Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (51)

49

Нямах намерение да заспивам, но чукането на вратата ме стряска и аз потривам схванатия си врат. Нужна ми е цяла секунда, за да си спомня, че отново съм у дома, и чувам още едно, по-настоятелно почукване. Чудя се колко ли време съм накарала Патрик да ме чака. Ставам на крака и потръпвам, когато болката срязва прасеца ми.

Докато превъртам ключа, чувам шепота на страха, но преди да успея да реагирам, вратата се отваря рязко и ме запраща в стената. Иън е почервенял и дишането му е накъсано. Приготвям се за юмрука му, но той не идва, и започвам да броя ударите на сърцето си, докато той бавно дърпа резето на вратата.

Едно, две, три.

Бързо и тежко, то заплашва да изскочи през гърдите ми. Седем, осем, девет, десет.

Иън е готов, бавно се обръща към мен с усмивка, която познавам като своята собствена. Усмивка, която не съдържа нищо хубаво, която подсказва какво е намислил да ми стори. Усмивка, която ми подсказва, че макар краят да е близо, няма да е бърз.

Потърква задната част на врата ми, палецът му натиска силно най-горния прешлен на гръбначния ми стълб. Не е приятно, но не е и болезнено.

— Казала си името ми в полицията, Дженифър.

— Не съм…

Хваща част от косата ми и ме дърпа силно към себе си толкова бързо, че стискам очи, в очакване съм на експлозията от болка, когато ми разбие носа с челото си. Когато ги отварям отново, лицето му е на два сантиметра от моето. Мирише на уиски и пот.

— Не ме лъжи, Дженифър.

Затварям отново очи и си казвам, че мога да преживея всичко това, макар че всяка част от мен иска да го моли да ме убие.

Хваща челюстта ми със свободната си ръка, търка показалеца си върху устните ми и завира пръст в устата ми. Преборвам се с желанието си да повърна, когато натиска езика ми.

— Лъжлива кучка — казва ми толкова спокойно, все едно ми прави комплимент. — Ти ми даде обещание, Дженифър. Обеща ми, че няма да отидеш в полицията, а какво виждат очите ми днес? Виждат как си купуваш собствената свобода, като отнемаш моята. Виждам името си — шибаното си име! — в целия „Бристол Поуст“.

— Ще им кажа — отвръщам аз, думите ми са неясни заради пръста му. — Ще им кажа, че не е истина. Ще кажа, че съм излъгала. — Слюнката ми хвърчи по ръката на Иън и той я поглежда с отвращение.

— Не — казва той. — Няма да кажеш нищо на никого.

Все още стиска косата ми с едната си ръка, а с другата пуска челюстта ми и ме удря силно през лицето.

— Качвай се горе.

Стискам юмруци, знам, че не трябва да докосвам нараненото си лице, което пулсира в едно с ритъма на сърцето ми. Усещам кръв в устата си и преглъщам тихо.

— Моля те — гласът ми е писклив и нехарактерен, — моля те, недей… — Търся думите, които да използвам, които най-малко ще го провокират. Не ме изнасилвай, иска ми се да кажа. Случвало се е достатъчно пъти, за да няма значение, но все пак не мога да понеса мисълта тялото му да се притиска отново в моето, да бъде вътре в мен, да ме принуждава да издавам звуци, които само показват колко много го мразя.

— Не искам да правя секс — казвам аз и проклинам слабия си глас, който ще му подскаже колко много означава това за мен.

— Да правя секс с теб? — Той се изплюва и част от слюнката му уцелва лицето ми. — Не се ласкай, Дженифър. — Пуска ме и ме оглежда от глава до пети. — Качвай се горе.

Краката ми заплашват да ме предадат, докато изминавам няколкото крачки до стълбището. Държа се здраво за парапета и усещам присъствието му зад мен. Опитвам се да пресметна колко време ще е необходимо на Патрик да се върне, но съм изгубила всякаква представа за времето.

Иън ме блъска в банята.

— Съблечи се.

Срамувам се от това колко бързо се съгласявам.

Той скръства ръце и ме наблюдава как се мъча с дрехите. Плача открито, макар да знам, че това ще го разгневи. Не мога да се спра.

Иън слага тапата на ваната. Пуска студената вода, но не докосва топлата. Стоя гола пред него и треперя, а той оглежда тялото ми с отвращение. Помня времето, когато целуваше раменете ми, продължаваше нежно надолу между гърдите и стомаха ми.

— Сама си си виновна — казва ми той с въздишка. — Можех да те върна обратно, когато си исках, но ти позволих да си отидеш. Не те исках. Единственото, което се искаше от теб, беше да си държиш устата затворена и щях да те оставя да продължиш жалкия си живот тук. — Поклаща глава. — Но не го стори, нали? Отиде в полицията и им изпя всичко. — Спира водата. — Влизай.

Не се съпротивлявам. Няма смисъл вече. Влизам във ваната и клякам в нея. Ледената вода кара дъха ми да спира, болка обхваща вътрешностите ми. Опитвам се да се заблудя, че е гореща.

— Сега се почисти.

Взима бутилка с белина от пода до тоалетната и отвърта капачката. Прехапвам устна. Веднъж ме накара да я пия. Веднъж, когато се прибрах късно след вечеря с приятелите ми от колежа. Обясних му, че съм изгубила представа за времето, но той наля гъстата течност в чаша от вино и ме наблюдава, докато я приближавах до устните си. Спря ме след първата глътка, избухна в смях и ми каза, че само идиотка би я изпила. Повръщах цяла нощ и в устата ми остана вкус на химикали цяла седмица.

Иън излива белината върху блузата ми и тя потича по краищата. Капе във ваната и водата посинява като мастило върху попивателна хартия. Подава ми дрехата.

— Изтъркай се.

Разтривам блузата върху ръката си, като се опитвам да загреба и вода, с която да разредя белината.

— А сега и цялото тяло — казва ми той. — Да не забравиш лицето. Направи го както трябва, Дженифър, или аз ще ти помогна. Може би така ще измиеш част от лошотията си.

Напътства ме, докато не измивам всяка част от тялото си и кожата ми започва да щипе. Потапям се в ледената вода, за да облекча изгарящото чувство, зъбите ми тракат неудържимо. Тази болка, това унижение, те са по-лоши и от смъртта. Краят обаче не се вижда.

Не чувствам краката си. Започвам да ги разтривам, но усещам пръстите си така, все едно принадлежат на някой друг. Повече от премръзнала съм. Опитвам да се изправя, да държа поне половината си тяло над водата, но Иън ме кара да легна, крайниците ми са извити по странен начин, за да се съберат в малката вана. Той пуска студената вода отново, докато нивото й не стига ръба. Сърцето ми вече не тупти толкова силно в ушите ми, тупти колебливо в гърдите ми. Чувствам се замаяна и мудна, чувам думите на Иън като отдалече. Зъбите ми тракат и си прехапвам езика, но едва чувствам болка.

Иън стоеше над мен, докато се търках, но сега е седнал на капака на тоалетната чиния. Наблюдава ме безстрастно. Предполагам, че има намерение да ме удави. Няма да е необходимо много — вече съм полумъртва.

— Лесна си за откриване, да знаеш. — Иън говори спокойно, все едно сме седнали в някой пъб и си разказваме истории от миналото, както го правят старите приятели. — Не е лесно да се създаде уебсайт без никаква следа, но ти се прекалено глупава, за да осъзнаеш, че всеки може да намери адреса ти.

Не казвам нищо, но той не се нуждае от отговор.

— Вие, жените, смятате, че можете да се справяте сами — продължава Иън. — Смятате, че нямате нужда от мъже, но когато ви изоставим, не ставате за нищо. Всички сте еднакви. А лъжите! Господи, лъжите, които говорите. Вият се една след друга от раздвоените ви езици.

Толкова съм изморена. Толкова отчаяна и изморена. Усещам как се свличам под повърхността на водата и се опитвам да остана будна. Забивам нокти в бедрото си, но не ги усещам.

— Смятате, че няма да ви открием, но ние винаги ви откриваме. Лъжите, предателствата, безочливата подлост.

Думите му ме заливат.

— От самото начало бях пределно ясен, че не искам деца — казва Иън.

Затварям очи.

— Но ние нямаме право на избор, нали така? Винаги става онова, което иска жената. Женски избор? Аз нямам ли право на избор?

Мисля за Бен. Толкова близо беше до живота. Ако бях успяла да го предпазя само още няколко седмици…

— Изведнъж ми се обявява, че имам син — продължава да говори Иън, — и от мен се очаква да изгарям от щастие! Да се радвам за дете, което не съм искал. Дете, което никога нямаше да съществува, ако тя не ме беше изиграла.

Отварям очи. Белите плочки над кранчетата са осеяни със сиви линии, които проследявам с поглед, докато очите ми не се пълнят с вода и всичко не ми се размазва в бяло. Той не говори свързано. Или може би аз не мога да разбера смисъла. Искам да говоря, но езикът ми е прекалено дебел за устата ми. Не съм го изиграла. Стана случайно, но той беше доволен. Каза, че бебето ще промени всичко.

Иън се навежда напред, лактите му са опрени на коленете, а устата му докосва сключените му ръце, все едно се моли. Юмруците му са свити и мускулчето до окото му трепти неудържимо.

— Казах й какво е положението — продължава той. — Казах й без обвързване. Но тя развали всичко. — Поглежда ме. — Трябваше да е за една вечер — бързо чукане с някакво момиче. Нямаше причина да разбираш. Само дето тя забременя и вместо да се затича към дома си, предпочете да остане и да превърне живота ми в ад.

Опитвам са да наредя парчетата от онова, което ми казва Иън.

— Имаш син? — съумявам да попитам.

Той ме поглежда и ме дарява с безрадостен смях.

— Не — поправя ме, — той никога не е бил мой син. Той беше детето на една полска курва, която чистеше кенефите на работа — аз бях донорът със сперма. — Иън се изправя и изглажда ризата си. — Дойде да чука на вратата ми, когато разбра, че е бременна, и аз й дадох ясно да се разбере, че ако иска да задържи бебето, ще трябва да се оправя сама. — Въздиша. — Не бях я чувал, преди детето да започне училище. Дори тогава не искаше да се отказва. — Криви уста, когато прави жалък опит да наподоби източноевропейски акцент: — Той се нуждае от баща, Иън. Искам Джейкъб да познава баща си.

Вдигам глава. С усилие, което ме кара да изкрещя от болка, успявам да се изтласкам с ръце от дъното на ваната и да седна.

— Джейкъб? — учудвам се аз. — Ти си бащата на Джейкъб?

Настъпва моментно мълчание, след което Иън ме поглежда. Внезапно хваща ръката ми.

— Излизай.

Прекатурвам се от ваната и падам върху пода. Краката ми са безполезни след цял час в ледената вода.

— Покрий се с нещо. — Хвърля халата ми и аз го обличам. Мразя се за благодарността, която изпитвам. Главата ми се върти: Джейкъб е бил син на Иън? Но когато Иън е открил, че Джейкъб е жертва на злополуката, сигурно е…

Най-накрая истината ме осенява и чувството е като намушкване с нож в стомаха. Смъртта на Джейкъб не е била случайност. Иън е убил собствения си син, а сега е на път да убие и мен.