Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (44)

42

Телефонът на Рей звънна, докато се опитваше да навре колата си в последното свободно място на паркинга. Натисна копчето за приемане на разговора на хендсфрито си и се извърна, за да види още колко може да даде назад.

Началничката Рипон мина веднага на въпроса:

— Искам да изместиш срещата за операция „Сокол“ за този следобед.

Мондеото на Рей удари паркираното зад него волво.

— Мамка му.

— Това не е отговорът, който очаквах. — Усети весела нотка в гласа на началничката, която не беше чувал преди. Чудеше се какво ли се е случило, за да е в такова добро настроение.

— Съжалявам, госпожо.

Рей излезе от колата си и остави ключовете в запалителя, в случай че собственикът на волвото искаше да излезе. Погледна към бронята, но не видя никакви очевидни белези.

— Какво казвахте?

— Срещата за операция „Сокол“ е насрочена за понеделник — обясни Оливия с нехарактерно за нея търпение, — но искам да я изместиш напред. Може би си гледал по новините тази сутрин, че няколко от службите бяха критикувани за очевидно толерантното си отношение към притежанието на наркотици.

Ах, помисли си Рей. Това обясняваше доброто настроение.

— Сега е идеалното време да се покажем, че сме груби с наркопласьорите. Националните медии са в готовност, просто искам да използваш ресурсите си няколко дни по-рано.

Кръвта на Рей се смрази във вените му.

— Не мога да го направя днес — обясни той.

Последва пауза.

Инспекторът чакаше началничката да каже нещо, но тишината падна тежко над тях и той изпита нуждата да я наруши.

— Имам среща в училището на сина ми този следобед.

Носеше се слух, че Оливия провеждаше родителските срещи в училището на децата си по телефона, така че мъжът не очакваше да я трогне.

— Рей — започна тя, всички следи от доброто й настроение се бяха изпарили, — както знаеш, изключително много подкрепям самотните родители и се опитвам да осигуря плаващо работно време за такива като тях. Но освен ако не греша, ти имаш съпруга, нали?

— Да.

— Тя ще ходи ли на срещата?

— Да.

— Тогава, ако мога да попитам, какъв е проблемът?

Рей се облегна на стената до задната врата и погледна към небето за вдъхновение, но единственото, което видя, бяха надвисналите черни облаци.

— Синът ми е тормозен, госпожо. И то доста лошо. Това е първата ни възможност да разговаряме с учителите, откакто признават, че има някакъв проблем, и съпругата ми ме иска там. — Наруга се, че хвърля вината върху Магс. — И аз искам да съм там — поправи се той. — Трябва да съм там.

Тонът на Оливия леко се смекчи:

— Съжалявам да го чуя, Рей. Децата създават грижи. Ако се налага да отидеш на тази среща, тогава, разбира се, върви. Но операцията ще се случи днес сутринта, с необходимото медийно присъствие, което да циментира нашата прогресивна и нетърпяща подобни неща сила. Щом не можеш да я водиш, ще намеря някого, който може. Ще ти се обадя след един час.

— Като стана въпрос за избора на Хобсън — измърмори Рей и прибра телефона обратно в джоба си. Нещата бяха прости: възможностите за кариера на една страна, семейството — на друга. Качи се в офиса си, затвори вратата и седна зад бюрото си. Опря върховете на пръстите на ръцете си един в друг. Днешната операция беше голяма работа и въобще не си правеше илюзията, че това е тест. Притежаваше ли необходимото, за да продължава да се развива в полицията? Вече не беше толкова сигурен — дори не знаеше дали иска точно това. Помисли си за новата кола, от която щяха да имат нужда след година, за почивките в чужбина, за които щяха да започнат да го молят децата не след дълго, по-голямата къща, която Магс заслужаваше. Имаше две прекрасни деца, които се надяваше да отидат да учат в университет, и откъде щяха да дойдат парите за всичко това, ако Рей не продължаваше да се изкачва по стълбицата? Нищо не ставаше без саможертви.

Пое си дълбоко въздух и вдигна телефона, за да се обади у дома.

* * *

Операция „Сокол“ беше истински триумф. Представители на медиите бяха поканени в конферентната зала в централата за половинчасова пресконференция, по време на която началничката представи Рей като един от най-добрите детективи в службата. Инспекторът почувства прилив на адреналин, докато отговаряше на въпросите за проблемите с наркотиците в Бристол, позицията на полицията и собствената му отдаденост за възстановяването на обществения ред чрез изчистване на дилърите от улиците. Когато репортерът на Ай Ти Ен го попита какви са заключителните му думи, Рей погледна директно към камерата и без да се колебае, каза:

— Има хора на улицата, които продават наркотици безнаказано и които смятат, че полицията е безсилна пред тях. Но ние имаме сили, упорити сме и няма да си намерим място, докато не ги изловим всичките. — Последваха кратки аплодисменти и Рей погледна към началничката, която го дари с почти незабележимо кимане. Заповедите бяха издадени по-рано и бяха осъществени четиринадесет ареста на шест адреса. Претърсванията на къщите щяха да отнемат часове и той са зачуди как ли се справяше Кейт като отговорничка за веществените доказателства.

Веднага след като му се откри възможност, й се обади.

— Точно навреме — каза тя. — В службата ли си?

— В офиса си съм. Защо?

— Среща в столовата след десет минути. Трябва да ти покажа нещо.

Рей беше там след пет и зачака нетърпеливо Кейт, която връхлетя през вратата с ухилена физиономия.

— Искаш ли кафе? — попита инспекторът.

— Нямам време, трябва да се връщам. Погледни това. — Детективката му подаде прозрачен найлонов плик. В него имаше светлосиня картичка.

— Същата като онази, която Джена Грей носеше в портмонето си — констатира Рей. — Къде я намери?

— В една от къщите, в които нахлухме тази сутрин. Не е точно същата обаче. — Кейт изпъна найлончето, за да може инспекторът да прочете добре написаното. — Същата картичка, същото лого, различен адрес.

— Интересно. В коя къща я намерихте?

— Доминика Летс. Няма да проговори, докато адвокатът й не пристигне. — Кейт погледна към часовника си. — По дяволите, трябва да вървя. — Бутна найлоновото пликче в ръцете на Рей. — Задръж картичката — имам копие. — Ухили се отново и изчезна, като остави инспектора да се взира в картончето. Нямаше нищо особено в адреса — обикновена улица с къщи като Грантъм Стрийт — но Рей смяташе, че разковничето се крие в логото. Осмиците не бяха цели в долните си краища и бяха една в друга като матрьошка.

Инспекторът поклати глава. Трябваше да отиде да провери екипа в ареста, преди да се прибере у дома и да се увери, че всичко е готова за делото на Грей утре. Сгъна плика с картичката и го прибра в джоба си.

* * *

Минаваше десет часът, когато Рей се качи в колата си, за да се прибере у дома. За пръв път от тази сутрин насам се почувства зле, че беше избрал работата пред семейството си. През целия път размишлява и когато пристигна, се беше убедил, че е взел правилното решение. Единственото решение в интерес на истината. Докато не си отключи вратата и не чу съпругата си да плаче.

— За Бога, Магс, какво се случи? — Хвърли чантата си в коридора и приклекна пред дивана. Вдигна косата й, за да открие лицето й. — Том добре ли е?

— Не, не е добре! — Жената изблъска ръцете му настрани.

— Какво казаха от училището?

— Според тях това продължава вече поне от година, макар че директорката няма да стори нищо, докато не получат доказателства.

— С които вече разполагат.

Магс се разсмя мрачно.

— О, имат, и още как. Очевидно всичко е качено в интернет. Кражбите от магазини, веселите нападения^[1], подобни неща. Всичко е заснето и качено в YouTube, за да може целият свят да го види.

Рей усети стягане в гърдите. Мисълта на какво е бил подложен Том му донесе физическа болка.

— Спи ли? — Мъжът кимна към стаята му.

— Така мисля. Вероятно е изтощен: прекарах последните час и половина да му крещя.

— Крещяла си му? — Рей се изправи. — Господи, Магс, не мислиш ли, че е преживял достатъчно? — Тръгна към стълбите, но съпругата му го дръпна.

— Нищо не разбираш, нали? — попита го тя.

Мъжът я погледна с празен поглед.

— Толкова си погълнат от решаването на проблемите си на работа, че напълно се откъсна от онова, което се случва в собственото ти семейство. Том не е бил тормозен, Рей. Той е онзи, който тормози.

Инспекторът се почувства така, все едно някой го беше фраснал в лицето.

— Някой го е накарал…

Магс го прекъсна, този път по-нежно:

— Никой не го е карал да прави нищо. — Жената въздъхна и се облегна назад. — Изглежда, Том е лидерът на малка, но влиятелна банда. Шестима са — включително Филип Мартин и Конър Акстел.

— Тези образи — отвърна мрачно Рей, познаваше момчетата.

— Сигурно е, че Том ръководи шайката. Бягат от училище, причакват деца…

Инспекторът се почувства зле.

— Онези неща под леглото му? — попита той.

— Очевидно са откраднати. Но нищо от Том — младежът не желае да си цапа ръцете. — Рей никога не беше чувал подобна язвителност в тона на Магс.

— Какво ще правим сега? — Когато нещо се объркаше на работа, имаше правила, които трябваше да следват. Протоколи, закони, ръководства. Разполагаше с екип от хора. Почувства се напълно изгубен.

— Ще се справим — отвърна Магс. — Ще се извиним на децата, които Том е наранил, ще върнем откраднатите неща и — най-важното — ще разберем защо го прави.

Рей запази мълчание за момент. Не можеше да се насили да го каже, но веднъж настанила се в ума му, мисълта напираше да излезе.

— Моя ли е вината? — попита той. — Защото не бях край него?

Магс го хвана за ръката.

— Недей… ще се побъркаш. Вината е толкова твоя, колкото и моя — така е.

— Трябваше да прекарвам повече време у дома.

Съпругата му не го обори.

— Съжалявам, Магс. Няма винаги да е така, обещавам. Просто трябва да отида при суперинтенданта и да…

— Но ти обичаш работата си като инспектор.

— Да, но…

— Тогава защо ти е това повишение?

Рей се озадачи.

— Заради нас. За да си купим по-голяма къща и за да не се налага да се връщаш на работа.

— Но аз искам да се върна на работа! — Магс се извърна към него ядосана. — Децата са на училище по цял ден, ти си на работа… Искам да правя нещо за себе си. Планирането на нова кариера ми дава цел, която не съм имала от години. — Жената погледна към Рей и изражението й се смекчи. — Ах, глупачето ми.

— Съжалявам — каза отново съпругът й.

Магс се наведе и го целуна по челото.

— Остави Том тази вечер. Утре няма да го пращам на училище и на сутринта ще се занимавам с него. Засега нека поговорим за нас.

* * *

Рей се събуди и видя, че Магс нежно поставя чаша с чай на шкафчето до главата му.

— Помислих си, че сигурно ще станеш рано — каза тя. — Днес е делото на Грей, нали?

— Да, но Кейт може да отиде. — Рей се изправи. — Ще остана у дома и двамата ще говорим с Том.

— И ще пропуснеш момента на славата? Няма проблем, наистина. Върви. Том и аз ще се гледаме днес, както когато беше бебе. Имам усещането, че не от приказки има нужда той, а от изслушване.

Рей се възхити колко умна беше съпругата му.

— Ще стане чудесна учителка от теб, Магс. — Хвана я за ръката. — Не те заслужавам.

Съпругата му се усмихна.

— Може и така да е, но се опасявам, че няма да се отървеш от мен. — Стисна го за ръката и слезе долу, за да може Рей да си изпие чая на спокойствие. Замисли се от колко време поставяше работата си пред семейството и се засрами, че не можа да си спомни момент, в който да е било обратното. Трябваше да промени това. Трябваше да започне да поставя Магс и децата на първо място. Как можеше да е толкова сляп за нуждите й, за желанието й да се върне на работа? Явно не беше единственият, който намираше живота за малко тъп на моменти. Магс искаше да си изгради нова кариера. Какво правеше той? Помисли си за Кейт и се изчерви.

Изкъпа се и се облече, след което слезе долу, за да си намери сакото.

— Тук е — провикна се Магс и излезе от дневната с връхната дреха в ръка. — Какво е това?

Рей го извади и й го подаде.

— Нещо, което може би е свързано със случая на Грей. Опитвам се да разбера какво означава логото.

Магс вдигна плика и погледна към картичката.

— Това е човек, нали? — каза съпругата му, без да се замисля. — Прегърнал е някого.

Рей зяпна насреща й. Погледна към картичката и на мига осъзна какво му описва Магс. Онова, което му приличаше на недовършена и несъразмерна осмица, всъщност бяха глава и рамене, а ръцете обгръщаха по-малка фигура, която следваше очертанията на първата.

— Естествено! — каза Рей. Спомни си къщата на Грантъм Стрийт с многото й ключалки и плътни завеси, които не позволяваха на никого да види какво се случва вътре. Спомни си Джена Грей и постоянния страх в очите й и постепенно в ума му започна да се оформя една картина.

Чу някой да слиза по стълбите и след няколко секунди се появи Том, беше неспокоен. Рей го погледна. Месеци наред виждаше сина си като жертва, но се оказа, че той съвсем не е такава.

— Обърках всичко — изрече инспекторът.

— Какво си объркал? — попита Магс, но съпругът й вече беше тръгнал.