Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (45)

43

До входа на Бристолския кралски съд води тесен път, уместно наречен Смол Стрийт^[1].

— Налага се да те оставя тук, скъпа — казва ми таксиметровият шофьор. Ако ме разпознава от днешните вестници, не го показва. — Случва се нещо пред съда днес — няма да успея да мина с таксито оттам.

Мъжът спира на ъгъла на улицата, където групичка самодоволни костюмари бавно излизат от „Ол Бар Уан“ след течен обяд. Един от тях ме гледа похотливо.

— Да те почерпя нещо, сладурче?

Поглеждам на другата страна.

— Фригидна крава — измърморва той и приятелите му избухват в смях. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да овладея паниката си, докато оглеждам улиците за Иън. Дали е тук? Дали ме наблюдава отнякъде?

Високите сгради от двете страни на Смол Стрийт са надвиснали една над друга и създават сенчеста, изпълнена с гласовете на преминаващите пешеходци улица, която ме кара да настръхвам. Не съм направила повече от няколко крачки и разбирам какво е имал предвид таксиметровият шофьор. Една част от пътя е завардена с пътни бариери, зад които са се събрали над тридесет протестиращи. Няколко от тях са подпрели плакати върху раменете си, а върху бариерите е разпънат голям изрисуван лист. На него думата „УБИЙЦА!“ е изписана с дебели червени букви, всяка от които се е разтекла надолу. Двама полицаи в светлоотразителни якета стоят пред групичката, глухи за непрестанните скандирания, които чувам още от другия край на Смол Стрийт.

— Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Вървя бавно към съда, ще ми се да имах шал или поне слънчеви очила. С периферното си зрение забелязвам някакъв мъж от другата страна на тротоара. Подпрял се е на стената, но когато ме забелязва, се изправя и вади телефон от джоба си. Забързвам крачка, искам да вляза в съда възможно най-бързо, но непознатият ме следва от другата страна на улицата. Провежда телефонен разговор, който трае секунди. Джобовете на бежовия му шлифер са пълни с обективи, а от рамото му виси черна чанта. Прибягва по-напред, отваря чантата и вади фотоапарат от нея, монтира му обектив с едно ловко движение, отработено през годините на практика, и ме снима.

Няма да им обръщам внимание, но ми е все по-трудно да дишам. Ще вляза в съда, все едно ги няма. Не могат да ме наранят — полицаите са тук, за да ги държат зад бариерата — така че все едно наистина ги няма.

Когато завивам към входа на съда, виждам репортерката, която ме заговори на излизане от Съда на магистратите преди няколко седмици.

— Ще кажеш ли няколко думи за „Поуст“, Джена? Това е твоят шанс да разкажеш историята си.

Обръщам се и замръзвам, когато осъзнавам, че съм се изправила директно срещу протестиращите. Скандиранията прерастват в гневни викове и крясъци и изведнъж настъпват към мен. Бариерата пада върху паветата, звукът рикошира между високите сгради като изстрел от огнестрелно оръжие. Полицаите мързеливо пристъпват напред с разперени ръце в опит да избутат протестиращите назад. Някои от тях продължават да крещят, но повечето се смеят, говорят помежду си, все едно са тръгнали на пазар. На забава.

Докато групичката се изтегля назад и полицаите вдигат бариерите върху очертаната за протестиращите зона, една жена е застанала пред мен. Млада е — на двадесет и няколко години — и за разлика от останалите не носи нито плакат, нито развява банер, просто държи нещо в ръката си. Роклята й е кафява и малко къса, с черен чорапогащник и неподходящи бели гуменки. Палтото й е разкопчано, въпреки студа.

— Той беше толкова спокойно бебе — казва ми тихо тя.

Разпознавам чертите на Джейкъб в нея. Светлосините очи и начина, по който гледат леко нагоре, лицето във формата на сърце и заострената брадичка.

Протестиращите замлъкват. Всички гледат към нас.

— Почти не плачеше. Дори когато беше болен, просто лежеше до мен, докато се оправи.

Жената говори перфектен английски, но с акцент, който не мога да определя. Източноевропейски вероятно. Гласът й е премерен, все едно рецитира нещо, предварително научено, и макар да се държи на положение, смятам, че е също толкова изплашена от тази среща, колкото и аз. Може би дори повече.

— Бях много млада, когато го родих. Самата аз бях още дете. Баща му не го искаше, но аз нямах намерение да правя аборт. Вече го обичах толкова много. — Тя говори бавно, без никаква емоция. — Джейкъб беше всичко, което имах.

Очите ми се пълнят със сълзи, за което се презирам, след като тези, на майката на детето, са сухи. Насилвам се да остана спокойна и не си позволявам да избърша влагата от лицето си. Зная, че също като мен и тя си мисли за онази вечер, когато се взираше в мокрото от дъжда предно стъкло на колата, но очите й бяха заслепени от фаровете. Днес нищо не стои между нас и може да ме види ясно, както ясно я виждам и аз. Питам се защо не ми се нахвърли: да ме удря, да ме хапе, да ме дращи по лицето. Не знам дали бих имала подобно самообладание, ако бях на нейно място.

— Аня! — провиква се някакъв мъж от групата с протестиращи, но тя не му обръща внимание. Държи снимка в ръцете си и я бута към мен, докато не я взимам.

Фотографията не е от онези, които съм виждала във вестниците или в интернет, с беззъбата усмивка в училищна униформа и обърнат към фотографа поглед. На тази снимка Джейкъб е по-малък — вероятно на три или четири години. Отпуснал се е в сгъвката на ръката на майка си, двамата лежат във висока трева, изпълнена с глухарчета. Ъгълът на изображението предполага, че Аня е направила снимката сама, а и ръката й е извън нея. Джейкъб гледа към фотоапарата, мижи на слънцето и се смее. Аня също се смее, но гледа към сина си и в очите й се вижда изражението му.

— Толкова много съжалявам — казвам аз. Ненавиждам думите, защото не могат да опишат състоянието ми, но не намирам други, а не мога да отвърна на тъгата й с мълчание.

— Имаш ли деца?

Спомням си сина си, увитото му в одеяло телце, болката в утробата, която никога няма да отшуми. Мисля, че трябва да се измисли дума за майка без деца, за жена, лишена от бебето, което би я направило цяла.

— Не. — Опитвам се да намеря правилните думи, но не мога. Подавам снимката обратно на Аня, но тя поклаща глава.

— Не я искам — отвръща ми. — Нося спомена за лицето му тук. — Поставя длан върху гърдите си. — Но ти — замлъква съвсем за кратко, — ти, мисля, трябва да помниш. Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Жената се обръща и минава под бариерата, изчезва сред тълпата и аз си поемам въздух, все едно съм била държана под вода.

* * *

Адвокатката ми е жена в средата на четиридесетте. Гледа ме с преднамерен интерес, когато влиза в малката стая за консултации, пред чиято врата стои охранител.

— Рут Джеферсън — казва тя и протяга ръка. — Предстои ни лесен процес, госпожице Грей. Вече се признахте за виновна, така че днешното изслушване ще бъде единствено за да се издаде присъда. Ние сме веднага след обяда, но се опасявам, че ни се падна съдия Кинг. — Жената сяда срещу мен на масата.

— Какво му има на съдия Кинг?

— Нека просто приемем, че не е известен със снизходителността си — отвръща Рут и се засмива, като разкрива перфектно бели зъби.

— Колко ще получа? — питам, преди да успея да се спра. Няма значение. Важното е да сторя правилното нещо.

— Трудно е да се прецени. Не сте спряла и не сте съобщила за инцидента, което е сериозно нарушение. Минималната присъда за опасно шофиране е две години, а максималната — четиринадесет. Лишаването от свобода може да варира в този диапазон. Практиката показва, че за случаи като вашия се дават шест-седем години. Съдия Кинг ще иска повече, но моята работа е да го убедя, че две са напълно достатъчни. — Жената маха капачката на черна писалка. — Имате ли някакви психични заболявания?

Поклащам глава и виждам разочарованието, изписано на лицето на адвокатката ми.

— Да поговорим за злополуката тогава. Разбирам, че атмосферните условия са пречили на видимостта — видяхте ли детето, преди да го ударите?

— Не.

— Имате ли някакви хронични заболявания? — пита ме Рут. — Полезни са в подобни случаи. Може би не ви е било добре в този ден?

Гледам я с празен поглед и адвокатката цъка с език.

— Не ми помагате, госпожице Грей. Имате ли някакви алергии? Може би точно преди удара сте кихали неудържимо?

— Не разбирам.

Рут въздиша и започва да говори бавно, все едно поучава дете:

— Съдия Кинг вече ще е прочел доклада от изслушването ви и е решил каква присъда да ви даде. Работата ми е да представя злополуката като неприятно стечение на обстоятелствата. Инцидент, който не е било възможно да бъде предотвратен и за който съжалявате изключително много. Не искам да слагам думи в устата ви, но ако например… — жената ме поглежда многозначително, — … сте започнали да кихате неудържимо…

— Но аз не съм. — Така ли работят нещата? Лъжи върху лъжи, върху лъжи, изфабрикувани, за да се получи възможно най-минималното наказание. Толкова ли е слаба съдебната ни система? Отвратена съм.

Рут Джеферсън преглежда бележките си и рязко вдига поглед.

— Дали детето не е изскочило пред вас изневиделица? Според показанията на майката тя е пуснала ръката му, когато са приближили пътя, така че…

— Вината не е нейна!

Адвокатката повдига добре оформените си вежди.

— Госпожице Грей — казва спокойно тя, — не сме тук, за да определяме чия е вината. Тук сме, за да намерим смекчаващи вината обстоятелства, които са довели до злополучното събитие. Моля ви, опитайте се да не бъдете прекалено емоционална.

— Съжалявам — отвръщам аз, — но няма никакви смекчаващи вината обстоятелства.

— Работата ми е аз да преценя дали е така — възпротивява се Рут. Оставя папката си на масата и се навежда напред. — Повярвайте ми, госпожице Грей, има голяма разлика между две години в затвора и шест, и ако съществува нещо, което може да ви оправдае за убийството на петгодишно дете и бягството ви от местопрестъплението, трябва да ми кажете.

Гледаме се една друга.

— Ще ми се да имаше — отвръщам аз.