Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (23)

21

Почукването на вратата ме кара да подскоча. Станало ли е време? Мога да прекарам часове наред в обработка на снимки. Бо наостря уши, но не лае и аз го галя по главата на път към вратата. Издърпвам резето.

— Вероятно ти си единствената тук, която се заключва — оплаква се Патрик развеселен. Влиза и ме целува.

— Градски навици, какво да правя — отвръщам аз. Връщам резето отново на мястото му и се боря с ключа, за да заключа вратата.

— Йестин още ли не я е оправил?

— Знаеш го какъв е — казвам аз. — Постоянно обещава, че ще го стори, но така и не го прави. Каза, че ще дойде тази вечер, но не съм затаила дъх. Убедена съм, че смята за абсурдно желанието ми да си заключвам вратата.

— Е, има право. — Патрик се навежда над вратата, хваща здраво големия ключ и се опитва да го завърти в ключалката. — Не мисля, че е имало обир в Пенфейш от 1954 година насам. — Мъжът се ухилва, но аз не обръщам внимание на подигравката му. Той не знае как претърсвам къщата през нощите, когато не е с мен, или как се стряскам при всеки звук отвън. Кошмарите може и да са престанали, но страхът още е там.

— Ела до печката да се стоплиш — казвам аз. Навън е много студено и Патрик изглежда премръзнал.

— Времето ще се задържи такова за известно време. — Приема съвета ми и се приближава до древната печка. — Имаш ли достатъчно дърва? Мога да ти донеса малко утре.

— Йестин ми донесе достатъчно за седмици наред — обяснявам му аз. — Идва да прибира наема на първо число от месеца и обикновено се появява с дърва в ремаркето си — не иска никакви пари за тях.

— Той е добър човек. Двамата с баща ми са приятели от едно време — постоянно киснеха в пъба, след което идваха у дома и се опитваха да убедят майка ми, че не са пили. Не мисля, че се е променил много.

Засмивам се при мисълта за пияния Йестин.

— Харесвам го. — Взимам две бири от хладилника и подавам едната на Патрик. — Та, каква е тайната съставка за вечеря?

Гостът ми се обади тази сутрин, за да каже, че ще донесе храна и аз се чудя какво ли има в хладилната чанта, която остави до вратата.

— Беше ми доставена днес от доволен клиент — отвръща Патрик. Отворя капака и бърка вътре. Прилича на магьосник, който вади заек, само дето вместо заек вади лъскав синьо-черен омар, чиито нокти посягат мързеливо към мен.

— О, Божичко! — Едновременно съм изумена и изплашена от предложеното меню, тъй като никога не съм опитвала да готвя нещо толкова сложно. — Много от клиентите ти ли ти плащат с омари?

— Бройката би те изненадала — отвръща Патрик. — Плащат ми още с фазани и зайци. Понякога просто идват и ми ги дават, но друг път ги намирам пред вратата си. — Мъжът се хили насреща ми. — Научих се да не питам откъде са дошли. Трудно е човек да си плаща данъците с фазани, но за щастие все още има достатъчно хора с чекови книжки, които да поддържат професията активна. Не мога да върна болно животно, само защото човекът, който го води, няма пари да ми плати.

— Ти си истинска душичка — казвам аз, прегръщам го и го целувам нежно по устните.

— Шшш — отвръща той, когато се отделяме един от друг, — ще ми развалиш имиджа на мачо, който съм си изградил. Освен това не съм толкова мек, че да не мога да одера заек или да сваря омар. — Дарява ме със смеха на злодей от анимационен филм.

— Идиот — разсмивам се аз. — Надявам се знаеш как да го сготвиш, защото аз определено не знам. — Поглеждам предпазливо към омара.

— Гледайте и се учете, госпожо. — Патрик премята хавлията през едната си ръка и се покланя екстравагантно. — Вечерята ще бъде сервирана след малко.

Намирам най-голямата тенджера, с която разполагам, а мъжът връща омара в хладилната чанта, докато чакаме водата да заври на печката. Пълня мивката с вода, за да измия марулята, двамата работим в сговорна тишина, от време на време Бо се провира между краката ни, за да ни напомни за присъствието си. Атмосферата е приятна и безопасна и аз се усмихвам. Хвърлям скришом поглед към Патрик, който е погълнат от соса, който приготвя.

— Добре — казва той, когато улавя погледа ми и оставя дървената лъжица върху тигана. — За какво си мислиш?

— За нищо — отвръщам аз и отново насочвам вниманието си върху салатата.

— О, я стига, кажи ми.

— Мислех си за нас двамата.

— Вече задължително трябва да ми кажеш! — заявява Патрик смеейки се. Посяга към мивката, намокря си ръката и ме пръска.

Изпищявам. Не мога да се въздържа. Преди умът ми да има време да ми обясни, че това е Патрик — просто Патрик, който се закача — аз се отдръпвам от него и прикривам главата си с ръце. Интуитивна, инстинктивна реакция, която ускорява пулса ми и кара ръцете ми да се потят. Въздухът вилнее около мен и за секунда се пренасям в друго време. На друго място.

Тишината е осезаема и аз бавно ставам, изправям се, сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите. Ръцете на Патрик са отпуснати от двете му страни, изражението му е ужасено. Опитвам се да проговоря, но устата ми е пресъхнала, а и чувството на паника в гърлото ми още не е отшумяло. Поглеждам към госта си, виждам объркването и вината, изписани на лицето му, и знам, че се налага да му дам обяснение.

— Много съжалявам — започвам аз. — Аз… — Хващам се за главата уплашена.

Патрик се приближава до мен. Опитва се да ме прегърне, но аз го отблъсквам, засрамена от реакцията си и бореща се с внезапния импулс да му разкрия всичко.

— Джена — пита ме нежно той, — какво се е случило с теб?

Някой чука на вратата и двамата се поглеждаме.

— Аз ще отворя — казва Патрик, но аз поклащам глава.

— Сигурно е Йестин. — Благодарна съм за прекъсването и разтривам лицето си с пръсти. — Връщам се след минута.

* * *

В мига, в който отварям вратата, осъзнавам какво се случва.

Винаги съм искала просто да избягам: да се преструвам, че животът, който съм водила преди злополуката, принадлежи на някой друг и да се залъгвам, че отново мога да бъда щастлива. Често съм се чудила каква ли ще е реакцията ми, когато ме намерят. Чудех се какво ли ще е чувството да ме върнат и дали щях да се съпротивлявам.

Но когато полицаят изрича името ми, аз просто кимам.

— Да, това съм аз — отвръщам.

Мъжът е по-възрастен от мен, с черна коса, която е подстригана късо, и тъмен костюм. Изглежда мил и се питам какъв ли е животът му; дали има деца и съпруга.

Жената до него пристъпва напред. Изглежда по-млада, с тъмна чуплива коса, която пада около лицето й.

— Детектив Кейт Евънс — представя се тя и отваря кожен портфейл, за да ми покаже металната си значка. — Служба за криминални разследвания на Бристол. Арестувам ви за причиняването на смърт поради опасно шофиране и за напускането ви на сцената на местопрестъплението. Имате право да запазите мълчание, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда…

Затварям очи и издишам бавно. Време е да спра да се преструвам.