Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (14)

12

По-късно през деня ще стане топло, но засега въздухът е студен и аз вдигам рамене към ушите си.

— Хладничко е днес — казвам на глас.

Започнала съм да си говоря сама, също като старата дама, която някога ходеше по Клифтън Съспеншън Бридж, натоварена с чанти, пълни с вестници. Чудя се дали още го прави, дали още кръстосва моста всяка сутрин и всяка вечер? Когато напуснеш едно място, е лесно да си представиш, че животът в него продължава по същия начин както преди, макар че всъщност нищо не остава същото за дълго време. Животът ми в Бристол можеше да принадлежи на някой друг.

Изгонвам мисълта, нахлузвам ботушите си и увивам шал около врата си. Провеждам ежедневната си битка с ключалката, която захапва ключа ми и отказва да му позволи да се завърти. Най-накрая успявам да заключа вратата и пускам ключа в джоба си. Бо припка след мен. Следва ме като сянка, нито за миг не ме изпуска от поглед. Когато го прибрах у дома онзи ден, скимтя цяла вечер, искаше да дойде да спи с мен в леглото ми. Вместо това затиснах ушите си с възглавницата и заглуших жалния му плач, защото знаех, че ако му позволя това, по-късно щях да съжалявам. Минаха няколко дни, преди да престане да скимти, и дори сега спи долу пред стълбището, като се събужда веднага, щом чуе дъските на спалнята ми да скърцат.

Проверявам дали съм взела днешния списък с поръчки — помня всяка една от тях, но не искам да допусна грешка. Бетан продължава да рекламира снимките ми на летовниците и макар да ми е трудно да го повярвам, доста съм заета. Не по същия начин както преди, с всички изложби и поръчки, но все пак съм заета. На два пъти зареждах караванния магазин с картички и няколко заявки бяха изпратени на направения от мен уебсайт. Той е доста далеч от някогашното ми уеб присъствие, но всеки път, в който го погледна, се чувствам горда, че съм го направила сама, без никаква чужда помощ. Не е кой знае какво, но постепенно започвам да мисля, че вероятно не съм чак толкова безполезна, колкото някога смятах.

Не съм сложила името си на уебсайта: само галерия от снимки, малко тромава и обикновена система за поръчки и името на новия ми бизнес — Написано в пясъка. Бетан ми помогна да го избера над бутилка вино във вилата ми една вечер, когато говореше за начинанието ми с такъв ентусиазъм, че нямаше как, освен да го споделя с нея.

— Какво мислиш? — продължаваше да ме пита тя. Никой не ме беше питал за мнението ми от доста дълго време.

Август е най-натовареният месец за караванния парк и макар да продължавам да виждам Бетан поне веднъж седмично, ми липсва тишината на зимата, когато можем да си говорим час, че и повече, с крака, опрени в масления радиатор в ъгъла на магазина. Плажовете също са препълнени и се налага да ставам рано сутрин, веднага след изгрева, за да си осигуря свободна пясъчна площ за снимките ми.

Една чайка ни кряска и Бо бяга по пясъка и лае по птицата, която му се подиграва от безопасното пространство на небето. Сритвам боклуците по плажа и взимам една дълга пръчка. Водата тъкмо се е отдръпнала, но пясъкът е топъл и е започнал да изсъхва. Смятам да напиша днешното послание близо до морето. Изваждам листче хартия от джоба си и си припомням каква е първата заявка.

— Джулия — казвам аз. — Е, това си е доста лесно.

Бо ме поглежда въпросително. Смята, че говоря на него. Вероятно наистина е така, макар че не трябва да свиквам да се уповавам на него. Гледам на него така както Йестин гледа на овчарските си кучета: като инструменти от занаята му, като същества, които изпълняват определени функции. Бо е моето куче пазач. Все още нямам нужда от защита, но може да ми потрябва.

Навеждам се и изписвам голямо Д, изправям се да проверя размера му, преди да напиша останалите букви от името. Когато съм готова, хвърлям настрана пръчката и вадя фотоапарата си. Слънцето вече е изгряло и слабата му светлина хвърля розово сияние върху пясъка. Правя десетина снимки, приклекнала и гледаща през визьора, докато написаното не е погълнато от бялата пяна на морето.

За следващата поръчка се оглеждам за чист участък от плажа. Работя бързо, събирам наръчи с пръчки от купчините, изхвърлени от водата. Когато и последният плавей е на мястото си, поглеждам с критично око творението си. Кичури от все още лъскави водорасли висят от краищата на пръчките и камъните, които съм използвала, за да направя рамка за написаното. Плавеите ограждат пространство от метър и осемдесет по дължина: достатъчно, за да побере въртеливите букви, които гласят „Прости ми, Алис“. Когато се пресягам, за да преместя една пръчка, Бо излиза от морето и лае развълнувано.

— Мирно! — провиквам се аз. Слагам ръка върху фотоапарата, който виси върху тялото ми, в случай че скочи отгоре ми. Кучето не ми обръща никакво внимание, то бяга по брега към другия край на плажа и оставя мокри дири зад себе си. Целта му е човек, който върви по пясъка. Първата ми мисъл е, че това е мъжът с кучето, който ме беше заговорил преди време, но тогава той поставя ръцете си в джобовете на лъскавото си яке и аз си поемам рязко въздух, защото движението ми е познато. Как е възможно това? Не познавам никого тук, освен Бетан и Йестин, но този човек, който е на не повече от стотина метра от мен, върви целенасочено в моята посока. Виждам лицето му. Разпознавам го, макар че не знам кой е, и неспособността ми да се сетя откъде, ме прави уязвима. Усещам как в гърлото ми се надига паника и извиквам на Бо.

— Джена, нали така?

Иска ми се да побягна, но краката ми като че ли са пуснали корени. Прехвърлям наум всички хора, които познавам в Бристол. Знам, че съм го срещала някъде преди.

— Съжалявам, не исках да те изплаша — казва мъжът и аз осъзнавам, че се треса. Наистина изглежда загрижен и се усмихва широко, като че ли за да се извини. — Патрик Матюс. Ветеринарят от Порт Елис — добавя той.

В този момент си го спомням, както и начина, по който прибра ръце в джобовете на синята си престилка при първата ни среща.

— Съжалявам — най-накрая успявам да изрека аз, гласът ми е тих и несигурен. — Не те познах. — Поглеждам към празната крайбрежна пътека. Съвсем скоро хората ще започнат да пристигат, за да прекарат деня на плажа, подготвени за всякакви атмосферни условия със своите чадъри, слънцезащитен крем и прегради, които да ги пазят от вятъра. За първи път и аз се радвам, че сезонът е в разгара си и Пенфейш е пълен с хора: усмивката на Патрик е топла, но вече съм си патила от такава преди.

Мъжът се навежда, за да погали ушите на Бо.

— Май си свършила доста добра работа с този момък. Как го кръсти?

— Името му е Бо. — Не мога да се спра: правя две очевидни стъпки назад и веднага усещам как възелът в гърлото ми се разхлабва. Отпускам ръцете си, но те не ме слушат и вместо това се сплитат зад гърба ми.

Патрик пада на колене и се заиграва с Бо, който ляга по гръб, за да му погалят коремчето, изпълнен с щастие от случайното внимание.

— Въобще не изглежда нервен.

Успокоявам се от отношението на Бо към мъжа. Не казват ли, че кучетата са добри в преценката си за хората?

— Не, справя се чудесно — отвръщам аз.

— Определено е така. — Патрик се изправя и изтърсва пясъка от коленете си, а аз съумявам да остана на мястото си.

— Така като гледам, не си имала проблеми с Йестин. — Мъжът се ухилва.

— Никакви — отвръщам аз. — В интерес на истината той смята, че кучето е неделима част от всяко домакинство.

— Не мога да не се съглася с него. Самият аз бих си взел едно, но работя толкова много часове, че няма да е честно. А и се срещам с достатъчно животни през деня, че не се оплаквам.

Патрик се чувства като у дома си край морето, по ботушите му е полепнал пясък, а гънките на якето му са побелели от солта. Той кима към сърцето на плажа.

— Коя е Алис и защо й искаш прошка?

— О, това не е за мен. — Сигурно ме мисли за странна, щом рисувам в пясъка. — Поне сантиментът не е. Правя снимка за някого.

Патрик изглежда объркан.

— Такава ми е работата — обяснявам аз. — Фотографка съм. — Вдигам фотоапарата си, все едно няма да ми повярва. — Хората ми изпращат съобщения какво искат да напиша в пясъка и аз идвам тук, пиша го и след това им изпращам снимката. — Спирам да говоря, но мъжът изглежда изключително заинтригуван.

— Какви съобщения?

— Предимно любовни послания — или предложения за брак — но получавам и други заявки. Това очевидно е извинение, а понякога хората ме карат да пиша известни цитати или текстове на любими песни. Всеки път е различно. — Отново спирам да говоря и се изчервявам неимоверно.

— Изкарваш си прехраната по този начин? Удивителна професия!

Търся сарказъм в гласа му, но не откривам такъв и си позволявам да се почувствам малко горда. Наистина професията ми е удивителна и я създадох от нищото.

— Продавам и други снимки — продължавам с обясненията аз, — предимно на плажа. Толкова е красив, че много хора искат да си ги купят.

— Така е, нали? Обожавам това място.

Няколко секунди стоим в мълчание и наблюдаваме как вълните се образуват и после се разбиват в пясъка. Започвам да се изнервям, затова мисля какво да кажа.

— Какво те води тук? — питам аз. — Не са много хората, които се разхождат по плажа толкова рано през деня, освен ако нямат куче.

— Трябваше да пусна една птичка — обяснява Патрик. — Една жена донесе ганет^[1] със счупено крило, който остана в клиниката, докато се оправи. Прекара няколко седмици с нас и днес го доведох на скалите, за да го пусна. Опитваме се да ги пускаме на същите места, на които са били открити, за да получат своя шанс за оцеляване. Когато видях съобщението ти в пясъка, не устоях на изкушението да сляза долу и да те попитам за кого си го написала. Едва когато наближих, осъзнах, че вече сме се срещали.

— Ганетът отлетя ли?

Патрик кима.

— Ще се оправи. Случва се доста често. Не си местна, нали? Помня, че каза, че си отскоро в Пенфейш, когато доведе Бо при мен. Откъде идваш?

Преди да успея да измисля отговор, някакъв телефон звъни — тенекиена мелодия, която звучи някак неуместно на плажа. Вътрешно въздъхвам от облекчение, макар вече да имам добре съчинена история, подготвена за Йестин и Бетан и случайния минувач, който се насочва към мен в търсене на разговор. Аз съм човек на изкуството по професия, но съм наранила ръката си по време на инцидент и не мога да работя, затова съм се захванала с фотография. Не е много далеч от истината все пак. Не са ме питали за деца и се чудя дали ще успея да изрека отговора, без да издам истинските си чувства.

— Съжалявам — казва Патрик. Бърка в джобовете си и изважда от тях малък пейджър, заровен в шепа гранули и сламени клечки, които падат върху пясъка. — Трябва да е усилен до край, иначе не го чувам. — Мъжът поглежда към малкото екранче. — Опасявам се, че се налага да бягам. Доброволец съм на спасителната лодка^[2] в Порт Елис. На повикване съм два пъти месечно и както изглежда, явно имат нужда от нас сега. — Прибира пейджъра в джоба си. — Радвам се, че те видях отново, Джена. Наистина се радвам.

Патрик вдига ръка за довиждане, хуква да бяга нагоре по пясъчната пътека и изчезва, преди да успея да се съглася с него.

* * *

Връщаме се във вилата и Бо ляга в коша си изтощен. Свалям сутрешните снимки на компютъра, докато чакам чайника да заври. Станали са по-хубави, отколкото очаквах, предвид разсейването: буквите изпъкват на съхнещия пясък, а сърцето ми от плавен е перфектната рамка. Оставям най-доброто изображение на екрана, за да поработя върху него по-късно, и отнасям кафето си горе. Ще съжалявам за това, сигурна съм, но не мога да се спра.

Сядам на пода, оставям чашата си на голите дъски и търся под леглото кутията, която не съм докосвала, откакто пристигнах в Пенфейш. Издърпвам я към мен и кръстосвам крака под себе си, за да отворя капака. Вдишвам спомените заедно с прахта. Болката ме обгръща мигновено и знам, че е по-добре да затворя кутията и да не я пипам повече. Но също като наркоман, който желае следващата си доза, така и аз не мога да я оставя.

Взимам малкия фотоалбум, който е на върха на купчина документи. Прокарвам пръсти през снимките от времето, което ми се струва толкова далечно, все едно принадлежи на някой друг. Ето ме в градината, отново в кухнята, готвя. Тук съм бременна, гордо пъча корема си и се хиля пред фотоапарата. Възелът в гърлото ми се отпуска и усещам добре познатия бодеж в очите си. Премигвам, за да го изгоня. Бях толкова щастлива онова лято, сигурна, че новият живот ще промени всичко и ще можем да започнем отначало. Смятах, че ще е добре за нас. Докосвам снимката и проследявам с пръст формата на корема си, като си представям къде е била главата му, свитите му крайници, едва оформените му пръстчета.

Внимателно, все едно мога да нараня своето неродено дете, затварям албума и го връщам обратно в кутията. Трябва да сляза долу сега, докато все още мога да се контролирам. Усещането е като постоянното бутане с език на болен зъб или чесането на краста. Опипвам, докато пръстите ми не намират мекия заек, с който спях всяка вечер на моята бременност, за да мога после да го дам на сина си, напоен с моята миризма. Вдигам го към лицето си и вдишвам, отчаяно търся следа от него. Изпускам ридание и Бо изкачва безшумно стъпалата и влиза в спалнята.

— Слизай долу, Бо — нареждам му аз.

Кучето не ми обръща внимание.

— Махай се! — Крещя към него, една луда жена, която стиска детска играчка. Пищя и не мога да се спра, макар че не Бо виждат очите ми, а човека, който отне бебчето ми, човека, който отне живота ми, когато отне този на сина ми. — Махай се! Махай се! Махай се!

Бо ляга на пода, тялото му е напрегнато, а ушите му са сплескани върху главата му. Но той не се предава. Бавно, сантиметър по сантиметър, животното се приближава до мен, без да сваля и за миг очи от мен.

Успокоявам се също толкова бързо, колкото съм избухнала.

Бо се спира до мен, все още е легнал върху дъските, и поставя глава в скута ми. Затваря очи и аз усещам тежестта и топлината му през дънките си. Неочаквано ръката ми започва да го гали и сълзите ми потичат.