Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (49)

47

Патрик шофира внимателно. Подготвям се за хиляди въпроси, но той не проговаря, докато бристолският небосвод не остава далеч зад нас. Градовете отстъпват място на зелени полета и назъбената линия на брега се появява пред нас. Спътникът ми се обръща към мен:

— Можеше да отидеш в затвора.

— Такова ми беше намерението.

— Защо? — Не звучи осъдително, просто е объркан.

— Защото някой трябва да плати за случилото се — обяснявам му аз. — Някой трябва да бъде осъден, за да може майката на Джейкъб да спи през нощите и да смята, че е било платено за живота на сина й.

— Но не ти, Джена.

Преди да си тръгнем, попитах инспектор Стивънс какво ще кажат на майката на Джейкъб, която внезапно беше изправена пред провала на делото на жената, отговорна за убийството на сина й.

— Ще почакаме, докато не го арестуваме — обясни ми той, — след това ще й кажем.

Осъзнавам, че постъпката ми ще я накара да преживее всичко отново.

— В кутията с паспорта ти — започва да говори неочаквано Патрик — видях… видях бебешка играчка. — Млъква, не допълва с думи въпроса си.

— Принадлежеше на сина ми — отвръщам аз. — Бен. Бях ужасена, когато разбрах, че съм бременна. Помислих си, че Иън ще е бесен, но всъщност беше във възторг. Каза, че бебето ще промени всичко, и макар да не го беше изричал на глас, бях сигурна, че съжалява за начина, по който се е държал с мен. Помислих си, че едно дете може да се окаже повратна точка за нас, че ще накара Иън да осъзнае, че можем да бъдем щастливи заедно. Като семейство.

— Но не е станало така.

— Не — отвръщам аз, — не стана. В началото правеше абсолютно всичко за мен. Гледаше ме като писано яйце и постоянно ми казваше какво трябва и не трябва да ям. С порастването на корема ми стана по-отчужден. Все едно ненавиждаше бременността ми, все едно я презираше. В седмия месец изгорих една от ризите му, докато я гладех. Аз си бях виновна — вдигнах телефона и се разсеях, осъзнах се едва когато вече беше станало късно. Иън побесня. Удари ме силно в стомаха и аз прокървих.

Патрик отбива колата встрани и изключва двигателя. Аз съм се вторачила навън през предното стъкло, земята наоколо е мръсна. Кошчето за боклук е препълнено и на вятъра танцуват опаковки от най-различни неща.

— Иън се обади на линейка. Каза им, че съм паднала. Не мисля, че му повярваха, но какво можеха да сторят? Кървенето спря, докато стигнахме в болницата, но знаех, че е умрял, още преди да ме прегледат. Почувствах го. Предложиха ми Цезарово сечение, но не исках да ми го отнемат по този начин. Исках да го родя.

Патрик протяга ръце към мен, но не мога да ги докосна и той отново ги връща на седалката си.

— Дадоха ми лекарства, за да предизвикат контракции и чаках в отделението като всички други жени. Минахме през всичко заедно: ранните болки, газ и въздух^[1], проверките от акушерките и докторите. Само дето моето дете беше мъртво. Когато най-накрая ме отведоха да раждам, жената до мен ми помаха и ми пожела успех.

— Иън стоя до мен по време на раждането и макар да го мразех за това, което стори, държах ръката му, докато напъвах, и му позволих да ме целуне по челото, защото кого другиго си имах? Всичко, за което можех да мисля, беше онази риза. Ако не я бях изгорила, Бен все още щеше да е жив.

Започвам да се треса и притискам длани в коленете си, за да се съвзема. Седмици след смъртта на бебето тялото ми се опитваше да ме заблуди, че съм майка. От зърната ми течеше кърма и затова стоях под душа и ги стисках, за да освободя напрежението, сладката миризма на мляко се носеше наоколо, въпреки горещата вода. Веднъж вдигнах глава и видях Иън да ме наблюдава през вратата на банята. Коремът ми все още беше закръглен от бременността, кожата ми беше разширена и отпусната. Подутите ми гърди бяха осеяни със сини вени и от тях по тялото ми течеше кърма. Видях погнусата, изписана на лицето му, преди да се обърне.

Опитах се да говоря с него за Бен. Само веднъж, когато болката от загубата му беше толкова силна, че едва можех да стоя на краката си. Имах нужда да споделя мъката си с някого — с когото и да е — а тогава нямах никой друг. Прекъсна ме по средата на изречението.

— Никога не се е случвало — отвърна той. — Това бебе никога не е съществувало.

Бен може и да не бе поел нито глътка въздух, но той живя. Живя вътре в мен, дишаше моя въздух, ядеше моята храна и беше част от мен. Никога повече не проговорих за него.

Не мога да погледна Патрик. Сега, след като започнах да говоря, не мога да се спра и думите се прескачат една друга през устата ми.

— Настъпи ужасна тишина, когато се роди. Някой каза часа и го сложиха нежно в ръцете ми, все едно не искаха да го наранят, и ни оставиха насаме с него. Лежах там векове наред, гледах лицето му, миглите му, устните му. Погалих ръчичката му и си представих как ме стиска за пръстите, но най-накрая дойдоха и ми го взеха. Изпищях. Стисках го, докато не ми дадоха успокоително. Не исках да спя, защото знаех, че когато се събудя, отново щях да съм сама.

Спирам да говоря, поглеждам към Патрик и виждам сълзи в очите му, но когато се опитвам да го успокоя, да му кажа, че съм добре, аз също заплаквам. Прегръщаме се в колата, спряна отстрани на пътя, докато слънцето не започва да се скрива, след което поемаме към дома.

Патрик паркира на паркинга на караванния парк и ме изпраща по пътеката до вилата. Наемът е платен до края на месеца, но забавям крачка, когато чувам думите на Йестин в главата си и си спомням отвращението му, когато ми каза да се махам.

— Обадих му се — съобщава ми Патрик, прочел мислите ми. — Обясних му всичко.

Патрик е спокоен и нежен, все едно аз съм някоя пациентка, която се възстановява от тежка болест. Чувствам се в безопасност, ръката ми е в неговата.

— Ще доведеш ли Бо? — питам го, когато доближаваме вилата.

— Ако желаеш.

Кимам.

— Просто искам всичко да е отново нормално. — Докато го изричам, осъзнавам, че нямам представа какво е нормално.

Патрик дърпа завесите и ми прави чай. Когато всичко е както трябва, ме целува нежно по устните и тръгва. Оглеждам спомените си от живота ми тук, на плажа: снимките и раковините и купичката за вода на Бо на пода в кухнята. Тук се чувствам повече у дома си, отколкото някога в Бристол.

По навик посягам към копчето на настолната лампа до мен. Тя осигурява единствената светлина долу и къпе стаята в топло кайсиево сияние. Изключвам я и се потапям в мрака. Чакам, но ритъмът на сърцето ми е нормален, дланите ми са сухи, по гърба ми не се разхождат студените пръсти на страха. Усмихвам се: вече не се страхувам.