Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (25)

23

Рей беше озадачен от липсата на емоция в Джена Грей. Нямаше яростни викове, нито трескаво отричане на вината или изблик на разкаяние. Наблюдаваше лицето й внимателно, докато Кейт осъществяваше ареста, но единственото, което забеляза на него, беше облекчение. Почувства се страшно неловко, все едно някой му беше откраднал краката. След повече от година в търсене на убиеца на Джейкъб, Джена Грей съвсем не покриваше очакванията му.

Тя беше поразителна, не просто красива. Носът й беше тънък, но дълъг, а бледата й кожа беше покрита от лунички, които преливаха една в друга на места. Зелените й очи бяха изкривени леко нагоре, което й придаваше котешки вид, а тъмнокестенявата й коса се спускаше върху раменете й. Жената нямаше грим и макар торбестите й дрехи да прикриваха фигурата й, тясната й талия и тънкият врат подсказваха, че е със слабо телосложение.

Джена попита дали може да получи малко време, за да си събере нещата.

— Имам гост в момента — ще се наложи да му обясня всичко това. Бихте ли ни оставили насаме за минута-две? — Жената говореше толкова тихо, че Рей трябваше да се наведе, за да може да я чуе.

— Опасявам се, че това не е възможно — отвърна той. — Ще ви придружим.

Джена прехапа устната си и се поколеба за миг, но после отстъпи назад и позволи на Рей и Кейт да влязат във вилата. Някакъв мъж се намираше в кухнята, в ръката си държеше чаша вино. Лицето на Джена беше лишено от всякаква емоция, но за сметка на това всичко беше изписано върху лицето на госта, който инспекторът предположи, че е приятелят на жената.

Мястото беше толкова малко, че вероятно мъжът беше чул абсолютно всичко. Рей се огледа наоколо. Колекция от внимателно подредени камъни събираше прах над камината, пред която беше поставен тъмночервен килим, прогорен на доста места. Едно одеяло в калейдоскопични цветове покриваше дивана, вероятно опит да се освежи малко помещението, но осветлението беше слабо и ниският таван накара Рей да се наведе, когато премина от дневната в кухнята. Какво място за живеене само. На километри отвсякъде и леденостудено, въпреки горящия огън. Зачуди се защо ли жената го беше избрала, дали си мислеше, че тук ще може да се скрие.

— Това е Патрик Матюс — представи госта си Джена, все едно се бяха събрали на социално събитие. Тя обърна гръб на Рей и Кейт и инспекторът се почувства така, все едно се натрапва.

— Налага се да придружа тези полицаи. — Думите й бяха отсечени и равнодушни. — Нещо ужасно се случи миналата година и трябва да оправя всичко.

— Какво става? Къде ще те отведат?

Човекът или не знаеше абсолютно нищо за случилото се, или беше невероятен лъжец, помисли си Рей.

— Ще я отведем в Бристол — отвърна той и пристъпи напред, за да подаде визитната си картичка на Патрик, — където ще бъде разпитана.

— Не може ли да проведете разпита утре? Мога да я закарам до Суонзи на сутринта. — Господин Матюс — започна Рей, търпението му беше на изчерпване. Отне му три часа да стигне до Пенфейш и още час да намери „Блейн Кеди“. — Миналият ноември дете на пет години беше блъснато и убито от кола, която не е спряла. Опасявам се, че това не може да чака до сутринта.

— Какво общо има тази злополука с Джена?

Последва кратко мълчание. Патрик погледна първо към Рей, а после и към приятелката си. Бавно заклати глава.

— Не. Трябва да има някаква грешка. Та ти дори не шофираш.

Жената задържа погледа му.

— Няма грешка.

Рей усети надигащите се в него тръпки от хладината в гласа й. През изминалата година се опитваше да си представи кой би могъл да бъде толкова коравосърдечен, че да избяга и да остави едно умиращо дете на пътя. Сега, когато се изправи лице в лице с убийцата, се опитваше да се държи професионално. Знаеше, че не само той се чувства по този начин: за колегите му също щеше да е доста трудно да се справят, също както им беше трудно да се държат учтиво с изнасилвани и педофили. Погледна към Кейт и видя, че и тя изпитва същото. Колкото по-скоро се върнеха в Бристол, толкова по-добре.

— Трябва да тръгваме — каза на Джена. — Когато стигнем до ареста, ще бъдете разпитана и ще имате възможност да ни разкажете какво се случи. Дотогава не можем да говорим по случая. Разбирате ли?

— Да. — Жената взе малка раница, закачена на гърба на един от столовете. Обърна се към Патрик: — Ще можеш ли да останеш и да се грижиш за Бо? Ще се опитам да ти се обадя, когато разбера какво се случва.

Мъжът кимна, но не изрече нищо. Рей се запита какво ли си мисли. Какво ли беше чувството да разбереш, че някой, когото смяташ, че познаваш, те лъже?

Инспекторът сложи белезниците на китките на Джена, провери да не са прекалено стегнати, и забеляза, че жената не реагира по никакъв начин, докато го правеше. Видя белега на дланта й, но тя стисна ръка и го скри.

— Опасявам се, че колата ни е малко надалеч — съобщи Рей. — Не стигнахме по-близо от караванния парк.

— Пътят свършва на около осемстотин метра оттук — обясни Джена.

— Само толкова ли са? — На Рей му се бяха сторили много повече, когато идваха с Кейт насам. Намери фенерче в багажника на колата, но батериите му бяха на привършване и трябваше да го разтриса на всеки няколко метра, за да работи.

— Обади ми се при първа възможност — каза Патрик, когато поведоха Джена навън. — И си наеми адвокат! — провикна се след тях, но черната нощ погълна думите му и жената не му отговори.

Представляваха странно трио, което се тътреше по пътя към караванния парк и Рей се радваше, че Джена им сътрудничи. Може и да беше слаба, но беше висока колкото него и определено познаваше околността много по-добре от тях. Инспекторът беше напълно дезориентиран и въобще нямаше представа колко са близо до ръба на скалите. Всеки път, в който чуеше по-силно плясъка на вълните, очакваше да го опръска морска вода. Почувства облекчение, когато стигнаха до караванния парк безпроблемно и отвори задната врата на корсата без отличителни знаци за Джена, която влезе вътре, без никакви протести.

Двамата с Кейт се отдалечиха на няколко метра от колата, за да поговорят.

— Смяташ ли, че е с всичкия си? — попита детективката. — Не е обелила и две думи.

— Кой знае? Може да е в шок.

— Предполагам, че след всичкото това време, е решила, че се е измъкнала. Как е възможно да е толкова коравосърдечна? — Кейт поклати глава.

— Нека първо чуем какво има да ни каже, става ли? — Предложи Рей. — Преди да я окачим на въжето. — След еуфорията, че най-накрая бяха идентифицирали шофьора, арестът беше някак си съвсем неочакван.

— Красивите жени също могат да бъдат убийци, наясно си с това, нали? — попита Кейт. Смееше се насреща му. Преди да успее да отговори, тя грабна ключовете от ръката му и тръгна към колата.

* * *

Пътуването им до участъка беше изключително неприятно заради бавното движение по магистрала „М4“. Рей и Кейт разговаряха тихичко на безопасни теми: политиката в службата, новите коли, обявите за свободни позиции в полицията. Инспекторът предположи, че Джена е заспала, но жената проговори, когато наближаваха Нюпорт.

— Как ме открихте?

— Не беше толкова трудно — отговори й Кейт, когато видя, че Рей няма намерение да го стори. — Имаш акаунт за интернет услуги на твоето име. Проверихме информацията с хазяина ти, за да се уверим, че няма грешка — човекът ни беше изключително полезен.

Рей се обърна назад, за да види как Джена приема нещата, но тя гледаше навън през прозореца към натовареното движение. Единственият знак, че не е чак толкова отпусната, колкото изглеждаше, бяха свитите й в скута юмруци.

— Сигурно ви е било тежко — продължи детективката, — да живеете с онова, което сте сторили.

— Кейт — каза предупредително Рей.

— За майката на Джейкъб е по-тежко, разбира се…

— Достатъчно, Кейт — сряза я инспекторът. — Спести си приказките за разпита. — Стрелна я с предупредителен поглед и тя се намръщи насреща му отбранително. Нощта щеше да е дълга.