Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (50)

48

— И няма съмнение, че това е правилният адрес? — Рей насочи въпроса си към Дребния, но погледна и към присъстващите в помещението. Два часа след като напусна Кралския съд, той събра екип, а сержантът поиска от следствието да му осигурят адреса на Иън Питърсън.

— Съвсем не, шефе — отвърна Дребния. — В регистъра на избирателите е записан на Албъркъм Терас 72, което се потвърждава и от регистрацията на шофьорската му книжка. Преди два месеца на Питърсън са му отнети три точки за превишена скорост и са изпратили книжката му на този адрес.

— Добре — съгласи се Рей, — тогава да се надяваме, че си е у дома. — Обърна се към събрания екип, който започваше да се изнервя. — Арестът на Питърсън е от изключителна важност, не само за разрешаването на случая Джордан, но и за осигуряването на безопасността на Джена. Цялата история е предхождана от дълъг период на домашно насилие, който е завършил с напускането от Джена на Питърсън след злополуката.

Офицерите в помещението закимаха, на лицата им беше изписана мрачна решителност. Всички знаеха що за човек е Иън Питърсън.

— Полицейските данни сочат — съвсем логично — че има куп предупреждения за насилие — обясни Рей, — както и предишни присъди за шофиране в нетрезво състояние и непристойно поведение. Не искам да поемам никакви рискове с него, така че влизаме, слагаме му белезниците и излизаме. Ясен ли съм?

— Да — отвърнаха в хор всички.

— Тогава да вървим.

* * *

Албъркъм Терас беше обикновена улица с тесни тротоари и прекалено много паркирани коли. Единственото различно между номер 72 и останалите бяха спуснатите на всички прозорци завеси.

Рей и Кейт паркираха на съседната улица и изчакаха потвърждение, че част от екипа е завардил задния вход на къщата на Питърсън. Жената изключи двигателя. Двамата стояха в мълчание, чуваше се единствено пукането на изстиващия автомобил.

— Добре ли си? — попита Рей.

— Аха — отвърна Кейт. На лицето й беше изписана мрачна решителност, която по никакъв начин не разкриваше как се чувства тя. Инспекторът имаше чувството, че във вените му тече огън. След малко този адреналин щеше да му помогне да си свърши работата, но сега просто стоеше тук. Почука с крак педала на съединителя и погледна отново към Кейт.

— Сложи ли си жилетката?

В отговор жената удари със свит юмрук гърдите си и инспекторът чу тъпия звук от бронежилетка под пуловера й. Ножовете се криеха лесно и още по-лесно се използваха. Рей беше виждал много подобни случаи, за да поема рискове. Провери палката и спрея под якето си и се успокои, когато се увери, че са там.

— Стой близо до мен — каза й. — Ако извади оръжие, веднага изчезвай.

Кейт повдигна вежди.

— Защото съм жена ли? — Изпръхтя подигравателно. — Ще изчезна, когато изчезнеш и ти.

— Майната й на политическата коректност, Кейт! — Рей удари с длан волана. Млъкна и погледна навън към празната улица. — Не искам да те нарани.

Преди някой от двама им да успее да каже нещо, слушалките им изпращяха.

— Шест-нула, началство.

Всички от екипа бяха по местата си.

— Разбрано — отвърна Рей. — Ако се опита да избяга през задната врата, не му позволявайте. Ние ще минем през предната.

— Разбрано — дойде отговорът и инспекторът погледна към Кейт.

— Готова ли си?

— Както винаги.

Заобиколиха единия край на къщата и внимателно доближиха предната врата. Рей почука и се надигна на пръсти, за да погледне през малкото прозорче над чукалото.

— Виждаш ли нещо?

— Не. — Почука отново и звукът проехтя по празната улица.

Кейт заговори в радиото си:

— Танго Чарли 461 към Контрол, искам да говоря с Браво Фокстрот 275.

— Давай.

— Някаква следа от движение? — попита тя двамата офицери в задната част на къщата.

— Не.

— Разбрано. Стойте на линия.

— Добре.

— Благодаря за свръзката, Контрол. — Кейт прибра радиостанцията отново в джоба си и се обърна към Рей. — Време е за големия червен ключ.

Наблюдаваха как екипът по влизанията донесе голям червен таран. Последва мощен удар и наоколо се разхвърчаха трески. Вратата се отвори и се блъсна в стената на тесен коридор. Рей и Кейт стояха отзад, а офицерите от екипа им нахлуха в къщата и се разпръснаха по двойки, за да покрият всички стаи.

— Чисто!

— Чисто!

— Чисто!

Рей и Кейт ги последваха вътре, държаха си очите отворени и чакаха потвърждение, че Питърсън е бил намерен. Бяха минали едва две минути, когато сержантът на екипа слезе по стълбите и поклати глава.

— Няма радост, началство — каза мъжът на Рей. — Мястото е чисто. Спалнята е опразнена — в гардероба няма нищо, както и в банята. Като че ли е избягал.

— Мамка му! — Рей стовари юмрук върху парапета на стълбището. — Кейт, обади се на мобилния на Джена. Попитай я къде се намира и й кажи да стои на линия. — Инспекторът закрачи към колата си и детективката го последва тичешком, за да не изостава.

— Изключен е.

Рей се качи в колата и запали двигателя.

— Къде отиваме? — попита Кейт, докато си слагаше колана.

— Уелс — отвърна мрачно инспекторът.

Докато шофираше, излайваше инструкциите си към детективката:

— Обади се на следствието да изровят всичко за Питърсън. Свържи се с полицията в Оксфорд и ги накарай да пратят някой при Ив Манинг: вече я заплаши веднъж и има шанс да се върне отново. Обади се в Южен Уелс и съобщи, че има опасност за живота на Джена Гр… — Рей се поправи: — Питърсън. Искам някой да отиде до вилата и да се увери, че е добре.

Кейт написа набързо задачите, които инспекторът й постави, и след всяко обаждане обновяваше статуса им.

— Няма никой на служба в Пенфейш тази вечер. Ще изпратят някой от Суонзи, но днес играят със Съндърланд на родна почва и мястото е претъпкано.

Рей въздъхна ядосан.

— Въобще познават ли историята на домашното насилие?

— Да, и казаха, че задачата е с приоритет за тях, просто не могат да гарантират кога ще успеят да стигнат дотам.

— Господи — възмути се Рей. — Какъв майтап.

Кейт почукваше с химикала по стъклото, докато се опитваше да се свърже с мобилния на Патрик.

— Звъни.

— Трябва да се свържем с някой друг. Някой местен — предложи инспекторът.

— Какво ще кажеш за съседите? — Кейт се изправи в мястото си и си включи интернета на телефона.

— Няма никакви съседи… — Рей погледна към жената. — Караванният парк, разбира се!

— Имаш го. — Кейт намери номера и го набра. — Хайде де, хайде…

— Пусни го на високоговорител.

— Здравейте, Караванен парк на Пенфейш, Бетан е на телефона.

— Здравейте, говори детектив Кейт Евънс от Бристолската служба за криминални разследвания. Търся Джена Грей — днес виждали ли сте я?

— Не съм, скъпа. Тя е в Бристол, нали? — Кейт усети надигаща се тревога в гласа на Бетан. — Нещо не е наред ли? Какво се случи в съда?

— Беше оправдана. Вижте, съжалявам, че трябва да ви припирам, но Джена си тръгна оттук около три часа и трябва да се уверя, че е пристигнала благополучно. Беше откарана от Патрик Матюс.

— Не съм виждала никого от тях — отвърна Бетан, — но Джена сигурно се е върнала — мисля, че е била на плажа.

— Какво ви кара да смятате така?

— Тъкмо се върнах от разхождането на кучетата и видях надписите й в пясъка. Не беше обичайният й стил — беше доста странен.

Рей усети как безпокойството започна да го поглъща.

— Какво пишеше?

— Какво става? — попита остро Бетан. — Какво не ми казвате?

— Какво пишеше? — Не мислеше да крещи и за момент си помисли, че жената е затворила. Когато най-накрая заговори, колебанието в гласа й му подсказа, че е разбрала, че нещо се е объркало страшно много.

— Пишеше просто ПРЕДАДЕН.