Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (54)

52

Телефонът на Рей звънна, докато караха в покрайнините на Кардиф. Той погледна дисплея.

— Инспекторът на Южен Уелс е.

Кейт наблюдаваше Рей, докато слушаше новините от Пенфейш.

— Благодаря на Господ за това — отвърна мъжът. — Няма проблем. Благодаря ви, че ме уведомихте.

Приключи разговора и изпусна дълга въздишка.

— Тя е добре. Е, не е добре, но е жива.

— А Питърсън? — попита Кейт.

— Не е извадил такъв късмет. Доколкото разбрах, Джена е бягала по крайбрежния път, а той я е преследвал. Сборичкали са се и Питърсън е паднал от скалите.

Детективката потръпна.

— Каква смърт само.

— Не и такава, каквато не заслужава — каза Рей. — Ако мога да си позволя да чета между редовете, не мисля, че точно е паднал, ако ме разбираш какво имам предвид, макар че Службата за криминални разследвания на Суонзи е избрала правилния подход: ще заведат случилото се като инцидент.

Млъкнаха за момент.

— В такъв случай ще се връщаме ли в офиса? — попита Кейт.

Рей поклати глава.

— Няма смисъл. Джена се намира в болницата на Суонзи, до която ни остава по-малко от час. Имаме възможност да доведем случая до край, а и да хапнем нещо, преди да се приберем у дома.

Колкото повече пътуваха, толкова повече трафикът намаляваше и малко след седем пристигнаха в болницата в Суонзи. Входът към спешното беше задръстен от пушачи, набързо бинтовани ръце, превързани глезени и най-различни невиждани наранявания. Рей мина покрай един присвит мъж със стомашни болки, който съумяваше да си дърпа здраво от цигарата, която приятелката му държеше до устните му.

Миризмата на дим и студеният въздух бяха заместени от клиничната топлота на спешното. Рей показа документите си на изморената жена на рецепцията. Бяха насочени към двойка врати, които водеха до отделение С, а оттам към една странична стая, където Джена лежеше върху купчина възглавници.

Рей беше шокиран да види тъмнолилавите синини, които се подаваха под болничната й нощница и продължаваха нагоре по врата й. Косата й беше пусната и падаше мързеливо върху раменете й. Върху лицето й бяха изписани умора и болка. Патрик стоеше до нея и решаваше кръстословица.

— Здравей — поздрави я Рей, — как си?

Джена го дари с изморена усмивка.

— Имала съм и по-добри дни.

— Преживя много. — Инспекторът отиде до леглото й. — Съжалявам, че не го намерихме навреме.

— Вече няма значение.

— Чух, че си бил героят на момента, господин Матюс. — Рей се обърна към Патрик, който вдигна ръка в знак на протест.

— Съвсем не е така. Ако бях пристигнал час по-рано, може би щях да съм от полза, но бях задържан в клиниката и когато стигнах там… е… — Мъжът погледна към Джена.

— Не мисля, че щях да успея да се върна до вилата без твоята помощ — каза тя. — Все още щях да лежа на скалите и да се взирам в морето. — Жената потрепери и Рей изпита студ, въпреки топлия въздух в болницата. Как ли се беше чувствала сама на скалите?

— Казаха ли колко време ще прекараш тук? — попита инспекторът.

Джена поклати глава.

— Искат да ме задържат за наблюдение, каквото и да означава това, но се надявам да не е за по-дълго от двадесет и четири часа. — Джена погледна Рей и Кейт. — Загазила ли съм? За това, че ви излъгах кой е шофирал?

— Изопачаването на фактите е малко провинение — отговори инспекторът, — и предполагам, че всички ще се съгласят, че не е в ничий интерес да повдигаме обвинение. — Усмихна се и Джена въздъхна облекчено.

— Ще те оставим да почиваш — каза Рей и погледна към Патрик. — Ще се грижиш за нея, нали?

Напуснаха болницата и изминаха краткия път до полицейския участък на Суонзи, където ги чакаше местният инспектор, за да поговорят. Франк Ръщън беше с няколко години по-възрастен от Рей, с физика, която повече би му прилягала на игрището за ръгби, отколкото в тази служба. Мъжът ги посрещна топло и ги покани в офиса си, предложи им кафе, което отказаха.

— Трябва да се прибираме — отвърна Рей. — Иначе детектив Евънс ще увеличи доста бюджета ми за извънработно време.

— Жалко — отвърна Франк. — Всички ще ходим да хапнем малко къри — един от нашите се пенсионира и ще правим нещо като изпращане. Добре дошли сте да се присъедините към нас.

— Благодаря — каза Рей, — но по-добре да не го правим. Тук ли смятате да задържите тялото на Питърсън или желаете да се свържа с офиса ни в Бристол?

— Ако разполагате с номера, просто ми го дайте. Ще им се обадя веднага, след като открием тялото.

— Не сте го намерили?

— Не сме — отвърна Франк. — Паднал е от скалите на около осемстотин метра от вилата на Грей, в противоположната посока на караванния парк на Пенфейш. Предполагам сте ходили там?

Рей кимна.

— Човекът, който я е намерил, Патрик Матюс, ни отведе там и не се съмнявам, че мястото е правилното. По земята има следи, които отговарят на разказа на Грей за борба и ръбът на скалата е прясно отронен.

— Но няма тяло?

— Ако трябва да бъда честен, това не е нещо необичайно. — Франк забеляза вдигнатите вежди на Рей и се изсмя. — Исках да кажа, че не е нещо необичайно да не можем да открием тялото. Понякога някой шантав гмуркач или пиян пешеходец падат от ръба на скалите и минават няколко дни — понякога и по-дълго, — докато морето ги изхвърли. Понякога въобще не се връщат, а понякога само части от тях.

— Какво имате предвид? — попита Кейт.

— Височината от скалите до морето е шестдесет метра — отвърна инспекторът на Суонзи. — Едно тяло може и да не се удари в скала, докато пада, но определено ще се блъска в такава, отново и отново. — Мъжът сви рамене. — Телата са крехки.

— Господи — каза Кейт, — животът край морето вече не ми звучи толкова добра идея.

Франк се ухили.

— Сигурни ли сте, че не можем да ви изкушим с нашето къри? Някога обмислях да се преместя в Ейвън и Съмърсет, ще се радвам да чуя какво съм изпуснал. — Мъжът стана.

— Така или иначе трябва да хапнем нещо — каза Кейт и погледна очаквателно към Рей.

— Заповядайте — покани ги отново Франк. — Ще е доста весело. По-голямата част от Службата за криминални разследвания ще бъде там, както и някои униформени. — Изпрати ги до пропуска и се ръкува с тях. — Почти приключваме тук и ще бъдем в „Радж“ на Хай Стрийт след около половин час. Този случай с блъснатото дете и бягството на шофьора е голям успех за вас, нали? Заслужавате си една свободна вечер — да отпразнувате със стил!

Казаха си довиждане и докато вървяха към колата, Рей усети, че стомахът му къркори. Пиле Джалфрези и бира бяха точно нещата, от които имаше нужда след този ден. Погледна към Кейт и си помисли колко ще му е приятно да прекара една вечер в приятни разговори с нея и с колегите от Суонзи. Щеше да е грях да тръгне за вкъщи точно сега, а и Франк беше прав — вероятно можеше да си позволи една свободна вечер с оправданието, че все още има проблеми, които трябва да се разрешат.

— Да вървим — каза Кейт и се обърна да погледне Рей. — Ще е забавно, а и той е прав, трябва да празнуваме. — Стояха толкова близо един до друг, че почти се докосваха, и Рей си представи как си тръгват от ресторанта след кърито. Вероятно щяха да пийнат по нещо някъде, след което щяха да се приберат в хотела. Преглътна, като си представи какво може да се случи след това.

— Някой друг път — отвърна инспекторът.

Последва кратко мълчание, след което Кейт кимна.

— Разбира се. — Тя тръгна към колата, а Рей извади телефона си, за да напише съобщение на Магс.

ПРИБИРАМ СЕ. КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ДА ИЗЛЕЗЕМ ТАЗИ ВЕЧЕР?