска церемония^[1] в хотел „Кортярд“ с включен обяд за двадесет души след венчавката. Помолих Дъг да ми бъде кум, но останалите гости щяха да са твои. Опитах се да си представя родителите ми да бъдат до нас, но успях да си спомня единствено лицето на баща ми последния път, когато го видях. Разочарованието. Отвращението. Изгоних образа му от главата си.

Ти беше непреклонна.

— Не можем да променяме плановете си сега, Иън. Остават само шест месеца — не е кой знае колко много.

Не беше, но броях дните, след които щеше да се превърнеш в госпожа Питърсън. Казвах си, че ще се почувствам по-добре тогава: по-сигурен. Щях да знам, че ме обичаш и че ще останеш до мен.

Нощта преди сватбата ти настоя да останеш с Ив в хотела, докато аз изстрадвах една ужасна вечер в пъба с Джеф и Дъг. Дъг направи половинчат опит да създаде една прилична ергенска вечер, но никой не се възпротиви, когато казах, че ще се оттеглям да си лягам по-рано, за да съм отпочинал за големия ден.

В хотела успокоих нервите си с двойно уиски. Джеф ме потупа по ръката и ме нарече чудесен човек, макар че така и не бяхме намерили общи интереси помежду си. Той не искаше да се присъедини към мен за едно питие и половин час преди церемонията кимна към вратата, където се появи жена с тъмносиня шапка.

— Готов ли си да се запознаеш с тъщата? — попита ме той. — Не е чак толкова лоша, да знаеш. — Пресиленият хумор на Джеф винаги ме дразнеше, но днес му бях благодарен за него. Искаше ми се да ти се обадя, да се уверя, че ще дойдеш. Не можех да прогоня чувството на паника в стомаха си, че може да ме оставиш сам, че може да ме унижиш пред всички тези хора.

Двамата с Джеф тръгнахме към нея. Майка ти протегна ръка и аз я поех, след което се наведох и целунах сухата й буза.

— Грейс, за мен е чест да се запознаем. Чувал съм толкова много за теб.

Казвала си ми, че въобще не приличаш на майка си, но можех да видя високите ти скули в нея. Може и да беше наследила чертите на лицето на баща си и артистичните му гени, но определено стройната ти фигура и изучаващото ти изражение бяха нейни.

— Ще ми се да можех да кажа същото — отвърна Грейс и ъгълчето на устните й потрепери в подобие на усмивка. — Ако искам да разбера какво се случва в живота на Джена, трябва да попитам Ив.

Дарих я с изражение, което смятах, че олицетворява солидарност, макар че и аз бях щастлив от нежеланието ти да комуникираш с нея. Предложих питие на Грейс и тя прие чаша шампанско.

— Наздраве — каза тя, но не предложи тост.

Накара ме да те чакам петнадесет минути, което, предполагам, си беше твое право. Дъг изигра пиеса, че е изгубил пръстена, и се наложи да търсим, както се случваше на всяко друго сватбено празненство, във всеки друг хотел в страната. Когато се появи в залата, не беше възможно да има друга толкова красива булка, колкото теб. Роклята ти беше обикновена: деколте във формата на сърце и пола, която се плъзгаше по бедрата ти и падаше на пода. Носеше букет от бели рози, а косата ти беше направена на буйни, лъскави къдрици.

Стояхме един до друг и аз поглеждах крадешком към теб, докато слушаше водещия церемонията регистратор. Когато изрекохме обетите си, ти ме погледна в очите и на мен не ми дремеше за Джеф или Дъг, или за майка ти. Дори да имаше хиляди хора в залата, аз виждах единствено теб.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Последваха нерешителни аплодисменти и аз те целунах по устните, преди да се обърнем и да тръгнем по пътеката заедно.

Хотелът беше приготвил напитки и канапета в района на бара и аз те наблюдавах как обикаляш залата, приемаш комплименти и показваш пръстена на ръката си на всички.

— Изглежда прекрасно, нали?

Не бях забелязал, че Ив се е приближила до мен.

— Тя е прекрасна — отвърнах аз и сестра ти кимна, за да приеме корекцията.

Когато се обърнах осъзнах, че Ив вече не гледа към теб, а се е вторачила в мен.

— Няма да я нараниш, нали?

Засмях се.

— Що за въпрос към човек, който се жени днес?

— Най-важният, определено — отвърна Ив. Отпи от шампанското си и ме огледа. — Доста ми напомняш на баща ни.

— Вероятно точно това вижда и Дженифър у мен — отвърнах кратко.

— Вероятно — съгласи се Ив. — Просто се надявам да не я предадеш и ти.

— Нямам намерение да изоставя сестра ти — отвърнах аз, — не че ти влиза в работата. Тя е голяма жена, а не някое дете, разстроено от кръшкащия си баща.

— Баща ми не беше кръшкач. — Тя не го защитаваше, просто констатираше един факт, но бях заинтересован. Винаги бях смятал, че е оставил майка ти заради друга жена.

— Тогава защо си тръгна?

Ив се направи, че не е чула въпроса ми.

— Грижи се за Джена, тя заслужава да се отнасят добре към нея.

Повече не можех да гледам самодоволната й физиономия и да слушам нелепите й, покровителствени молби. Оставих я на бара и дойдох при теб, за да те прегърна. Моята нова съпруга.

Бях обещал да те заведа във Венеция и нямах търпение да ти я покажа. На летището гордо подаде новия си паспорт и се ухили, когато прочетоха името ти.

— Звучи ми толкова странно!

— Скоро ще свикнеш с него — казах ти аз, — госпожо Питърсън.

Когато разбра, че съм купил билети за първа класа, изпадна в екстаз и настоя да се възползваме от всичко, което ни се полагаше. Полетът беше само два часа, но през това време си сложи маската за очи, преглеждаше филмите и пи шампанско. Наблюдавах те, доволен от факта, че си толкова щастлива, и то благодарение на мен.

Забавиха ни на летището и стигнахме до хотела си доста по-късно от планираното. От шампанското ме беше заболяла главата, а и бях изморен и недоволен от обслужването. Когато се върнехме у дома, щях да поискам да ми възстановят част от сумата заради това.

— Хайде да оставим куфарите и веднага да излезем навън — каза ти, когато пристигнахме в мраморното лоби.

— Ще сме тук цели две седмици. Ще си поръчаме румсървис и ще си разопаковаме багажа — градът ще е тук и на сутринта. Освен това — пуснах ти ръка и те стиснах за задника — ни е първата брачна нощ.

Ти ме целуна, езикът ти обходи устата ми, но после се дръпна и ме хвана за ръката.

— Даже няма десет часа! Хайде де, дай поне да се разходим наоколо и да пийнем по нещо някъде, след което ти обещавам, че ще се приберем.

Рецепционистът се усмихна, не си правеше труда да прикрие удоволствието си от нашето импровизирано шоу.

— Любовна свада? — Засмя се той, въпреки погледа, с който го изгледах. Останах потресен, че и ти се засмя с него.

— Опитвам се да убедя съпруга си — усмихна се, когато изрече думата, и ми намигна, все едно това щеше да промени нещо, — че трябва да се разходим из Венеция, преди да видим стаята си. Градът изглежда толкова красив. — Затвори очите си за малко по-дълго от нормалното и аз осъзнах, че си пияна.

— Красив е, signora, но не толкова, колкото вас. — Рецепционистът направи нелеп поклон.

Погледнах те, очаквах да завъртиш очи, но вместо това ти се беше изчервила и видях, че си поласкана. Поласкана от това жиголо, този мазен палячо със своя маникюр на ръцете и цветенце на ревера.

— Дайте ни ключа, моля — казах аз. Застанах пред теб и се облегнах на рецепцията. Последва кратка пауза, преди рецепционистът да ми подаде портфейл с две магнитни карти с размерите на кредитна.

— Buona sera, signore.

Вече не се усмихваше.

Отказах помощ за куфарите ни и те оставих да влачиш своя до асансьора, където натиснах бутона за третия етаж. Наблюдавах те в огледалото.

— Беше приятен, нали? — попита ме ти и аз усетих надигащата се в гърлото ми жлъчка. Толкова добре си прекарахме на летището, толкова приятно беше по време на полета и сега ти опропасти всичко. Говореше, но аз не те слушах: мислех си как му се усмихваше, как се изчерви и му позволи да флиртува с теб, как ти хареса.

Стаята ни се намираше в края на покрит с мокет коридор. Пъхнах магнитната карта в четеца и зачаках кликването, което подсказваше, че вратата е отключена. Отворих я и плъзнах куфара си през нея, без да ми пука дали ще те удари на влизане. В стаята беше горещо — прекалено горещо — но прозорците не се отвориха и аз охлабих яката си, за да се охладя. Кръвта туптеше в ушите ми, но ти продължаваше да говориш, продължаваше да бръщолевиш, все едно нищо не се беше случило, все едно не ме беше унижила.

Юмрукът ми се сви инстинктивно, кожата ми се опъна над напрегнатите ми кокалчета. Напрежението растеше като балон в гърдите ми и изпълваше всяко свободно местенце, буташе дробовете ми настрани. Погледнах те, все още се смееше, все още бърбореше и аз вдигнах юмрука си и го стоварих в лицето ти.

В същия миг балонът се спука. В мен се разля спокойствие, като изпускането на адреналин след секс или след тренировка във фитнес салона. Главоболието ми намаля и мускулчето в ъгъла на окото ми престана да трепти. Ти издаде гъргорещ, сподавен звук, но аз не те погледнах. Напуснах стаята и слязох с асансьора отново до рецепцията. Излязох направо навън на улицата. Намерих един бар и изпих две бири. Не обърнах никакво внимание на бармана, който се опита да ме въвлече в разговор.

* * *

Час по-късно се прибрах в хотела.

— Може ли малко лед, моля?

— Si, signore. — Рецепционистът изчезна и след малко се върна с кофичка с лед. — Желаете ли винени чаши, signore?

— Не, благодаря ви.

Вече се бях успокоил, дишането ми беше умерено и бавно. Качих се по стълбите, не бързах да се прибирам.

Когато отворих вратата, те видях, свита на леглото. Изправи се и се сви в края му, по-близо до таблата. На шкафчето отстрани имаше купчина с кървави салфетки, но въпреки опитите ти да се почистиш, все още имаше засъхнала кръв над горната ти устна. Носът и едното ти око вече бяха посинели. Когато ме видя, започна да плачеш и сълзите ти придобиха кървав нюанс, когато стигнаха до брадичката ти, покапаха на ризата ти и я оцветиха в розово.

Поставих кофичката на масата и взех една кърпа, в която сложих лед и после я завързах. Седнах до теб. Цялата трепереше, но нежно наложих студения компрес върху кожата ти.

— Намерих един чудесен бар — казах ти аз. — Мисля, че ще ти хареса. Разходих се наоколо и видях няколко местенца, които можем да посетим за обяд утре, ако ти се ходи.

Махнах ледения компрес и ти ме погледна, очите ти бяха големи и уплашени. Все още се тресеше.

— Студено ли ти е? Ето, завий се с това. — Издърпах одеялото, което беше сгънато в долната част на леглото, и го увих около раменете ти. — Изморена си, денят беше дълъг. — Целунах те по челото, но ти продължаваше да плачеш и ми се прииска силно да не беше опропастявала първата ни брачна вечер. Смятах, че си различна и че никога вече няма да изпитам нуждата да се освободя: това блажено чувство на смирение, което идва след боя. Съжалявах да разбера, че в крайна сметка, ти беше същата като всички останали.