Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (24)

22

Ти стоеше в ъгъла в кафето на Студентския съюз, когато те видях за първи път. Не ме забеляза, не и тогава, макар че сигурно съм се отличавал от останалите: самотен костюмар сред тълпа от студенти. Заобиколена от приятелки, ти се смееше толкова силно, че трябваше да си бършеш просълзените очи. Взех си кафето и седнах на съседната на твоята маса, където прегледах вестника си и слушах разговора ви, който блуждаеше несвързано между темите, както беше характерно за жените. Най-накрая оставих вестника и просто те наблюдавах. Разбрах, че всички сте студентки по изкуство и сте последна година. Можех да предположа това от лекотата, с която отиде на бара, обади се на приятели, които стояха от другата страна на помещението, и се смееше, без да те интересува какво мислят другите. Точно в този момент научих името ти: Джена. Почувствах се леко разочарован, когато го чух. Разкошната ти коса и бледата ти кожа ти придаваха прерафаелитско^[1] излъчване и аз очаквах нещо малко по-класическо. Вероятно Аурелия или Елинор. Въпреки това, без никакво съмнение, ти беше най-привлекателната от групата. Останалите бяха прекалено предвидими, прекалено крещящи. Сигурно беше на същата възраст като тях — с поне петнадесет години по-млада от мен, — но зрелостта беше изписана на лицето ти дори тогава. Огледа бара, все едно търсеше някого, и аз ти се усмихнах, но ти не ме видя. Няколко минути по-късно трябваше да тръгвам за лекцията си.

Бях се съгласил да изнеса шест лекции, които бяха част от програмата колежите да се интегрират в бизнес обществото. Никак не ми беше трудно да се справя: студентите или бяха задрямали, или много внимаваха, като се опитваха да попият всяка моя дума. Не е зле за човек, който не е учил в колеж. Изненадващо за „Бизнес“ лекция присъстваха няколко момичета, чиято размяна на погледи не можа да ми убегне, когато влязох в аудиторията онзи първи ден. Бях нещо ново: по-стар от момчетата, които учеха тук и по-млад от професорите и местните им лектори. Костюмите ми бяха шити, ризите ми като че ли бяха правени по тялото ми, сребърните им ръкавели проблясваха на светлината. Нямах сиви косми в косата си — не и тогава, — нито корем, който трябва да крия под сакото си.

Докато говорех спирах в средата на изречението и поглеждах в очите някоя от студентките — различна всяка седмица. Те се изчервяваха и ми се усмихваха, преди да отместят поглед, а аз да продължа с лекцията си. Забавлявах се с фалшивите причини, които си измисляха за да останат след часа и бързането им да ме хванат, преди да си събера книгите и да си тръгна. Сядах на ръба на бюрото си, с една ръка се държах за него, докато се навеждах напред, за да чуя въпросите им. Виждах как пламъкът на надеждата угасваше в очите им, когато осъзнаваха, че нямам намерение да ги поканя на среща. Те не ме интересуваха. Не и както теб.

На следващата седмица отново беше в кафето с приятелите си и когато минах покрай твоята маса, ти вдигна поглед и ми се усмихна; не беше от учтивост, беше широка усмивка. Носеше яркосин потник, под който се виждаше дантелен черен сутиен и широки военни панталони, които стояха ниско на талията ти. Между двете ти дрехи се беше оголила част от гладката ти, загоряла кожа, и аз се запитах дали си наясно с този факт — ако да, защо не те безпокои.

Разговорът се измести от курсовата работа към връзките. Говорехте за момчета, предполагам, макар че ги наричахте мъже. Приятелките ти шептяха и се налагаше да се напрегна, за да ги чувам. Подготвих се да чуя и твоето мнение по въпроса със задявките за една нощ и безразсъдните флиртове. Бях те преценил добре, защото единственото, което чух да излиза от устата ти, беше смях и насочени към приятелките ти шеги. Ти не беше като тях.

Мислех си за теб цяла седмица. На обяд реших да се разходя из колежа с надеждата, че ще те срещна. Видях една от приятелките ти — високата, с боядисаната коса — и вървях след нея известно време, но тя влезе в библиотеката, а аз не можех да я последвам, за да видя дали щеше да се срещне с теб.

В деня на четвъртата ми лекция пристигнах рано и бях награден за усилията си, като те видях да стоиш сама на същата маса, на която те бях видял предните два пъти. Четеше някакво писмо и забелязах, че плачеш. Гримът ти се беше размазал под очите ти и макар че нямаше да се съгласиш с мен, беше много по-красива така. Взех си кафето и дойдох на твоята маса.

— Нещо против да седна на вашата маса?

Натика писмото в чантата си.

— Сядайте.

— Мисля, че сме се виждали и преди тук — казах аз и седнах срещу теб.

— Така ли? Съжалявам, не помня.

Дразнещо е, че си забравила толкова бързо, но беше разстроена и вероятно не можеше да мислиш трезво.

— Водя лекции в колежа в момента. — По-рано бях осъзнал, че студентите са изключително благосклонни към преподавателите. Дали беше заради желанието някой да каже добра дума за тях, или просто заради контраста с момчетата, които едва бяха излезли от тийнейджърските си години, не бях сигурен, но определено подходът работеше.

— Наистина? — Очите ти просветнаха. — По какво?

— Бизнес науки.

— О. — Блясъкът изчезна и аз изпитах истинско възмущение, че с лека ръка зачеркна нещо толкова важно. Твоето изкуство едва ли щеше да успее да храни и облича семейство, или пък да съживи един град.

— С какво се занимавате, когато не водите лекции? — попита ме ти.

Не би трябвало да ме интересува какво си мислиш, но изведнъж за мен беше много важно да те впечатля.

— Притежавам софтуерна компания — отговорих аз. — Продаваме програми в целия свят. — Не споменах Дъг, чийто дял беше шестдесет процента, а моят само четиридесет, както и не доуточних, че в целия свят засега означаваше само Ирландия. Бизнесът се разрастваше, а аз не ти казах нищо, което не бях казал на банковия управител при последното ни искане за заем.

— Последна година сте, нали? — Смених темата.

Ти кимна.

— Изучавам…

Вдигнах ръката си, за да я спра.

— Не ми казвайте, нека позная.

Ти се засмя, играта ти харесваше и аз се правех, че мисля известно време, като си позволих да огледам добре впитата по тялото ти рокля на райета и увития около косата ти шал. Тогава беше повече килограми и гърдите ти опъваха материята. Можех да видя очертанията на зърната ти и се зачудих дали са светли или тъмни.

— Изучавате изкуство — казах най-накрая.

— Да! — Изглеждаше смаяна. — Откъде знаете?

— Приличате ми на човек на изкуството — отвърнах аз, все едно беше очевидно.

Не каза нищо, но две червени петна се появиха в горната част на бузите ти и не успя да възпреш усмивката, която се разля по лицето ти.

— Иън Питърсън. — Изпънах ръка, за да се ръкувам с теб, усетих хладината на кожата ти върху пръстите си и продължих да държа дланта ти малко повече, отколкото беше нормално.

— Джена Грей.

— Джена — повторих аз. — Необичайно име. Съкратено ли е от нещо?

— Дженифър. Но винаги са ме наричали Джена. — Засмя се безгрижно. Последната следа от сълзите ти беше изчезнала, а с нея и уязвимостта ти, която намирах за толкова привлекателна.

— Нямаше как да не забележа, че беше малко разстроена. — Минах веднага на ти и посочих към писмото, което беше смачкано в отворената ти чанта. — Да не би да получи някакви лоши новини?

Лицето ти помръкна веднага.

— От баща ми е.

Не казах нищо, просто наклоних глава лекичко на една страна и зачаках. Жените рядко се нуждаеха от покана, за да говорят за проблемите си, и ти не беше изключение.

— Тръгна си, когато бях на петнадесет, и оттогава не съм го виждала. Миналия месец го издирих и му писах, но той не иска да има нищо общо с мен. Казва, че има ново семейство и трябва да оставим миналото в миналото. — Направи въздушни кавички и саркастична физиономия, която не успя да прикрие горчивината ти.

— Това е ужасно — отвърнах аз. — Не мога да си представя, че някой не би искал да те види.

Ти веднага омекна и почервеня.

— Той губи — каза ти, макар че очите ти отново се навлажниха и заби поглед в масата.

Наведох се напред.

— Да ти взема ли кафе?

— Ще бъде чудесно.

Когато се върнах, на масата към теб се бяха присъединили група приятели. Разпознах две от момичетата, но към тях имаше трето, както и момче с пробити уши и дълга коса. Бяха заели всички столове и аз трябваше да си взема от друга маса, за да мога да седна. Подадох ти чашата и зачаках да обясниш на останалите, че сме по средата на разговор, но ти просто ми благодари за кафето и ме представи на приятелите си, чиито имена забравих на мига.

Едната от тях ми зададе въпрос, но аз не можех да сваля очи от теб. Разговаряше сериозно с дългокосото момче за някаква домашна за края на годината. Косата ти падна върху лицето ти и ти нетърпеливо я прибра зад ухото си. Вероятно усети погледа ми върху себе си, защото се обърна към мен. Усмивката ти беше извинителна и аз веднага ти простих за липсата на възпитание у приятелите ти.

Кафето ми изстина. Не исках да съм първият тръгнал си, като по този начин щях да им осигуря храна за обсъждането ми, но имаше само няколко минути преди лекцията ми. Изправих се и изчаках да ме забележиш.

— Благодаря ти за кафето.

Исках да те попитам дали ще се видим отново, но как можех да го сторя пред всичките ти приятели?

— Навярно ще се засечем следващата седмица? — попитах аз, все едно нямаше абсолютно никакво значение за мен. Но ти се беше обърнала към приятелите си и аз си тръгнах, като в ушите ми продължаваше да звънти смехът ти.

Този смях не ми позволи да се върна следващата седмица и когато отново се видяхме две седмици по-късно, облекчението на лицето ти ми подсказа, че съм взел правилното решение, като съм стоял настрана. Този път не те попитах дали може да седна при теб, просто взех две кафета — твоето черно с едно захарче.

— Помниш как си пия кафето!

Свих рамене, все едно не беше нищо особено, макар че си го бях записал в бележника срещу датата, в която се срещнахме, както правех винаги.

Този път си позволих да те питам повече неща за самата теб и те видях как се разтвори пред мен като листо, което търси влага. Показа ми рисунките си и аз започнах да прелиствам през листовете с добри, но неоригинални произведения. Казах ти, че са изключителни. Когато приятелите ти пристигнаха, бях на път да стана и да донеса още столове, но ти им каза, че си заета, каза им, че ще се присъединиш към тях по-късно. В този момент всяко мое притеснение относно теб се изпари и аз задържах погледа ти, докато не го отмести, изчерви се и ми се усмихна.

— Няма да те видя следващата седмица — казах ти аз. — Днес е последната ми лекция.

Бях трогнат да видя как на лицето ти се изписа разочарование.

Отвори уста, за да кажеш нещо, но се възпря, а аз чаках и се наслаждавах на онова, което предстоеше. Можех да те попитам сам, но исках да го чуя от теб.

— Да пийнем по нещо някоя вечер? — попита ме ти.

Направих се, че обмислям предложението ти, все едно подобна мисъл никога не ми беше хрумвала.

— Какво ще кажеш за вечеря? Отвориха нов френски ресторант в града — вероятно можем да го пробваме този уикенд?

Неприкритата ти радост беше очарователна. Сетих се за Мари и за нейното студено безразличие към всичко, беше толкова незаинтересована от изненадите и толкова отегчена от живота. Досега не се бях замислял, че може би е от възрастта, но когато видях детинското ти щастие при мисълта за вечеря в скъп ресторант, разбрах, че съм бил прав да си потърся някоя по-млада. Някоя не толкова отракана. Не те смятах за самата невинност, разбира се, но поне все още не беше станала цинична и недоверчива.

Взех те от общежитието, без да обръщам внимание на любопитните погледи на студентите, които минаваха покрай твоята врата, и останах изключително доволен да те видя облечена в елегантна черна рокля, а дългите ти крака в плътен черен чорапогащник. Когато ти отворих вратата на колата, ти се изненада.

— Мога да свикна с това.

— Изглеждаш прекрасно, Дженифър — казах аз и ти се засмя.

— Никой не ме нарича Дженифър.

— Имаш ли нещо против?

— Не, мисля, че нямам. Просто ми звучи смешно.

* * *

Ресторантът не отговаряше на ранните възторжени ревюта, които четох, но като че ли това не ти направи впечатление. Поръча си картофи соте с пилето и аз коментирах избора ти:

— Рядко е да срещнеш жена, която не се притеснява, че ще качи някое и друго килце. — Усмихнах се, за да ти покажа, че се шегувам.

— Не съм почитателка на диетите — отвърна ми ти. — Животът е прекалено кратък. — Въпреки това изяде сметановия сос на пилето си, но остави картофите. Когато сервитьорът ни предложи менюто с десертите, аз го отпратих.

— Само кафе, моля. — Забелязах разочарованието ти, но нямаше нужда от мазни пудинги. — Какво смяташ да правиш, когато се дипломираш? — попитах те аз.

Ти въздъхна.

— Не знам. Един ден бих искала да отворя галерия, но засега просто трябва да си намеря работа.

— Като художничка?

— Де да беше толкова лесно! Аз съм скулптор, предимно, и ще се опитам да продам всичко, което изработя, но междувременно ще се наложи да работя нещо — като барманка или в някой магазин — за да мога да си плащам сметките. В крайна сметка сигурно ще се върна да живея при мама.

— Разбирате ли се с нея?

Сбърчи нос по начина, по който го правят децата.

— Не особено. Тя е много близка със сестра ми, но двете никога не сме били първи дружки. Нейна е вината, че баща ми си тръгна, без да се сбогува.

Налях и на двама ни по чаша вино.

— Какво е сторила?

— Изрита го. Каза ми, че съжалява, но имала живот, който иска да живее, и не можела да продължава по този начин. След това забрани да говорим за него. Мисля, че това е най-егоистичната постъпка, която съм виждала.

Видях тъгата в очите ти и се пресегнах през масата, за да поставя ръката си върху твоята.

— Смяташ ли да пишеш отново на баща си?

Ти поклати енергично глава.

— Беше пределно ясен в писмото си, че трябва да го оставя на мира. Не знам какво е сторила мама, но е било доста лошо, щом не иска да ни вижда повече.

Сплетох пръсти с твоите и започнах да галя меката кожа между палеца и показалеца ти.

— Не можем да си избираме родителите — казах аз, — което е жалко.

— Ти близък ли си с твоите?

— Моите са мъртви. — Изричал съм тази лъжа толкова често, че почти съм започнал да вярвам в нея. Възможно е да се е превърнала в истина — откъде можех да знам? Така и не им изпратих адреса си, когато се преместих на юг, а и не мисля, че са прекарали много безсънни нощи заради заминаването ми.

— Съжалявам.

Ти стисна ръката ми и очите ти се изпълниха със състрадание.

Усетих раздвижване в слабините си и наведох поглед.

— Мина много време оттогава.

— Значи имаме нещо общо помежду си — каза ти. Дари ме със смела усмивка, според която разбираше положението ми. — И на двама ни липсват бащите ни.

Не ми стана ясно дали нарочно каза това — макар че грешеше — но те оставих да си мислиш, че си ме разгадала.

— Забрави го, Дженифър — казах ти аз. — Не заслужаваш да се отнасят така с теб. По-добре си без него.

Кимна, но можех да разбера, че не беше съгласна с мен. Поне не тогава.

Очакваше да дойда в стаята ти, но нямах никакво желание да прекарвам и час в студентско общежитие, където да пием евтино кафе в нащърбени чаши. Щях да те заведа в дома си, но вещите на Мари все още бяха там и знаех, че щеше да ги забележиш. Освен това нещата тук бяха различни. Не исках задявка за една нощ, исках теб.

Изпратих те до вратата ти.

— Кавалерството не е умряло в крайна сметка — пошегува се ти.

Поклоних се лекичко и когато се засмя, се почувствах абсурдно доволен, че те бях развеселил.

— Не мисля, че досега съм излизала с такъв истински джентълмен.

— В такъв случай — казах аз, взех ръката ти и я целунах, — трябва да ни стане навик.

Ти се изчерви и прехапа устна. Вдигна едва брадичката си, за да ми позволиш да те целуна.

— Приятни сънища — пожелах ти аз. Обърнах се и тръгнах към колата си, без да погледна зад рамо. Желаеше ме — това беше очевидно — но все още не ме желаеше достатъчно.