Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (22)

20

Рей се събуди в добро настроение. Взе си отпуска за Коледа и макар да беше ходил два пъти до офиса и да си беше взел работа за вкъщи, почивката му се отрази добре. Чудеше се докъде беше стигнала Кейт със случая на Джейкъб.

От всичките деветстотин и няколко бристолски фиести и фокуси, само малко повече от четиридесет бяха активирали системата за автоматично разпознаване на регистрационните номера. Снимките се изтриваха след деветдесет дни, но въоръжена със списък на номерата, Кейт проследи всеки регистриран собственик, за да ги разпита какво са правили в деня на злополуката. През последните четири-пет седмици детективката беше свършила много работа, но тя все още не й беше донесла необходимите резултати. Някои от колите бяха продадени без необходимите документи, регистрираните собственици се бяха преместили, без да оставят новите си адреси… истинско чудо беше, че успя да елиминира толкова много коли от списъка си, предвид кое време на годината беше. Сега, след края на празниците, определено трябваше да доведе случая до неговия завършек. Новогодишният му оптимизъм не стигаше чак до сина му, чието поведение се беше влошило толкова много, че вече имаше две официални предупреждения от класната си. Следващото щеше да доведе до временно изключване, което според Рей беше абсурдно наказание за дете, което по-често пропускаше часове, отколкото присъстваше на такива, а и съвсем не му се нравеше идеята отново да ходи в училището.

— Люси спи ли още? — попита Магс, когато се присъедини към нея в кухнята.

— Да, и двамата още спят.

— Тази вечер трябва да ги пратим рано по леглата — каза съпругата му. — След три дни отново са на училище.

— Имам ли чисти ризи? — попита Рей.

— Искаш да кажеш, че не си си изпрал? — Магс се скри в мокрото помещение и след малко се завърна с няколко изгладени и сгънати ризи, метнати върху ръката й. — Някой е свършил добра работа. Не забравяй, че довечера имаме уговорка със съседите.

Рей изсумтя.

— Налага ли се?

— Да. — Магс му подаде ризите.

— Кой обикаля комшиите в деня след Нова година? — изуми се инспекторът. — Изключително неподходящо време за парти.

— Според Ема сега е идеалното време за освежително питие. Бездруго всички са прекалено заети около Коледа и Нова година.

— Не е — отвърна Рей. — Тези срещи са истински трън в задника. Винаги са били такива. Всички искат да ми се похвалят как са надвишили скоростта с десет километра в час, в не особено населена зона и каква пародия е нашето правосъдие. Превръщат се във всеобщо плюене по полицията.

— Просто се опитват да подхванат разговор, Рей — отвърна търпеливо Магс. — Не прекарват много време с теб…

— Има си основателна причина за това.

— … така че единственото, за което можете да разговаряте, е работата ти. Бъди мил с тях. Ако не ти допада темата, просто я смени. Говорете за общи неща.

— Мразя да говоря за общи неща.

— Добре. — Магс стовари един тиган върху плота с ненужна сила. — Тогава не идвай, Рей. Честно ти казвам, по-добре да не идваш, отколкото да развалиш всичко с настроението си.

На инспектора му се искаше съпругата му да не му говори, все едно беше едно от децата.

— Не съм казвал, че няма да дойда, просто казах, че ще е тъпо.

Магс се обърна към него, търпението й се беше изчерпало, а в погледа й видя разочарование.

— Не всичко в живота е вълнуващо, Рей.

* * *

— Честита ви Нова година — каза Рей, когато влезе в Службата за криминални разследвания, и остави метална кутия с шоколадови бонбони на бюрото на Дребния. — Искам да се реванширам, че ви се наложи да работите по Коледа и Нова година. — По време на празниците в службата трябваше да има дежурен и сержантът беше изтеглил късата клечка.

— Ще е нужно нещо повече от шоколадови бонбони, за да се реваншираш за това, че започнах в седем сутринта на тридесет и първи декември.

Рей се ухили.

— Така или иначе си прекалено стар за среднощни партита, Дребен. Магс и аз заспахме много преди дванадесет на Нова година.

— Аз все още се възстановявам — каза Кейт и се прозя.

— Хубав ли беше купонът? — попита инспекторът.

— Поне онова, което помня от него. — Детективката се засмя и Рей изпита лека завист. Съмняваше се на партитата на Кейт да се водеха досадни разговори за фишове за превишена скорост и неправомерно изхвърляне на отпадъци, с каквито беше изпълнена нощта му.

— Какво имаме за днес? — попита той.

— Малко добри новини за теб — отвърна Кейт. — Разполагаме с номер.

Инспекторът се ухили.

— Крайно време беше. Сигурни ли сте, че е правилният номер?

— Доста. Системата за АРРН не го е засичала от злополуката насам и макар данъкът да е изтекъл, колата не е била бракувана. Моето предположение е, че е била зарязана някъде или изгорена. Регистрирана е на адрес в Бофорт Кресънт, на около осем километра от мястото, на което Джейкъб беше блъснат. Дребния и аз отидохме да я проверим вчера, но беше празна. Това е имот на лизинг, така че сержантът се опитва да се докопа до регистрите, за да разбере дали лизингодателят разполага с нов адрес.

— Но имаме име, нали? — попита Рей, неспособен да скрие вълнението, което изпитваше.

— Имаме име — ухили се Кейт. — Не разполагаме с нищо в нашата система или в регистъра на избирателите за него, също така не успях да открия нищо онлайн, но днес ще постигнем напредък. Отправила съм запитвания към Агенцията за защита на личните данни и сега, след като празниците свършиха, трябва да получим някои обаждания.

— Имаме напредък и с майката на Джейкъб — съобщи Дребния.

— Това е чудесно — каза Рей. — Трябва да излизам в отпуска по-често. Говорихте ли с нея?

— Няма телефонен номер — отвърна сержантът. — Най-накрая Кейт успя да се свърже с един от учителите в „Св. Мери“, който я познава. Очевидно, след злополуката майката на Джейкъб смятала, че всички обвиняват нея. Била изпълнена от вина и бясна, че на шофьора му се е разминало…

— Му се е разминало! — учуди се Рей. — Смята, че просто сме си стояли и не сме правили нищо, нали?

— Само повтарям онова, което ми беше казано — отвърна Дребния. — Както и да е, прекъснала е всички връзки и е напуснала Бристол, за да започне отначало. — Мъжът почука по папката, която като че ли беше набъбнала с два сантиметра от последния път, в който Рей я видя. — Чакам имейл от местната полиция, но трябва да разполагаме с адрес до края на деня.

— Добра работа. Наистина е важно да привлечем майката, в случай че стигнем до съд. Последното нещо, от което се нуждаем, е някой антиполицейски настроен тип да подшушне на вестниците, че повече от година не можем да обвиним никого.

Телефонът на Кейт иззвъня.

— Служба за криминални разследвания, детектив Евънс на телефона.

Рей тъкмо се беше насочил към офиса си, когато жената започна да жестикулира енергично към него и Дребния.

— Невероятно! — каза тя. — Много ви благодаря.

Записа бързо нещо в тефтера на бюрото си и все още се хилеше, когато остави телефона секунда по-късно.

— Спипахме шофьора — каза тя и размаха листа хартия победоносно.

Дребния ги дари с рядката си усмивка.

— Обадиха се от Агенцията за защита на данни — каза детективката, докато се клатеше напред-назад в стола си. — Пуснали са информацията ни в системата си и са ни открили адрес!

— Къде се намира?

Кейт скъса най-горния лист от тефтера си и го подаде на Дребния.

— Чудесна работа — каза Рей. — Хайде да се размърдаме. — Сграбчи двете връзки с ключове от металния шкаф на стената и хвърли едната към сержанта, който я хвана умело. — Дребен, вземи папката с всичко, което имаме за майката на Джейкъб. Отиди до местната полиция и им кажи, че не можем да чакаме повече — имаме нужда от адреса веднага. Не се връщай, преди да я намериш, а когато го сториш, увери я, че никой няма да се измъкне от отговорност — правим всичко по силите си, за да осъдим човека, отговорен за смъртта на Джейкъб. Кейт и аз ще отидем да заловим шофьора. — Инспекторът млъкна и метна другата връзка с ключове на детективката. — Сега като се замисля, по-добре ти да караш. Аз трябва да си отменя плановете за довечера.

— Щеше да ходиш на някое приятно местенце ли?

Рей се ухили.

— Повярвай ми, предпочитам да съм тук.