Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (48)

46

Бристолският кралски съд е по-стар от Съда на магистратите и тържествеността е наслоена в покритите му с дървена ламперия коридори. Разсилните се движат чевръсто наоколо, влизат и излизат от съдебната зала, черните им роби се веят и карат листовете по банките да хвърчат, когато минават покрай тях. Тишината е обезпокоителна, също като в библиотека, където забраната за говорене те кара да се разпищиш, и аз притискам силно длани върху очите си. Когато ги махам, съдебната зала се размазва. Ще ми се да си остане така: размазаните краища и мъгливите форми изглеждат по-малко застрашителни, по-несериозни.

Сега, когато съм тук, съм изплашена. Смелостта, с която чаках този ден, се е изпарила и макар да съм ужасена от онова, което Иън ще ми стори, ако си тръгна като свободна жена, перспективата да вляза в затвора е също толкова ужасяваща. Стискам ръце една в друга и забивам нокти в кожата на лявата си длан. Умът ми се изпълва с екот на приближаващи стъпки върху метални пътеки, тесни легла в сиви килии с толкова дебели стени, че никой няма да чуе писъците ми. Усещам остра болка в дланта си и виждам, че ми е потекла кръв, и когато я избърсвам, тя оставя розово петно върху опакото на ръката ми.

Мястото, на което съм седнала, може да побере още няколко души; има два реда столове, които са захванати с болтове за пода и приличат на седалки в киносалон. Странна стъклена стена огражда три от страните и аз се размърдвам в стола си, когато съдебната зала започва да се пълни с хора. Има много повече зрители от предварителното ми изслушване. На лицата им го няма миловидното любопитство на магистратските tricoteuses, само жестоката омраза на онези, които търсят правосъдие. Един мургав мъж с кожено яке, което е два пъти по-голямо за размерите му, се навежда напред от мястото си. Не сваля очи от мен и устата му се изкривява в тих гняв. Започвам да плача, а той клати глава и обръща устни в знак на отвращение.

Снимката на Джейкъб е в джоба ми и аз плъзгам ръка в него, намирам ъглите й с пръсти.

Адвокатските екипи са се увеличили: всеки — защитата и обвинението, разполагат с няколко души зад себе си, седнали са зад бюра, навели са се един над друг и си шепнат нещо. Разсипиите и адвокатите са единствените, които се чувстват комфортно тук. Шегуват се помежду си на висок глас и аз се чудя защо в съдебната зала се позволява подобно поведение; защо системата толкова усърдно се опитва да отчужди онези, които се нуждаят от нея. Вратата се отваря и нова вълна от хора влиза през нея, те са тревожни и колебливи. Дъхът ми спира, когато виждам Аня. Тя сяда на предния ред до мъжа с коженото яке, който я хваща за ръката.

Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Единственото празно място в съдебната зала е това на журито; дванадесетте стола са излишни. Представям си ги заети от мъже и жени, които изслушват фактите, наблюдават ме как говоря, решават каква е вината ми. Спестявам им това, спестявам им въпросите дали са взели правилното решение, спестявам болката на Аня смъртта на сина й да се обсъжда в съдебната зала. Рут Джеферсън обяснява, че това е в моя полза: съдиите гледали по-снизходително на онези, които им спестяват съдебните разходи по делата.

— Съдът да стане.

Съдията е стар, историите на хиляди семейства са изписани на лицето му. Зоркият му поглед оглежда цялата зала, но не се спира върху мен. Аз съм поредната глава в една кариера, изпълнена с трудни решения. Чудя се дали вече е взел решение за мен — дали вече знае колко време ще лежа.

— Ваша чест, Короната открива делото срещу Джена Грей… — Съдебната помощница чете от лист хартия, гласът й е ясен и равен. — Госпожице Грей, обвинена сте в причиняване на смърт поради опасно шофиране, за напускане на местопрестъплението и неуведомяване на властите за злополуката. — Жената ме поглежда. — Как пледирате?

Притискам ръка към снимката в джоба ми.

— Виновна.

Разнася се приглушено хлипане зад мен.

Сърцето й е разбито.

— Моля седнете.

Прокурорът се изправя. Вдига гарафа от масата пред себе си и налива бавно и преднамерено от нея. Звукът от водата, която напълва чашата, е единственият, който се чува в залата, и когато всички погледи се насочват към него, той започва.

— Ваша чест, обвиняемата пледира, че е виновна за причиняването на смъртта на петгодишния Джейкъб Джордан. Тя призна, че шофирането й през онази нощ на късния ноември съвсем не е било на изискуемото за един нормален човек ниво. Полицейското разследване е показало, че автомобилът на госпожица Грей е напуснал пътя и се е качил на бордюра непосредствено преди злополуката и че е шофирала със скорост между шейсет и два и шейсет и осем километра в час — много над ограничението от петдесет километра в час.

Стискам ръце една в друга. Опитвам се да дишам бавно, равномерно, но в гърдите ми се е образувала буца и ми е трудно да го правя. Ударите на сърцето ми ехтят в главата ми и затварям очи. Дъждът пада върху предното стъкло, чувам писъка — моя писък — и виждам малкото момченце на пътя; бяга, обръща се да извика нещо на майка си.

— След това, Ваша чест, след като блъска Джейкъб Джордан, и — както се предполага — го убива на място, обвиняемата не спира. — Прокурорът оглежда съдебната зала, ораторството му е похабено, защото няма жури, което да впечатли. — Не е слязла от колата. Не се е обадила за помощ. Не е предложила да помогне, нито е показала угризения. Вместо това обвиняемата е избягала и изоставила петгодишния Джейкъб в ръцете на травматизираната му майка.

Помня как беше приклекнала до сина си, палтото й почти го покриваше, предпазваше го от дъжда. Фаровете на колата улавяха всеки детайл и аз покрих уста с ръцете си, бях прекалено уплашена, за да дишам.

— Можете да си представите, Ваша чест, че подобна реакция се дължи на шок. Че вероятно обвиняемата се е паникьосала и е избягала, и че минути по-късно, вероятно часове — може би дори ден — би се осъзнала и би сторила правилното нещо. Но, Ваша чест, вместо това обвиняемата е напуснала местопрестъплението, скрила се е в някакво село на сто и шестдесет километра оттук, където никой не я познава. Не се е предала. Може и да пледира днес, че е виновна, но подобно пледиране е родено от безизходицата, в която се намира, и Короната моли с цялото си уважение, това да бъде взето под внимание, когато се решава каква ще е присъдата.

— Благодаря ви, господин Ласитър. — Съдията си води бележки в малка тетрадка.

Прокурорът се покланя с глава и отмята робата си, преди да се върне на мястото си. Дланите ми се изпотяват. В участъка за зрителите се надига вълна на омраза.

Адвокатката ми събира книжата си. Въпреки самопризнанието ми, въпреки осъзнаването, че трябва да платя за случилото се, изведнъж ми се приисква Рут Джеферсън да защитава моя ъгъл. Стомахът ми започва да се бунтува, защото разбирам, че това е последният ми шанс да говоря. Само след малко съдията ще издаде присъдата ми и ще е прекалено късно.

Рут Джеферсън тръгва да се изправя, но преди да успее да го стори, вратите на съдебната зала се отварят с трясък. Съдията вдига поглед раздразнен, неодобрението му е очевидно.

Патрик изглежда толкова не на място тук, че за момент не го разпознавам. Той ме поглежда, разтърсен е от гледката — окована с белезници и зад стъклена бариера. Какво търси той тук? Виждам, че мъжът с него е инспектор Стивънс, който кима едва към съдията, преди да се запъти към центъра на съдебната зала, където се навежда над прокурора и му шепти нещо.

Онзи го слуша внимателно. Пише нещо в бележника си, след което го подава през дългата пейка към Рут Джеферсън. Наляга тежка тишина, като че ли всички са затаили дъх.

Адвокатката ми прочита бележката и бавно става на крака.

— Ваша чест, имам ли вашето позволение за кратко прекъсване?

Съдия Кинг въздиша.

— Госпожо Джеферсън, нужно ли е да ви напомням колко много дела имам този следобед? Имахте на разположение шест седмици, за да се консултирате с клиентката си.

— Моля за извинение, Ваша чест, но се е появила информация, която може да смекчи вината на клиентката ми.

— Много добре. Имате петнадесет минути, госпожо Джеферсън, след които очаквам да осъдя клиентката ви.

Мъжът кима към съдебната помощница.

— Съдът да стане — призовава тя.

Съдия Кинг напуска залата и охранителят ме отвежда отново долу.

— Какво става? — питам го аз.

— Само Бог знае, скъпа, но всеки път е едно и също. Нагоре-надолу, като проклето йо-йо.

Мъжът ме придружава до задушната стая, в която разговарях с адвокатката си преди по-малко от час. Веднага след нас пристига Рут Джеферсън, след нея идва и инспектор Стивънс. Рут започва да говори, преди вратата да се е затворила зад тях.

— Осъзнавате ли, госпожице Грей, че изопачаването на фактите не е нещо, на което се гледа с добро око в съда?

Не отговарям нищо и адвокатката сяда. Прибира кичур тъмна коса под перуката си.

Инспектор Стивънс бърка в джоба си и оставя паспорт на масата. Не е нужно да го отварям, за да позная, че е моят. Поглеждам първо него, после ядосаната ми защитничка и докосвам документа с ръка. Помня, че попълних формата за промяна на името преди сватбата ни. Променях подписа си стотици пъти и постоянно питах Иън кой изглежда по-зрял, по-подходящ за мен. Когато паспорта ми пристигна, беше първото реално доказателство за промяната на статута ми и не можех да чакам да го покажа на летището. Инспектор Стивънс се навежда напред и слага ръце на масата, лицето му се изравнява с моето.

— Не е необходимо повече да го прикриваш, Дженифър? Потръпвам.

— Моля ви, не ме наричайте така.

— Разкажи ни какво се случи.

Не казвам нищо.

Инспектор Стивънс говори тихо, спокойствието му ме кара да се чувствам в безопасност, да се чувствам разумна.

— Няма да му позволим да те нарани отново, Джена.

Значи знаят. Изпускам дълга въздишка и поглеждам първо към инспектор Стивънс, а после и към Рут Джеферсън. Изведнъж се чувствам изтощена. Мъжът отваря кафява папка, на която пише ПИТЪРСЪН, фамилията ми по мъж. Фамилията на Иън.

— Има доста обаждания — казва инспекторът. — Съседи, доктори, случайни минувачи, но никога от теб, Джена. Никога не си ни се обаждала. Когато сме идвали, не си искала да говориш с нас. Не си повдигала обвинения. Защо не си ни позволила да ти помогнем?

— Защото щеше да ме убие — отвръщам аз.

Следва кратко мълчание, преди инспектор Стивънс да продължи:

— Кога те удари за първи път?

— Това има ли връзка с делото? — пита Рут и поглежда часовника си.

— Да — отвръща рязко мъжът и жената се обляга в стола си с присвити очи.

— Започна в нощта след сватбата ни. — Затварям очи и си спомням болката, която се появи от нищото, както и срама, че бракът ми се е провалил още преди да е започнал. Помня колко нежен беше Иън, когато се върна, колко нежно се погрижи за размазаното ми лице. Казах, че съжалявам, и продължих да го казвам още седем години.

— Кога отиде в убежището на Грантъм Стрийт?

Изненадана съм колко много знае.

— Никога не съм ходила там. В болницата видяха синините ми и ме попитаха как върви бракът ми. Не им разкрих нищо, но ми дадоха визитна картичка и ми казаха, че мога да отида, когато поискам, че ще бъда в безопасност там. Не им повярвах — как можех да съм в безопасност толкова близо до Иън? — но запазих визитката. Почувствах, че не съм съвсем сама.

— Никога ли не си се опитвала да избягаш? — пита ме инспектор Стивънс. В погледа му пламти едва прикрит гняв, но той не е насочен към мен.

— Много пъти — отвръщам аз. — Иън отиваше на работа и аз започвах да си опаковам нещата. Обикалях къщата и събирах спомени, вземах онова, от което наистина имах нужда. Слагах всичко в колата — тя все още беше моя, разбирате.

Инспектор Стивънс клати глава, не разбира.

— Все още беше регистрирана на моминското ми име. Не нарочно в началото — беше едно от нещата, които бях забравила да направя, когато се оженихме — но по-късно това стана наистина важно. Иън притежаваше всичко друго — къщата, бизнеса… Започнах да се чувствам, все едно не съществувам вече, все едно се бях превърнала в едно от неговите притежания. Така че никога не пререгистрирах колата. Дреболия, знам, но…

— Свивам рамене. — Опаковах всичко и след това просто внимателно разопаковах и връщах нещата по местата им. Всеки път.

— Защо?

— Защото той щеше да ме намери.

Инспектор Стивънс разгръща листовете в папката. Тя е изумително дебела и въпреки това в нея се съдържат единствено случаите, за които полицията е уведомена. Счупените ребра и сътресенията, които трябва да бъдат лекувани в болницата. За всяко нараняване там има поне още десет.

Рут Джеферсън посочва към папката.

— Може ли?

Инспектор Стивънс ме поглежда и аз кимам. Подава й я и тя започва да я разлиства.

— След злополуката си избягала — казва той. — Какво се промени?

Поемам си дълбоко въздух. Иска ми се да кажа, че съм намерила кураж, но, разбира се, въобще не беше така.

— Иън ме заплаши — обяснявам тихичко аз. — Каза ми, че ако някога отида в полицията — че ако някога кажа нещо на някого за случилото се — ще ме убие. Знаех, че е сериозен. Онази нощ, след злополуката, ме преби толкова жестоко, че не можех да стоя от болка. След това ме влачи до банята, изправи ме на крака и пъхна ръката ми под чешмата. Пусна гореща вода върху нея и аз припаднах от болката. След това ме влачи до ателието ми. Накара ме да гледам как руши всичко — всичко, което някога бях направила.

Не мога да погледна към инспектор Стивънс. Едва успявам да изрека думите.

— Тогава Иън изчезна. Не знам къде. Прекарах първата нощ на пода в кухнята, след това допълзях догоре и си легнах в леглото, молех се да умра, за да не може, когато се върне, да ме нарани отново. Но той не се върна. Нямаше го с дни и аз постепенно се оправях. Започнах да си фантазирам, че е изчезнал завинаги, но не беше взел нищо със себе си, така че знаех, че по някое време ще се върне. Осъзнах, че ако остана с него, един ден просто ще ме убие. Тогава си тръгнах.

— Разкажи ми какво се случи с Джейкъб.

Пъхам ръка в джоба си и докосвам снимката.

— Скарахме се. Имах изложба — най-голямата от всички — и прекарах дни в подготовката й с куратора, мъж, на име Филип.

Събитието беше дневно, но това не попречи на Иън да се напие. Обвини ме, че имам връзка с Филип.

— Така ли беше?

Почервенявам заради личния въпрос.

— Филип е гей — отвръщам, — но Иън не искаше да повярва. Плачех и не можех да виждам пътя добре. Валеше и фаровете на другите коли ми светеха в очите. Той ми крещеше, наричаше ме курва и уличница. Минах през Фишпондс, за да избегна трафика, но Иън ме накара да отбия. Удари ме и ми взе ключовете, въпреки че беше толкова пиян, че не можеше да стои на краката си.

— Караше като някакъв маниак, през цялото време ми крещеше как щял да ми даде урок. Минавахме по улиците на квартала, а Иън караше все по-бързо и по-бързо. Бях ужасена. — Извивам ръце една около друга в скута си.

— Тогава забелязах детето. Изпищях, но Иън въобще не намали. Ударихме го и видях как майка му падна до него, все едно бяхме ударили и нея. Опитах се да изляза от колата, но Иън заключи вратите и даде назад. Не ми позволи да се върна. — Поемам си глътка въздух и когато я изпускам, излиза под формата на скимтене.

В малката стая настава тишина.

— Иън уби Джейкъб — казвам аз. — Но се чувствам така, все едно съм го убила аз.