Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (4)

2

Не искам чаша чай, но въпреки това я поемам. Стискам я с две ръце и приближавам лицето си до парата, докато не се опарвам. Болката пробожда кожата ми, разстила се по бузите ми и щипе на очите ми. Боря се с инстинкта да се отдръпна; нуждая се от това вцепенение, за да прокудя за момент спомените, които няма да напуснат главата ми.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

Той се изправя до мен и знам, че трябва да вдигна поглед към него, но не мога да го понеса. Как може да ми предлага храна и напитки, все едно нищо не се е случило? Започва да ми се повдига, но преглъщам неприятния вкус обратно. Той ме вини за случилото се. Не го е казал, но няма нужда да го прави, виждам го в очите му. И е прав — вината е моя. Трябваше да се приберем у дома по друг път, не трябваше да говоря, трябваше да го спра…

— Не, благодаря — отвръщам тихичко. — Не съм гладна.

Злополуката се върти непрестанно в главата ми. Искам да натисна паузата, но филмът е безкраен: тялото му се удря в предното стъкло отново и отново, и отново. Пак доближавам чашата до лицето си, но чаят е изстинал и топлината върху кожата ми не е достатъчна, за да ми причини болка. Не усещам сълзите, но тежки капки започват да падат върху коленете ми. Наблюдавам ги как попиват в дънките и почиствам с нокът едно петънце от глина върху бедрото ми.

Оглеждам се в стаята на дома, който толкова много години се опитвах да създам. Завесите, закупени, за да са в тон с възглавниците, изкуството, част от него е мое, част от него съм намерила в галерии и го обичам твърде много, за да го зарежа. Мислех си, че създавам дом, но просто съм изграждала една къща.

Ръката ме боли. Усещам пулса в китката си — той е бърз и едва доловим. Приветствам болката. Ще ми се да имаше повече от нея. Ще ми се колата да беше блъснала мен.

Той отново говори.

Полицията търси извършителя… вестниците ще търсят свидетели… ще го съобщят по новините…

Стаята започва да се върти и аз забивам поглед в масичката за кафе; когато се наложи, кимам. Той прави две крачки към прозореца, след което се връща обратно. Ще ми се да седне… изнервя ме. Ръцете ми треперят и оставям недокоснатия си чай, преди да го изтърва, но вместо това удрям чашата в стъклото на масата. Той ме стрелва с раздразнен поглед.

— Съжалявам — извинявам се. Усещам метален вкус в устата си и осъзнавам, че съм прехапала вътрешността на устната си. Преглъщам кръвта, не искам да привличам вниманието към себе си, като помоля за кърпичка.

Всичко се промени. В момента, в който колата се плъзна по мокрия асфалт, целият ми живот се промени. Виждам всичко изключително ясно, макар че се намирам в кулоарите. Не мога да продължавам по този начин.

* * *

Събуждам се и за секунда не зная какво е това чувство. Всичко е същото и същевременно някак си е променено. Още преди да отворя очите си, в главата ми нахлува шум, прилича на подземен влак. Ето го и него: яркия спомен, който не мога да изключа или да сложа на тих режим. Притискам длани в слепоочията си, сякаш чрез тази груба сила мога да накарам образите да ме оставят на мира, но те продължават да идват, ясни и бързи, като че ли без тях бих могла да забравя.

На нощното ми шкафче се намира месинговият будилник, който Ив ми подари по случай влизането ми в университета — Защото иначе никога няма да отидеш на лекции — и съм шокирана, когато виждам, че вече е десет и половина. Болката в ръката ми е засенчена от главоболие — то ме заслепява, ако движа главата си прекалено бързо, и докато се опитвам да се отлепя от леглото, всеки мускул ме боли.

Обличам вчерашните дрехи и излизам в градината, без да се отбия да си направя кафе, макар устата ми да е толкова суха, че е истинско изпитание да преглъщам. Не мога да си намеря обувките и докато вървя по тревата, сланата щипе стъпалата ми. Градината не е голяма, но зимата е тръгнала насам и когато стигам до другия й край, вече не усещам пръстите си.

През последните пет години градинското ателие е моето убежище. За случайния наблюдател то не е повече от обикновен навес, но идвам тук, за да мисля, за да работя, за да избягам. Дървеният под е целият в петна от глината, която пада от грънчарското ми колело, стабилно разположено в средата на помещението, където мога да се движа около него, да заставам по-назад и да оглеждам с критичен поглед произведенията си. Трите страни на навеса са изпълнени с рафтове, на които поставям скулптурите си в подреден хаос, който само аз мога да разбера. Недовършените работи — тук, опечени, но ненарисувани — тук, приготвени за клиенти — тук. Стотици различни произведения, чиито форми все още помня под пръстите си, чиято влажност на глината все още усещам по дланите си.

Взимам ключа от скривалището му под подпрозоречната дъска и отварям вратата. По-лошо е, отколкото си мислех. Подът е скрит под килим от начупена глина, закръглени половини от вази се зъбят насреща ми. Дървените рафтове са празни, бюрото ми е лишено от скулптурите, върху които работех, а малките фигурки на перваза на прозореца са неузнаваеми, превърнати са в чирепи, които блестят на слънчевата светлина.

До вратата лежи малка статуетка на жена. Направих я миналата година като част от серия от фигури, специално за магазин в Клифтън^[1]. Искаше ми се да създам нещо истинско, нещо, което да е далеч от съвършенството, но в същото време да е красиво. Изработих десет жени, всяка от тях със своите отличителни извивки, форми, белези и несъвършенства. Базирах ги на майка ми, на сестра ми, на момичета от моя клас по грънчарство, на жени, които срещах в парка. Тази тук съм аз. Бегло никой не би ме разпознал, но все пак съм аз. Гърдите са малко плоски, хълбоците малко по-тесни, а краката — по-големи. Кичур коса се е оплел около врата. Навеждам се и я вдигам. Помислих си, че не е счупена, но когато я докосвам, глината се размърдва под пръстите ми и вече имам две счупени парчета. Поглеждам ги, след което ги хвърлям с всичка сила срещу стената, където се разбиват на малки парченца, които се посипват върху бюрото ми.

Поемам си дълбоко въздух и го оставям бавно да излезе.

* * *

Не знам колко дни са минали от злополуката насам, нито как съм се справила през тях, чувствам се така, все едно краката ми се влачат в гъста меласа. Не знам защо решавам, че днес е денят. Но наистина е днес. Взимам само онова, което ще се побере в чантата ми, защото ако не тръгна сега, може никога да не го направя. Ходя наслуки из къщата и се опитвам да си представя, че никога вече няма да я видя. Мисълта е едновременно ужасяваща и успокояваща. Мога ли да направя това? Възможно ли е просто да си тръгна от този живот и да започна нов? Налага се да опитам: това е единственият ми шанс да се справя.

Лаптопът ми е в кухнята. В него са снимките, адресите, важна информация, която може да ми потрябва един ден, а я нямам на никакъв друг носител. Не разполагам с време да я записвам и макар устройството да е тежко и странно, го прибирам в чантата. Не ми е останало много място, но не мога да си тръгна без една последна част от миналото ми. Махам един пуловер и няколко тениски, за да мога да прибера дървената кутия, в която са скрити спомените ми, натрупани един върху друг под кедровия капак. Не поглеждам вътре — няма нужда. Няколко тийнейджърски дневника, хаотично водени и с откъснати страници, връзка с билети от концерти, дипломата ми, изрезки от първата ми изложба. И снимки на сина, когото обичах със сила, която изглежда невъзможна. Безценни фотографии. Толкова са малко. Дете с изключително слабо отражение върху заобикалящия ни свят, но център на моя живот.

Не успявам да устоя, отварям кутията и взимам най-горната снимка: направена е от милата акушерка в деня, в който беше роден. Той представлява малко розово личице, едва видимо под бялото болнично одеяло. На снимката ръцете ми са заели странната поза на млада майка, изпълнена с любов и изтощение. Всичко се случи толкова бързо и беше толкова плашещо, толкова различно от книгите, които бях изчела по време на бременността си, но любовта ми винаги беше налице. Усетих, че не мога да дишам, оставих снимката обратно в кутията и я прибрах в чантата си.

* * *

Смъртта на Джейкъб е новината на първите страници на вестниците. Статиите крещят към мен от будката, покрай която минавам, от магазина зад ъгъла и от автобусната спирка, на която стоя до всички останали, все едно не съм различна от тях. Все едно не се опитвам да избягам.

Те говорят за злополуката. Как било възможно да се случи подобно нещо? Кой го е сторил? Всяка спирка е източник на нова информация, късчетата клюки плуват през главите ни и за мен е невъзможно да ги игнорирам.

Била е черна кола.

Била е червена кола.

Полицията е близо до арест.

Полицията не разполага с никакви улики.

До мен стои някаква жена. Тя отваря вестника си и сякаш някой внезапно притиска гърдите ми. Лицето на Джейкъб се взира в мен, посинелите му очи ме порицават, че не съм го предпазила, че съм позволила да умре. Насилвам се да го погледна и нещо стяга гърлото ми. Зрението ми се размазва и не мога да прочета думите, но няма нужда да го правя — видях различни версии на тази статия върху всеки вестник, покрай който минах днес. Изказванията на покрусените учители, бележките върху цветята, оставени отстрани на пътя, разследването — започнато и след това отложено. Втората снимка показва венец от жълти хризантеми върху невъзможно малък ковчег. Жената до мен изпухтява и започва да говори: мисля, че по-скоро на себе си, но и на мен, вероятно смята, че също имам мнение по темата.

— Ужасно е, нали? И то точно преди Коледа.

Не отвръщам нищо.

— Да кара така, без да спре. — Жената изпухтява отново. — Да не забравяме — продължава тя, — че е било на пет години. Каква майка би позволила на дете на тази възраст да прекосява само?

Не мога да издържа — изхлипвам. Без да разбера, по бузите ми потичат горещи сълзи, които попивам с нежно набутаната в ръката ми кърпичка.

— Горкото агънце — казва жената, все едно утешава малко дете. Не е ясно дали думите й са насочени към мен или към Джейкъб. — Не можеш да си представиш подобно нещо, нали?

Истината е, че мога и искам да й го кажа, защото каквото и да си представя тя, моето е хиляди пъти по-лошо. Жената ми намира още една кърпичка, тя е намачкана, но е чиста, и разлиства страниците на вестника си, за да прочете за включването на коледната украса в Клифтън.

Никога не съм смятала, че ще избягам. Никога не съм смятала, че ще се наложи.