Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (2)

Пролог

Тласъкът на вятъра покрива лицето й с мокра коса и тя затваря очи срещу дъжда. Време като това кара всички да бързат, да препускат по хлъзгавите тротоари със заровени в яките си брадички. Преминаващите коли заливат обувките им с вода. Шумът от трафика й пречи да чуе повече от няколко думи от безспирното му бърборене, започнало в мига, в който училищните врати се отвориха. Приказките излизат от устата му непрестанно, те са несвързани и объркани, породени от вълнението от този нов свят, в който расте. Успява да разбере нещо за най-добър приятел, за проект, свързан с космоса, за нов учител; поглежда го и му се усмихва, радва се на жизнеността му, за нея студът, който си проправя път през шала й, не съществува. Момчето се ухилва в отговор и повдига глава, за да вкуси от дъжда, мокрите му мигли образуват тъмни съсиреци върху очите му.

— Мога да си напиша името, мамо!

— Ти си умно момче — казва тя и се спира да го целуне пламенно по влажното чело. — Ще ми покажеш ли, когато се приберем у дома?

Вървят толкова бързо, колкото позволяват краката на едно петгодишно дете^[1], със свободната си ръка тя държи чантата си, която се удря в колената й.

Още малко и ще се приберат.

Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Изчакват подходящ момент и се гмурват между колите по натоварената улица, тя стяга още повече хватката си върху малката му ръчичка, облечена в мека вълнена ръкавичка, така че на него му се налага да бяга след нея, за да не изостава. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.

Стигат до тихата улица, която води до дома им, мисълта за топлината му е съблазнителна. Успокоена от познатата обстановка на квартала им, тя пуска ръката му, за да отметне мокрите кичури от очите си и се засмива на пръските вода, които се посипват от нея.

— Оттук — казва тя след последния завой от маршрута им. — Оставих лампите включени за нас.

Срещу улицата се намира червена тухлена къща. Две спални, най-малката кухня на света и градина, изпълнена със саксии, които се кани да засади с цветя от цяла вечност. Само двамата са.

— Ще те изпреваря, мамо…

Той никога не спира да се движи, изпълнен е с енергия от секундата, в която се събужда, до мига, в който поставя глава върху възглавницата. Винаги скача, винаги бяга.

— Хайде!

Всичко се случва изключително бързо. Усеща, че не е до нея, когато той хуква към дома им, копнее за топлината на къщата, чиито светлини на верандата са включени. Мляко, бисквити, двадесет минути телевизия, рибни хапки. Рутина, в която бяха попаднали бързо, още от началото на учебната година.

* * *

Колата изниква отникъде. Пищят мокри спирачки, чува се тупване на петгодишно дете в предното й стъкло, тялото му се завърта, преди да се стовари върху пътя. Тя хуква да бяга към него, пред все още движещия се автомобил. Хлъзва се и пада тежко до разперените ръчички, ударът отнема въздуха й.

Всичко приключва изключително бързо.

Тя се навежда над детето и трескаво търси пулс. Наблюдава как дъхът й образува самотно бяло облаче във въздуха. Вижда тъмната сянка, която се материализира под главата му и чува собствения си писък като излязъл от нечия чужда уста. Поглежда към изцапаното предно стъкло, чистачките образуват водни дъги в настъпващата нощ, а тя крещи на невидимия шофьор да й помогне.

Привежда се още по-напред, за да стопли момчето с тялото си, палтото й е отворено върху двама им, ръбовете му попиват водата от пътя. Тя го целува и го моли да се събуди, а в същото време ярката светлина, която ги е приютила в обятията си, започва да чезне; колата тръгва назад по улицата. Двигателят пищи предупредително, автомобилът прави два, три, четири опита да завие в тясната улица и в бързината си остъргва един от яворите, които стоят на пост около пътя.

И тогава пада мрак.