Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (36)

34

Стряска ме метален звук. След като инспектор Стивънс си тръгна миналата вечер, наблюдавах олющената боя на тавана и усещах как студът се промъква през матрака от бетонения под под него, докато сънят не ме споходи нежелан. Изправям се в леглото, крайниците ми са схванати, а главата ми тупти от болка.

Нещо трака по решетките и аз осъзнавам, че металният звук е бил отварянето на квадратния люк в средата на вратата, през който една ръка подава пластмасов поднос.

— Хайде, нямам цял ден.

Взимам подноса.

— Може ли да ми донесете някакви болкоуспокояващи?

Тъмничарката е застанала така, че не мога да видя лицето й, само черната й униформа и част от русата й коса.

— Докторът не е тук. Ще трябва да изчакаш, докато не отидеш в съда. — Едва довършила изречението си, тя затваря рязко люка и екотът от затръшването му се носи по целия коридор. Чувам тежките й стъпки да се отдалечават.

Сядам на леглото и опитвам от чая, който се е разлял върху подноса. Той е хладен и много сладък, но пия жадно от него. Едва сега осъзнавам, че не съм яла и пила нищо от вчера на обяд. Закуската представлява наденица и боб в кутия за микровълнова фурна. Пластмасата се е разтопила по краищата и бобът е покрит с яркооранжев сос. Оставям подаянието и празната си чаша на пода и използвам тоалетната. Няма седалка, само метална мивка и листове твърда хартия. Бързам да довърша, преди тъмничарката да се е върнала.

Изоставената ми храна отдавна е изстинала, когато чувам отново стъпки. Те спират пред килията ми и някой се опитва да намери ключ от връзка с ключове, след което тежката врата се плъзга настрани и аз виждам навъсено момиче на двадесет и няколко години. Черната униформа и мазната руса коса я определят като тъмничарката, която ми е донесла закуската, и аз посочвам към подноса на матрака ми.

— Опасявам се, че не можах да изям храната.

— Не съм изненадана — отвръща тъмничарката и се изхилва. — Не бих я докоснала, дори да умирах от глад.

* * *

Стоя на металната пейка срещу бюрото в ареста и си обувам ботушите. Към мен са се присъединили още трима души: всичките са мъже, облечени в долнища на анцузи и суитчъри, които са толкова еднакви, че в началото си мисля, че са някаква униформа. Те сядат и се облягат на стената, чувстват се толкова у дома си тук, колкото аз се чувствам не на място. Извръщам се, за да разгледам безбройните бележки на стената над главите ни, но те нямат никакъв смисъл за мен. Информация за адвокати, преводачи, правни съвети. Трябва ли да съм наясно какво се случва? Всеки път, в който ме залива вълна от страх, си напомням какво сторих и че нямам право да съм изплашена.

Чакаме около половин час, а може и повече, докато звънецът не прозвънява и сержантът в ареста не поглежда към монитора на стената, на който се вижда голям бял камион.

— Лимузината ви пристигна, юнаци — казва той.

Момчето до мен осмуква зъбите си и измърморва нещо, което не мога да разбера, но нямам и желание да го сторя.

Сержантът отваря вратата на двама офицери.

— Имам четирима за теб днес, Аш — съобщава на мъжа той.

— Хей, Сити отнесоха голям бой миналата вечер, не мислиш ли? — Поклаща леко глава, все едно съжалява, но в същото време се ухилва широко и човекът на име Аш го тупа приятелски по рамото.

— Ще дойде и нашето време — отвръща той, след което поглежда към нас за първи път. — Захващай се с документите.

Мъжете продължават да си говорят за футбол, а офицерката се приближава до мен.

— Готова ли си, мила? — пита ме тя.

Жената е закръглена, сякаш е бременна, и ме обзема нелепата нужда да заплача. Тя ми казва да се изправя и с длани опипва ръцете, гърба и краката ми. Хваща презрамката на сутиена ми и проверява еластичността му през ризата ми. Момчетата на пейката се посбутват и аз се чувствам толкова уязвима, все едно съм гола. Офицерката поставя белезниците на моята дясна и своята лява ръка и ме води навън.

* * *

Отвеждат ни в съда в камион с прегради, което ми напомня на конските вагони в градските представления, на които майка ми ни водеше с Ив. Опитвам се да остана на пейката, когато камионът завива, китките ми са оковани във верига, която продължава по цялата ширина на отделението ми. Липсата на пространство ме кара да изпитвам клаустрофобия и се взирам през затъмнения прозорец, който отминава бристолските сгради в калейдоскопична последователност от форми и цветове. Опитвам се да навържа всичко в смислена поредица, но ми се завива свят, затварям очи и облягам челото си върху студеното стъкло.

Движещата се клетка е заменена от статична в дълбините на Съда на магистратите. Дават ми чай — този път е горещ — и препечена филийка, която се превръща в клечки кибрит в гърлото ми. Казват ми, че адвокатът ми ще дойде при мен в десет. Как е възможно още да не е станало десет? Днес изживявам цял един живот.

* * *

— Госпожице Грей?

Адвокатът е млад и незаинтересован, костюмът му е скъп и на райета.

— Не съм молила за адвокат.

— Трябва да имате процесуално представителство, госпожице Грей, или да се представлявате сама. Желаете ли да се представлявате сама? — Повдигнатата му вежда подсказва, че само пълен глупак би обмислял подобна възможност.

Клатя глава.

— Добре. Разбрах, че сте признали по време на разпита, че сте извършили убийство поради опасно шофиране и че не сте спряла и не сте съобщила за злополуката. Прав ли съм?

— Да.

Мъжът разгръща документите, които е донесъл със себе си, червената лента, с която са били завързани, е хвърлена на една страна. Все още не ме е погледнал.

— Какво желаете да пледирате: виновна или невинна?

— Виновна — отвръщам аз и думата увисва във въздуха, това е първият път, в който я изричам на глас. Аз съм виновна.

Мъжът си записва нещо, което е много по-дълго от една дума, и аз искам да надникна, за да видя какво е.

— Ще поискам гаранция за вас и има голяма вероятност да я получите. Нямате други присъди, съобразила сте се с всички условия на предишната гаранция, дошла сте навреме… Разбира се, укриването ви ще се използва срещу вас… Имате ли някакви психически проблеми?

— Не.

— Жалко. Както и да е. Ще дам най-доброто от себе си. Имате ли някакви въпроси?

Десетки, мисля си аз.

— Не — казвам на глас.

* * *

— Съдът да стане.

Очаквах повече хора, но с изключение на отегчения мъж с тетрадката в участъка, който разсилният ми обяснява, че е от пресата, има много малко. Адвокатът ми се намира в средата на залата, с гръб към мен. Млада жена с тъмносиня рокля стои до него и прокарва маркер над някаква напечатана страница. На подобна дълга маса, но на няколко метра от тази, се намира подобна двойка — обвинението.

Разсилният до мен ме дърпа за ръкава и аз осъзнавам, че съм единствената, която стои права. Магистратът, мършав мъж с рядка коса, пристига и съдът започва да заседава. Сърцето ми препуска, а лицето ми гори от срам. Малкото хора ме наблюдават любопитно, все едно съм експонат в музей. Спомням си нещо, което някога съм чела за публичните екзекуции във Франция: гилотината е издигната в центъра на града, за да могат всички да я виждат; жените плетат с куките си, докато чакат представлението. Заливат ме студени тръпки, защото осъзнавам, че аз съм днешното представление.

— Моля, обвиняемата да се изправи.

Отново ставам на крака и си казвам името, когато ме питат.

— Какво пледирате?

— Виновна. — Гласът ми е писклив и аз се изкашлям, за да си прочистя гърлото, но повече не ме питат нищо.

Адвокатите спорят за гаранцията във вербална битка, която ме замайва.

Прекалено много е заложено на карта, обвиняемата ще избяга.

Обвиняемата е спазила всички условия по гаранцията си, ще продължи да се съобразява с тях.

Трябва да се обсъди доживотна присъда.

Трябва да се обсъди един живот.

Те разговарят един с друг чрез магистрата, също като сърдити деца с помощта на родител. Думите им са екстравагантно емоционални, илюстрирани с цветущи жестове, които са безсмислени в празната съдебна зала. Спорят за гаранцията: дали трябва да бъда задържана в ареста до делото пред Кралския съд, или да бъда освободена и да чакам настъпването му у дома. Осъзнавам, че адвокатът ми спори за пускането ми, и ми се иска да го дръпна за ръкава и да му кажа, че не съм заинтересована от гаранцията. Освен Бо, няма друг, който да ме чака у дома. Няма да липсвам на никого. В затвора ще бъда в безопасност. Оставам мълчалива, с ръце в скута ми, несигурна какво изражение трябва да си придам. Не че някой гледа към мен. Аз съм невидима. Опитвам се да проследя спора на адвокатите, да разбера кой печели тази война на думи, но бързо се изгубвам в театралниченето им.

Над залата се спуска мълчание и магистратът ме поглежда със сериозно изражение. Изпитвам абсурдното желание да му обясня, че не съм като обичайните посетители на съда му. Че съм израснала в къща като неговата, че съм ходила в университет, организирала съм вечери, имала съм приятели. Че някога съм била уверена и социална. Че преди миналата година никога не съм нарушавала закона и че случилото се е една ужасна грешка. Но погледът му е незаинтересован и аз осъзнавам, че на него не му пука коя съм аз или колко вечери към организирала. Аз съм просто поредният престъпник, минал през вратите му; не съм по-различна от останалите. Усещам как идентичността ми е разкъсана на парчета за пореден път.

— Вашият адвокат страстно защити правото ви на гаранция, госпожице Грей — започва магистратът, — увери ме, че по-скоро ще отлетите за Луната, отколкото да се опитате да избягате отново. — Разнася се хихикане от обществените места, където на втория ред се намират две старици с термос. Модерните tricoteuses^[1]. Ъгълчетата на устата на магистрата потръпват доволно. — Каза ми, че първоначалното ви бягство от сцената на това наистина ужасно престъпление е било причинено от моментно умопомрачение, което не е характерно за вас и никога няма да се повтори. Надявам се, госпожице Грей, за доброто на всички ни, да е прав. — Мъжът млъква за миг и аз стаявам дъх.

— Гаранцията е одобрена.

Изпускам дъха си, което може да се приеме за облекчение. Носи се шум от мястото за пресата и аз виждам младия мъж с тетрадката да излиза от реда си, тетрадката е натикана в джоба на якето му. Сочи с глава към пейката, преди да излезе, и оставя вратата да се люлее зад него.

— Съдът да стане.

Докато магистратът напуска съдебната зала, разговорите стават все по-силни и аз виждам адвоката ми да отива до масата на обвинението. Смеят се за нещо, след което идва при мен, за да поговорим.

— Добър резултат — изрича той и се усмихва. — Случаят ви е насрочен за разглеждане от Кралския съд на седемнадесети март — ще ви бъде осигурена информация за правната помощ и възможностите ви за представителство. Приятен път до дома ви, госпожице Грей.

Странно е чувството да изляза свободна от съдебната зала след двадесет и четири часа, прекарани в килията. Отивам до столовата и си купувам кафе, което изгаря езика ми заради нетърпението ми да опитам нещо различно от полицейския чай.

Над входа на Бристолския съд на магистратите има стъклен покрив, който осигурява прикритие от дъжда на малка група от хора, които разговарят бързо между дръпванията от цигарите, които пушат. Докато слизам по стълбите, съм блъсната от жена, която върви в противоположната посока, и кафето се излива през неправилно сложеното капаче върху ръката ми.

— Съжалявам — изричам автоматично. Когато спирам и вдигам поглед, виждам, че жената също е спряла и държи микрофон в ръката си. Стряска ме неочакван проблясък и забелязвам, че на няколко крачки от мен стои фотограф.

— Как се чувствате от перспективата да влезете в затвора, Джена?

— Какво? Аз…

Микрофонът е натикан толкова близо, че едва не докосва устните ми.

— Ще продължите ли да пледирате, че сте виновна? Как мислите се чувства семейството на Джейкъб?

— Аз, да, аз…

Хора ме блъскат от всеки ъгъл, въпросите на репортерката се опитват да надвикат скандирания, които не мога да разбера. Има толкова много шум, все едно се намирам на футболен стадион или на концерт. Не мога да дишам и когато се опитвам да се обърна, съм блъсната в противоположната посока. Някой ме дърпа за палтото, губя равновесие и падам тежко върху друг, който грубо ме изправя. Виждам грозно направен плакат, който е вдигнат нависоко над малката тълпа от протестиращи. Който го е написал, е започнал с големи букви, но последните няколко от тях бяха по-свити, за да могат да се съберат. ПРАВОСЪДИЕ ЗА ДЖЕЙКЪБ!

Това е. Това скандират всички.

— Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб! — Отново и отново, виковете като че ли се носят зад мен и навсякъде около мен. Поглеждам настрани в търсене на пространство, но и там има хора, кафето ми пада на земята, капакът му полита и то се излива, течността изпръсква обувките ми и потича по стъпалата. Залитам отново и за момент си мисля, че ще падна и ще бъда премазана от тази полудяла тълпа.

— Отрепка!

Различавам изкривена и ядосана уста и огромни кръгли обеци, които се люлеят напред-назад. Жената издава примитивен звук в задната част на гърлото си, след което изплюва лепкавия резултат в лицето ми. Обръщам се точно навреме и усещам как топлата храчка се приземява на врата ми и се стича покрай яката на палтото ми. Действието й е също толкова шокиращо за мен, колкото и ако ме беше ударила, затова заплаквам и се прикривам зад вдигнатите си ръце, готвя се за следващото нападение срещу мен.

— Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Усещам как една ръка ме хваща за рамото и се напрягам, извивам се и търся трескаво изход от тук.

— Да пробваме по заобиколния път, става ли?

Това е инспектор Стивънс, лицето му е мрачно и непоколебимо, когато ме издърпва обратно по стъпалата и влизаме в съда. Той ме пуска, когато се озоваваме в безопасност, но не казва нищо и аз го следвам мълчалива през двойка врати и навън в някакъв двор, който се намира в задната част на сградата. Той ми посочва към една порта.

— Оттук ще стигнете до автобусната спирка. Добре ли сте? Желаете ли да се обадя на някого?

— Добре съм. Благодаря ви — не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили. — Затварям очи за секунда.

— Гадни лешояди — казва инспектор Стивънс. — Пресата винаги твърди, че си върши работата, но няма да се спрат пред нищо, докато не получат историята си. Що се отнася до протестиращите, има няколко безделници, които независимо за какво става въпрос, ще ги видите да размахват плакати и да протестират. Не го приемайте лично.

— Ще се опитам да не го правя. — Усмихвам се неловко и се обръщам да си вървя, но полицаят ме спира.

— Госпожице Грей?

— Да?

— Някога живели ли сте на Грантъм Стрийт 127?

Усещам как кръвта се оттегля от лицето ми и се насилвам да се усмихна.

— Не, инспекторе — отвръщам внимателно. — Не, никога не съм живяла там.

Мъжът кима замислен и вдига ръка, за да ми каже довиждане. Поглеждам назад, докато вървя към портала, и виждам, че той все още е там и ме наблюдава.

* * *

За голямо мое облекчение влакът до Суонзи е почти празен. Отпускам се в мястото си и затварям очи. Все още се треса от срещата ми с протестиращите. Поглеждам през прозореца и въздишам от облекчение, че съм се насочила обратно към Уелс.

Четири седмици. Остават ми четири седмици, преди да отида в затвора. Мисълта е невъобразима, но и напълно реална. Обаждам се на Бетан и й съобщавам, че в крайна сметка ще се прибера у дома тази вечер.

— Пуснаха те под гаранция ли?

— До седемнадесети март.

— Това е добре. Нали? — Приятелката ми е объркана от липсата ми на ентусиазъм.

— Днес ходила ли си на плажа? — питам я аз.

— Разходих кучетата до скалите на обяд. Защо?

— Имаше ли нещо на пясъка?

— Нищо, което да го няма обикновено — отвръща Бетан и се смее. — Какво очакваше?

Въздъхвам от облекчение. Започвам да се съмнявам дали въобще съм видяла онези букви.

— Нищо — отвръщам аз. — Ще се видим след малко.

* * *

Когато стигам при Бетан, тя ме кани да остана и да хапна, но не ставам за компания в този момент и й се извинявам, че не мога. Тя настоява да ми изпрати нещо за вкъщи, затова я изчаквам, докато ми сипва супа в пластмасова кутийка. Почти час по-късно я целувам за довиждане и двамата с Бо тръгваме по пътеката към вилата ми.

Вратата толкова се е надула от лошото време, че не мога нито да завъртя ключа в ключалката, нито да я отворя. Натискам дървото с рамо и то поддава малко, достатъчно, за да освободи ключалката и да успея да завъртя ключа, който сега се върти безполезно в механизма. Бо започва да лае бясно и аз му казвам да млъкне. Подозирам, че съм счупила вратата, но не ми пука. Ако Йестин беше дошъл да я оправи още първия път, когато му казах, сега нямаше да имам такива проблеми. Постоянните ми насилвания с ключа му бяха създали много повече работа.

Изливам супата на Бетан в малка тенджерка и я слагам на печката, като оставям хляба настрана. Вилата е студена и си търся някаква жилетка, която да облека, но няма нищо долу. Бо е развълнуван, бяга от едната страна на дневната до другата, все едно е бил далеч оттук доста повече от двадесет и четири часа.

Има нещо различно в стълбите днес и не мога да разбера какво е то. Все още не е напълно тъмно, но от малкото прозорче над тях не влиза никаква светлина. Нещо ги закрива.

Стигам до върха на стълбището, когато разбирам какво.

— Не изпълни обещанието си, Дженифър.

Иън свива коляното си и ме изригва силно с крак в гърдите. Изпускам дървения парапет и падам назад, свличам се по стъпалата, докато не се удрям в каменния под.