Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (32)

30

Така и не разбрах защо толкова много искаше да ме запознаеш със семейството си. Мразеше майка си и макар да разговаряше с Ив веднъж седмично, тя никога не си направи труда да дойде до Бристол, така че защо трябваше да ходиш до Оксфорд всеки път, когато те искаше там? Ти винаги отиваше, като добро момиче, и ме оставяше сам за нощ — понякога и повече — докато се радваше на големия й корем и, без съмнение, флиртуваше с богатия й съпруг. Всеки път ме молеше да дойда с теб и всеки път ти отказвах.

— Ще започнат да си мислят, че не си истински — каза ми ти. Усмихна се, за да ми покажеш, че се шегуваш, но усетих отчаяние в гласа ти. — Искам да прекараме Коледа заедно, не беше същото без теб миналата година.

— Тогава остани тук с мен. — Изборът, който трябваше да направиш, беше прост. Защо не ти бях достатъчен?

— Искам да бъда и със семейството си. Даже не е необходимо да оставаме през нощта — можем да отидем на обяд.

— И няма да пийнем? Що за коледен обяд ще бъде тогава!

— Аз ще карам. Моля те, Иън, наистина искам да те покажа.

Буквално ми се молеше. Постепенно беше започнала да намаляваш грима, който носеше, но този ден си беше сложила червило и аз наблюдавах червената извивка, която представляваше устата ти, докато ме умоляваше.

— Добре. — Свих рамене. — Но на следващата Коледа ще бъдем само аз и ти.

— Благодаря ти! — Грейна и ме прегърна.

— Предполагам, че трябва да им вземем подаръци. Ще е смешна работа, предвид колко много пари имат.

— Всичко е уредено — отвърна ти, прекалено доволна от сърдития ми тон. — Ив ще се зарадва на цветя, а Джеф на бутилка уиски. Наистина, всичко ще е наред. Ще ги заобичаш.

Съмнявах се. Бях чул повече от достатъчно за Лейди Ив, за да си направя собствени заключения, макар че бях заинтригуван какво те караше да си толкова обсебена от нея. Никога не бях смятал липсата на брат или сестра за недостатък и постоянните ти разговори с Ив ме дразнеха. Когато влизах в кухнята, докато говориш по телефона с нея, и ти внезапно млъкваше, ми ставаше ясно, че обсъждате мен.

— Какво прави днес? — попитах аз с цел да сменя темата.

— Денят беше чудесен. Ходих на занаятчийски обяд в „Трите колони“ — една от онези групи за хора от креативната индустрия. Невероятно е колко сме много, всеки от нас работи от вкъщи или в малки офиси. На кухненски маси… — Погледна ме с извинителен поглед.

Невъзможно беше да се храня в кухнята, благодарение на постоянния слой боя, глинен прах и разпръснати по масата скици. Нещата ти бяха навсякъде и вече не съществуваше място, на което можех да се отпусна. Къщата не изглеждаше малка, когато я купих, и дори когато Мари живееше тук, имаше достатъчно място за двама ни. Тя беше по-тиха от теб. Не толкова темпераментна. По-лесно беше да се живее с нея, ако се изключеха лъжите. Но вече се научих как да се справям с тях и знаех, че няма да попадна в капана им отново.

Продължаваше да говориш за обяда, на който беше ходила, и аз се опитах да се концентрирам върху думите ти.

— Смятаме, че ако сме шестимата, ще можем да си позволим наема.

— Какъв наем?

— Наемът за споделеното ателие. Не мога да си позволя самостоятелно, но изкарвам достатъчно пари от преподаването, за да се включа с другите, и така ще имам добра пещ и ще разкарам всички тези неща от тук.

Не знаех, че изкарваш някакви пари от преподаването. Предполагах, че водиш курсове по грънчарство, защото така пилееш по-разумно времето си, отколкото като правиш фигурки, които да продаваш за подаяния. Очаквах да предложиш да ми помогнеш за ипотеката, преди да се включиш в някакво бизнес начинание. В крайна сметка през цялото време живееше тук напълно безплатно.

— По принцип звучи чудесно, скъпа, но какво ще стане, когато някой се махне? Кой ще плаща неговия наем? Виждам, че не си го обмислила.

— Трябва ми място, на което да работя, Иън. Преподаването е хубаво и ми харесва, но не това е нещото, което искам да правя цял живот. Скулптурите ми започват да се продават и ако мога да ги правя по-бързо, да приемам повече поръчки, мисля, че мога да си създам приличен бизнес.

— Колко скулптори и хора на изкуството всъщност правят това? — попитах те аз. — Искам да кажа, че трябва да гледаш реално на нещата — възможно е начинанието ти никога да не прерасне в нещо повече от хоби, което ти носи джобни пари.

Не ти хареса да чуеш истината.

— Като работим съвместно, ще можем да си помагаме един на друг. Мозайките на Аврил ще стоят страхотно с нещата, които вая, а Грант прави едни от най-прекрасните маслени картини. Ще е чудесно да работя с някои от приятелите си от университета, но не съм се чувала с тях от векове.

— Начинанието е изпълнено с проблеми — казах ти аз.

— Може би си прав. Ще помисля още малко.

Видях, че вече си взела решение. Щях да те изгубя заради тази твоя мечта.

— Чуй ме — започнах аз, като се опитах да скрия притеснението в гласа си, — от известно време си мисля да сменим къщата.

— Наистина? — Изглеждаше ми разколебана.

Кимнах.

— Ще си намерим дом с достатъчно дворно място и ще ти построя ателие в градината.

— Мое собствено ателие?

— С твоя пещ. Ще можеш да правиш каквото си искаш в него.

— Ще направиш всичко това за мен? — На лицето ти се появи широка усмивка.

— Бих направил всичко за теб, Дженифър, знаеш го.

Наистина беше така. Щях да направя абсолютно всичко, за да те задържа.

* * *

Докато беше под душа, телефонът звънна.

— Джена там ли е? Сара се обажда.

— Здрасти, Сара — поздравих момичето аз. — Опасявам се, че в момента е навън с приятели. Тя не ти ли се обади последния път, когато звъня? Предадох й съобщението ти.

Последва кратко мълчание.

— Не.

— Ах. Ще й кажа, че си звъняла.

Докато все още беше горе, претърсих чантата ти. Нямаше нищо необичайно, касовите бележки бяха все от места, на които ми каза, че си ходила. Усетих как балонът на напрежението в мен се смалява. Реших този път да проверя и секцията за банкноти в портмонето ти и макар че беше празна, усетих нещо под пръстите си. Погледнах по-внимателно и видях, че има малка преграда в плата, където бяха пъхнати някакви бележки. Прибрах ги в джоба си. Ако бяха свързани с домакинството ни, прибрани за съхранение, щеше да ме попиташ дали съм ги виждал. Ако ли не, щях да разбера, че криеш тайни от мен. И крадеш парите ми.

Никога не ги спомена.

Когато ме напусна, дори не бях забелязал, че си си тръгнала. Чаках те да се прибереш у дома и малко преди да си легна, видях, че четката ти за зъби е изчезнала. Проверих при куфарите, но нищо не липсваше, освен една малка раница. Той предложи ли ти да ти купи всичко, от което имаш нужда? Обеща ли ти да ти осигури всичко, което поискаш? Какво му предложи ти в замяна? Отвращаваш ме. Но позволих да си отидеш. Казах си, че съм по-добре без теб и докато не изтичаш до полицията с обвинения, които те определено щяха да нарекат тормоз, ще те оставя да избягаш там, накъдето си се запътила. Можех да те преследвам, но не исках да го правя. Разбираш ли? Не те исках. Щях да те оставя на мира, ако не беше малката статия в днешния „Бристол Поуст“. Не бяха споменали името ти, но мислиш ли, че не се сетих, че си ти?

Представих си как полицаите те питат за живота ти, за връзките ти. Виждам ги как те тестват, как слагат думи в устата ти. Ти се разплакваш и им казваш всичко. Знам, че ще се пречупиш, и няма да мине много време, преди да дойдат да почукат на вратата ми и да ми задават въпроси, които въобще не са тяхна работа. Ще ме нарекат грубиян, мъчител, бияч на жени. Не съм никое от тези неща: никога не съм ти правил нещо, което не си заслужила.

Познай къде ходих днес. Хайде де, предположи. Не? Ходих в Оксфорд, за да посетя сестра ти. Смятах, че ако някой знае къде се намираш сега, това ще е тя. Къщата не се беше променила много през последните пет години. Разполагаше с все така добре подрязаните дафинови дръвчета, които стояха от двете страни на входната врата, и все така изнервящия звънец.

Усмивката на Ив се изпари веднага, щом ме видя.

— Иън — посрещна ме с равен тон тя. — Каква изненада.

— От доста време не сме се виждали — казах аз. Сестра ти никога не беше имала смелостта да ми каже право в очите какво мисли за мен. — Оставяш топлото да излезе навън — предупредих я аз и влязох в коридора от черни и бели плочки. Ив нямаше друг избор, освен да отстъпи назад и да ме пусне, и докато минавах покрай нея, закачих гърдите й с ръката си. Насочих се към дневната. Тя припна след мен в опит да ми покаже, че все още е господарката на този дом. Жалка картинка.

Седнах на стола на Джеф, защото знаех, че това ще я подразни, а Ив седна срещу мен. Виждах вътрешната й борба, искаше да ме попита какво правех тук.

— Джеф няма ли го? — попитах аз. Забелязах нещо в очите на сестра ти. В този момент осъзнах, че тя се страхува от мен, и мисълта беше изключително възбуждаща. Не за пръв път се запитах как ли беше лейди Ив в леглото, дали щеше да е толкова сдържана, колкото теб.

— Заведе децата в града.

Тя се намести в стола си, а аз оставих тишината да надвисне над нас, докато ситуацията не стана неловка.

— Защо си дошъл?

— Просто минавах — отвърнах аз и огледах голямата дневна. Бяха я ремонтирали от последния път, когато идвахме тук — ще ти хареса. Боядисали са я в онези меки, тебеширени цветове, които искаше за нашата кухня. — Доста време мина, Ив.

Сестра ти кимна леко в съгласие, но не каза нищо.

— Търся Дженифър — обясних аз.

— Какво имаш предвид? Не ми казвай, че най-накрая те е зарязала? — Изсъска думите с повече страст, отколкото някога съм виждал у нея.

Не обърнах внимание на заяждането й.

— Разделихме се.

— Тя добре ли е? Къде се намира?

Сестра ти имаше наглостта да се тревожи за теб. След всичко, което изрече. Лицемерна кучка.

— Искаш да кажеш, че не е изприпкала при теб?

— Не знам къде е.

— О, сериозно? — отвърнах аз, без да й повярвам и за секунда. — Вие двете бяхте толкова близки — трябва да имаш някаква представа. — Едно мускулче започна да трепери в ъгълчето на окото ми и аз го разтрих, за да го накарам да спре.

— Не сме говорили от пет години, Иън. — Тя се изправи. — Време е да си вървиш.

— Искаш да ми кажеш, че не сте се чували през всичките тези години? — Изпънах крака и се отпуснах в стола. Аз щях да реша кога да си тръгна.

— Не — отвърна Ив. Видях как очите й се стрелнаха за кратко към полицата над камината. — Сега искам да си вървиш.

Камината беше грозна картинка — с газов огън и фалшиви въглища. На полицата над нея имаше няколко картички и покани, изправени от двете страни на старинен часовник.

Веднага разбрах какво не иска да видя. Трябваше да си малко по-внимателна, Дженифър, преди да изпратиш нещо толкова очевидно. Ето я и нея, нелепо изправена сред поканите с позлатени краища: снимка на плаж, направена от скален връх. В пясъка беше написано: ЛЕЙДИ Ив.

Изправих се и позволих на сестра ти да ме изпрати до предната врата. Наведох се и я целунах по бузата. Усетих я как се сви и се преборих с желанието си да я блъсна в стената, задето ме беше излъгала.

Тя отвори вратата и аз се престорих, че търся ключовете си.

— Сигурно съм ги изтървал — казах аз. — Ей сега се връщам. Оставих я в коридора и се върнах в дневната. Взех картичката и я обърнах, но не намерих адреса, който се надявах да е там, само някакво сладникаво съобщение за Ив с добре познатия ти крив почерк. Някога ми пишеше бележки, оставяше ги под възглавницата и в куфара ми. Защо спря да го правиш? Един мускул се стегна в гърлото ми. Разгледах снимката. Къде си? Напрежението, което изпитвах, заплашваше да експлодира и скъсах картичката наполовина и после на още една половина, и още една, и на мига се почувствах по-добре. Захвърлих парчетата зад старинния часовник, точно когато Ив се върна в стаята.

— Намерих ги — казах аз и се потупах по джоба.

Сестра ти огледа стаята, без съмнение очакваше да види нещо нередно. Нека гледа, помислих си. Нека го намери.

— За мен беше удоволствие да те видя отново, Ив — рекох й аз. — Със сигурност ще се отбия отново следващия път, когато съм в Оксфорд. — Насочих се към изхода.

Сестра ти отвори уста, но от нея не излязоха никакви думи, затова казах вместо нея:

— Ще чакам с нетърпение.

* * *

Веднага, щом се прибрах, започнах онлайн претърсване. Имаше нещо очевидно британско в тези високи скали, заобикалящи плажа от три страни, и в това сиво небе с мрачни облаци. Потърсих английски брегове и започнах да преглеждам изображенията. Преминавах на следващата страница отново и отново, но единственото, което открих, бяха празнични картички на плажове, изпълнени със смеещи се деца. Промених критерия на търсене на английски плажове със скали и продължих да преглеждам снимките. Ще те намеря, Дженифър. Където и да си отишла, ще те намеря.

И тогава ще дойда за теб.