Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (17)

15

Рей се обърна и зарови лице във възглавницата, за да се скрие от сутрешната слънчева светлина, която преминаваше през отворените щори. За момент не успя да разпознае усещането, което се надигаше в него, но бързо го стори. Вина. Какво си мислеше? Никога не беше изпитвал нужда да изневерява на Магс — нито веднъж за всичките петнадесет години брак. Отново превъртя събитията от миналата нощ в главата си. Беше ли се възползвал от Кейт? Преди да успее да си отговори, в ума му изникна възможността жената да подаде оплакване, но веднага се презря за тази мисъл. Тя не беше такава. Но въпреки това притеснението му почти измести вината.

Равномерното дишане до него му подсказа, че е единственият буден, така че се измъкна от леглото, погледна към спящата купчина до него, юрганът беше дръпнат над главата й. Ако Магс разбереше… не му се мислеше.

Докато ставаше, купчината се размърда и той замръзна. Колкото и страхливо да звучеше, искаше му се да се измъкне, без да се налага да води разговор със съпругата си. Все някога трябваше да се изправи срещу нея, но се нуждаеше от няколко часа, за да осмисли онова, което се беше случило.

— Колко е часът? — измърмори Магс.

— Малко след шест — прошепна Рей. — Отивам рано на работа. Имам да наваксвам с документацията.

Жената изсумтя и отново заспа. Рей изпусна тиха въздишка на облекчение. Изкъпа се набързо и след малко повече от половин час пристигна в офиса си, затвори вратата и се зарови в книжата, като че ли така можеше да заличи случилото се. За щастие Кейт беше някъде навън по задачи, а на обяд рискува да отиде набързо до столовата, заедно с Дребния. Намериха една свободна маса и Рей донесе две чинии, които бяха обявени за лазаня, но имаха много малко прилики с нея. Мойра, готвачката, беше изрисувала красиво с тебешири италианското знаме до ястието за деня и беше грейнала насреща им, когато прие поръчките им, така че Рей мъжката нагъваше огромната си порция и се опитваше да разкара настоятелното чувство за гадене, което го преследваше, откакто се събуди тази сутрин. Мойра беше огромна и на неопределена възраст, вечно усмихната, въпреки кожния й проблем, благодарение на който се сипеха сребърни люспи от ръцете й, когато си съблечеше жилетката.

— Добре ли си, Рей? Тревожи ли те нещо? — Дребния изстърга остатъците от обяда с вилицата си. Сержантът беше благословен с железен стомах, който не само се справяше с храната на Мойра, но и й се наслаждаваше.

— Добре съм — отвърна инспекторът и почувства облекчение, когато Дребния не продължи да настоява. Вдигна поглед, видя, че Кейт влиза в столовата, и му се прииска да се беше хранил по-бързо.

Дребния се изправи, металните крака на стола му изскърцаха върху пода.

— Ще се видим в офиса, шефе.

Рей не успя да измисли приемлива причина, за да върне обратно сержанта, или да изостави обяда си, преди жената да седне, затова просто се насили да се усмихне.

— Здрасти, Кейт. — Усети как лицето му почервенява. Устата му беше пресъхнала и преглътна трудно.

— Здрасти. — Детективката седна и разопакова сандвичите си, въобще не забелязваше неудобството му.

Изражението й беше неразгадаемо и неприятното чувство в стомаха на Рей се засили. Избута храната на една страна, реши, че гневът на Мойра е по-малката от двете злини, и се огледа, за да се увери, че никой не слухти.

— Относно миналата нощ… — започна той, чувстваше се като някой срамежлив младеж.

Кейт го прекъсна:

— Съжалявам. Не знам какво ми стана… добре ли си?

Рей изпусна една въздишка.

— Горе-долу. Ти?

Кейт кимна.

— Малко съм засрамена, ако трябва да бъда честна.

— Няма от какво да се срамуваш — каза Рей. — Не трябваше да…

— Не трябваше да се случва — каза Кейт. — Беше просто целувка. — Жената се ухили насреща му, след което отхапа от сандвича си и продължи да говори през кашкавала и киселите краставички: — Хубава целувка, но просто целувка.

Инспекторът издиша бавно. Всичко щеше да е наред. Нещо ужасно се беше случило и ако Магс научеше, щеше да настане сеч, но всичко щеше да е наред. Двамата с Кейт бяха възрастни и можеха да забравят ситуацията, все едно въобще не се беше случвала. Едва сега, от дванадесет часа насам, Рей си позволи да си спомни колко добре се беше почувствал да целуне някой толкова изпълнен с енергия, толкова жизнен. Усети, че отново почервенява, и се изкашля, за да прогони мисълта.

— Надявам се наистина да си добре — каза мъжът.

— Рей, всичко е наред. Наистина. Няма да подам оплакване срещу теб, ако се тревожиш за това.

Инспекторът почервеня.

— Господи, не! Въобще не ми е минавало през ума. Но съм женен и не искам…

— А и аз се срещам с някого — отвърна Кейт безцеремонно. — Двамата знаем какъв ще е резултатът. Така че е забравено, нали така?

— Така.

— Слушай — започна детективката, изведнъж беше станала много делова, — причината да те потърся, е, че искам да разбера какво мислиш да направим годишно възвание за случая на Джейкъб Джордан.

— Мина ли цяла година вече?

— Следващия месец. Едва ли ще съберем кой знае колко нови доказателства, но ако някой проговори, поне ще получим още информация, а и винаги съществува възможността виновникът да изпита нуждата да си изчисти съвестта. Все някой трябва да знае кой е карал онази кола.

Очите на Кейт сияеха, на лицето й играеше онова добре познато му решително изражение.

— Хайде да го направим — каза той. Представи си реакцията на началничката при предложението и знаеше, че няма да се отрази добре на кариерата му. Но годишното възвание беше добра идея. Това беше нещо, което правеха от време на време с нерешените случаи, макар и само за да уверят семействата, че полицията не се е отказала напълно — дори разследването вече да беше прекратено. Струваше си да опитат.

— Чудесно. Трябва да приключа с документацията от тази сутрин, но ако искаш, можем да планираме възванието този следобед? — Кейт помаха усмихната на Мойра, докато напускаше столовата.

Рей завиждаше на способността на детективката просто да загърби събитията от миналата нощ. Не му беше лесно да я погледне, без да си представи ръцете й, увити около врата му. Скри остатъците от лазанята си под една хартиена салфетка и остави чинията си на рафта до вратата.

— Чудесна работа, Мойра — каза Рей, докато минаваше покрай нея.

— Утре е гръцки ден! — провикна се готвачката след него.

Инспекторът си каза наум, че утре трябва да си донесе сандвичи.

* * *

Говореше по телефона, когато, без да почука, Кейт отвори вратата на офиса му. Видя, че е зает, безмълвно се извини и тръгна да излиза, но Рей й направи знак да влезе и да седне. Тя затвори внимателно вратата и се разположи в един от ниските столове, за да го изчака да приключи. Видя я да се взира в снимката на Магс и децата на бюрото му и изпита нова вълна угризения. Стана му още по-трудно да се съсредоточи върху разговора с началничката.

— Наистина ли е необходимо, Рей? — питаше Оливия. — Шансовете някой да се обади са минимални, а притеснението ми е, че така просто ще привлечем внимание към факта, че не сме заловили никого за убийството на детето.

Името му е Джейкъб, изрече наум Рей, повтаряйки думите на майката на момчето, изречени преди почти цяла година. Инспекторът се запита дали шефката му в действителност беше толкова незаинтересована, колкото изглеждаше.

— След като никой не търси правосъдие, струва ми се напълно ненужно да разбутваме случая отново. Бих казала, че имаш достатъчно работа за вършене. А и наближават изборите за главен инспектор.

Намекът беше повече от ясен.

— Мислех си да те помоля да се заемеш със случая с наркотиците в Крестън — сподели началничката, — но ако предпочиташ да се занимаваш със стари разследвания… — Операция „Пробив“ беше голям успех и това не беше първият път, в който началничката размахваше примамката на още по-големи случаи пред него. Поколеба се за миг, но срещна погледа на Кейт. Тя го наблюдаваше внимателно. Работата с детективката му беше припомнила защо беше станал полицай и продължаваше да е такъв през всичките тези години. Беше преоткрил старата си страст към работата и отсега нататък щеше да прави онова, което смяташе за правилно, а не което се нравеше на шефовете.

— Мога да се справя и с двата случая — отвърна уверено Рей. — Ще пусна възванието. Мисля, че това е правилното решение.

Последва пауза, преди Оливия да проговори отново.

— Само една статия в „Поуст“, Рей, и няколко банера. Нищо повече — и всичко приключва след седмица. — Началничката затвори телефона.

Кейт чакаше инспектора да каже нещо и нервно почукваше с химикала си върху облегалката на стола.

— Действаме — каза Рей.

На лицето на детективката се появи огромна усмивка.

— Добра работа. Бясна ли е?

— Ще го преживее — отвърна инспекторът. — Просто искаше да отбележи, че не одобрява и че ще излезе чиста от ситуацията, когато нищо не се случи и общественото мнение отново бъде насочено срещу нас.

— Малко цинично от нейна страна!

— Тя е от висшето ръководство, не го забравяй.

— Все още ли искаш да бъдеш повишен? — Кейт замига артистично с очи и Рей се засмя.

— Не мога да остана тук завинаги — отвърна той.

— Защо не?

Рей си помисли колко хубаво би било, ако забрави за политиката за повишения и просто се концентрира върху работата си — работата, която обичаше.

— Защото имам две деца, за чието образование трябва да се погрижа — отвърна най-накрая той. — Аз ще бъда различен, няма да забравям какво се случва на земята.

— Ще ти напомня тези думи, когато станеш началник — започна Кейт, — и ми обясняваш, че не мога да пусна годишно възвание.

Рей се ухили.

— Вече говорих с „Поуст“: Сузи Френч е доволна, че ги използваме да публикуват апела ни, ако има нови свидетели, да се обаждат с всякаква информация по случая… и така нататък. Вестникът ще се заеме със статията за Джейкъб, но искам ти да се обадиш на Сузи и да й дадеш подробностите около възванието, телефонен номер и официално обръщение на полицията, че желаем да говорим с хората поверително.

— Няма проблем. Какво ще правим с майката?

Рей сви рамене.

— Ще работим по възванието без нея. Говори с класната на Джейкъб в училището му, попитай я дали желае да говори пред вестника. Ще е хубаво нещата да бъдат погледнати от гледна точка, която е липсвала преди, ако е възможно, разбира се. Може би разполагат с някоя рисунка, която е нарисувал в часовете? Или нещо друго. Ще почакаме да видим дали възванието ще доведе до нещо, преди да тръгнем да издирваме майка му, която като че ли е изчезнала от лицето на земята.

Рей беше бесен на офицера за свръзка със семейството за това, че не беше поддържала по-сериозен контакт с майката на Джейкъб. Не че беше изненадан от покриването на жената. Опитът му го беше научил, че когато изгубеха някого, хората реагираха по два начина: не местеха нищо в домовете си, поддържаха стаите в същото състоянието — както винаги — като някакъв олтар; или започваха отначало, неспособни да понесат мисълта да живеят всеки ден, все едно нищо не се е променило, когато всъщност целият им свят се е променил.

След като Кейт напусна офиса му, Рей гледа известно време снимката на Джейкъб, която все още беше забита с карфица на корковата дъска. Ъгълчетата й се бяха намачкали леко, затова инспекторът я откачи и внимателно ги оправи. Подпря фотографията на момчето до тази на Магс и децата, защото там щеше да я вижда по-лесно.

Годишното възвание беше последният им шанс, който едва ли щеше да им донесе някакви положителни резултати, но поне беше нещо. Ако нищо не излезеше, просто щеше да архивира материалите по случая и да продължи напред.